Ислямски феминизъм

една от ранните корици на иранското списание Занан

Положението на жените в мюсюлманските общества е в основата на големия дебат за реформирането на религията. Широко възприето е разбирането, че ислямът е несъвместим с равноправието между половете. Жените като потискани жертви на женомразка религия, подлагани на насилствени бракове, в които нямат никакви права, насилствено забулвани, убивани заради семейна чест, генитално осакатявани... Всички тези практики сякаш са изконна част от Корана – насърчавани и защитавани от него. Но дали е така наистина? През последните 20 години едно ново учение придобива популярност в ислямския свят, но остава почти непознато извън него – жени-учени препрочитат Корана и използват придобитите знания като научно доказателство за това, че могат да бъдат равноправни членове на своите общества. Те не оспорват сакралността на Корана, а проучват срока на годност на неговите интерпретации. Тяхната цел е жените най-после да бъдат въвлечени в тълкуването на свещените текстове - процес, който в продължение на векове е бил запазен само за мъже.

Това движение се нарича ислямски феминизъм. На мнозина вероятно звучи като оксиморон, но този феномен печели последователки в мюсюлманските общества както в Европа и САЩ, така и на места като Иран, Пакистан, Мароко и Саудитска Арабия. В контекста на глобалния дебат за тероризма, ислямизма и реформиране на исляма, поривът на вярващите мюсюлманки да получат равни права в обществата си благодарение на своята религия, а не въпреки нея, може да се окаже от ключово значение.

Не е ясно кой пръв въвежда термина ислямски феминизъм, но той почва да се появява в края на 80-те и началото на 90-те години. Тогава в Малайзия групата "Сестри в исляма" се фокусира върху изследвания на ислямския закон и, конкретно, онези части от Корана, използвани за оправдание на домашното насилие, полигамията, по-ниското положение на жените като свидетели в съдебния процес и др. Малко по-късно две подобни организации стават активни в Индия.

По това време е публикувана и книгата на мароканската писателка и социоложка Фетима Мерниси "Булото и мъжкия елит – феминистка интерпретация на исляма". Мерниси тръгва по следите на някои особено мизогинистки хадиси (устни предания за живота и учението на пророка Мохамед, по-късно написани като нормативни текстове) и доказва тяхната неистинност. Според нея нито Корана, нито ученията на пророка са отговорни за нарушаването на правата на жените, а причината се крие в това, че тези права са в конфликт с интересите на мъжкия елит.

През 1992 г. в Техеран иранската журналистка Шахла Шеркат започва издаването на списание "Занан" (в превод "жени"). Списанието обсъжда феминизма в рамките на ислямския дискурс. Списанието е закрито през 2008 г. по време на управлението на Махмуд Ахмадинеджад. Според новините от Иран, причината е, че то представлявало "заплаха за психологическата сигурност на обществото", тъй като показвало иранските жени в "черна светлина". Списанието започва да излиза отново през май 2014 г.

Кой мрази жените

Чрез контра анализ на основните свещени текстове ислямските феминистки се стремят да разширят правата на жените. Например, американката от пакистански произход Рифат Хасан убедително опровергава с аргументи, базирани върху Корана, основните клишета, ползвани като доказателство за превъзходството на мъжа над жената - че първото божие творение е мъж и че жена е причината за изгонването на мъжа от Едем. Пакистанката Асма Барлас също отхвърля твърдението, че концепцията за първородния грях е част от исляма. Тя дори отива по-далеч, пишейки, че разбирането за секса като нечист и за жените като сексуално покваряващи е възприета от мюсюлманските патриарси не от друго място, а от християнството и юдаизма. Фатима Мерниси изследва произхода на женомразките хадиси, които се ползват, за да бъдат държани жените далеч от политиката, като например: "Онези, които поверяват работите си на жена, никога няма да видят просперитет" и доказва тяхната неавтентичност. Ислямските феминистки дават за пример също жени, чиито мнения по политически въпроси са високо ценени в началото на исляма – като съпругата на пророка Мохамед Аиша и дъщеря му Фатима.

Имам(е) революция

Друга голяма тема, която някоя от ислямските феминистки си позволяват да отключат, е тази за правото на жените да бъдат имами. Според онези, които споделят тази идея, както Коранът, така и един от хадисите разрешават на жените да водят молитви, а забраната за това се е появила в резултат на сексизма на Средновековието и патриархалните интерпретации на религиозните текстове и не е част от ранния ислям. Макар подобна идея да звучи твърде революционно (впрочем не само в ислямския свят, но и в християнския), в последните години има случаи, в които жени са водили молитви в Южна Африка, Турция, Мароко и Китай.

Една от победите на активистките за женски права в Мароко е промяната на Семейния кодекс (Мудауана) през 2004 г. Направени са над 100 изменения, сред които въвеждане на споделена семейна отговорност между съпрузите, елиминиране на принципа за подчинение на съпруга, 18 години става минималната възраст за встъпване в брак, въведени са нови процедури за развод според принципите за половото равенство и др.


Дискриминация отвътре и отвън

Същевременно в ислямската феминистка литература не се пести критика към западния свят и феминистките течения, които възприемат тенденцията да виктимизират жените от т.нар. ислямски свят. Ислямските феминистки днес са изправени пред двойна дискриминация - една от вътре, от обществата, в които живеят и втора - от външния свят. Според Рифат Хасан будните мюсюлманки в днешния свят, които се борят да запазят своята религиозна идентичност и лична независимост, са изправени едновременно пред два врага - неотстъпчивостта на ислямския традиционализъм и империализма на западната светска култура.

Ислямските феминистки "вкъщи" биват определяни като агентки на западния свят и поставяни в изолация. Така, избирайки борбата за полово равноправие, те могат да се отдалечат от своята култура. Именно там е причината много учени да смятат, че единственият начин да се постигнат повече права за жените е чрез "алтернативна ислямизация", чрез реформиране на Шариата – че едно ислямско движение може да мобилизира масова подкрепа само когато е в хармония с религиозните разбирания на огромното мнозинство от мюсюлманите, доказвайки, че половото равноправие не е чужда западна идея.

Същевременно много научни статии говорят за усещане за изолация или поне за липса на приемане в светския свят, представителките на ислямския феминизъм твърдят, че често се оказват представяни от западните феминистки като жертви, като безгласни обекти, като част от потискана хомогенна група, без никакъв по-задълбочен анализ.

Булото на бунта

Въпросът за забулването е добър пример за горното. Дали жените, които се забулват винаги са безсилни жертви на своята религия, както често биват възприемани в западния свят или изпод булото биха могли да прозират редица други по-комплексни причини? И тук идва отговорът на ислямските феминистки.

Например, Садия Шаикх от Южна Африка. Според Шаикх една жена може да избере да покрива лицето си поради разнообразни причини, много от които съвсем независими от религията. Например, булото може да бъде символ на съпротива срещу колониалните традиции, може да бъде желание за утвърждаване на идентичност, която комбинира модерност и традиция, може да е знак за резистентност срещу западното консуматорство или пък отхвърляне на патриархалното приоритизиране на физическата и сексуална привлекателност у жените. Или, по думите на словенския философ Славой Жижек - изборът на една жена да се покрие може да е и ясен знак, че тя просто отказва да участва в онази игра, в която жените поставят тялото си на разположение за сексуално прелъстяване.

Амина Уадуд, например, една от най-изтъкнатите изследователки на исляма, не възприема хиджаба като религиозен дълг, а като публично деклариране на идентичност. И макар че самата тя носи такъв от 30 години, е категорична, че сама е избрала това, без да счита, че има някаква божествена заповед, която да й го налага. За Уадуд "хиджабът на принудата и хиджабът на свободния избор изглеждат еднакво, хиджабът на потисничеството и хиджабът на освобождението – също".

Така, ако отворим съзнанията си и потърсим различните причини, които се крият зад този почти непознат за нас феномен, ще се натъкнем и на бунтарство, и на противоречия, а не просто на монолитна виктимизация на жените. И този пример не се отнася просто до светското разбиране на булото, но до редица други въпроси, свързани с положението на жените-мюсюлманки.

Революция е в женски род

Ислямските феминистки, академици, журналистки и активистки, третират религията не като пречка пред упражняването на своите права, а напротив – като инструмент, чрез който могат да деполяризират патриархалните си общества, оспорвайки основите на този патриархат. Според тях причината правата на жените често да са на заден план се корени в това, че интерпретаторите на исляма винаги са били мъже. Така, когато говорим за "ислямски" начин на мислене, поведение, култура, традиции, всъщност имаме предвид начина на мислене на един малък мъжки елит.

Потенциалът на движение като ислямския феминизъм е огромен. Той може да промени живота не само на жените, но и исляма като цяло. Може да освободи вярващите мюсюлманки от невъзможния избор между мюсюлманската им идентичност и вярата им в половото равноправие. Депатриархализацията на Корана би била от полза и за правата на гей-хората в мюсюлманските общества, които днес също търпят редица ограничения. Би могла да бъде от решаващо значение и за отърсването на мъжете-мюсюлмани от наложените им социални роли, коренящи се в несправедливост и агресия. А всъщност, равнопоставеността на жените може да спомогне за освобождаване на самия Коран от доминираните от мъжете тълкувания, които, в крайна сметка, безусловно ограничават неговия духовен потенциал.

Успехите на ислямския феминизъм биха били и добър урок и за международната общност. Опростено казано – малко вероятно е ислямът да се модернизира и положението на жените в мюсюлманските общества да се подобри, защото бял мъж-християнин от Западна Европа е казал по CNN, че това трябва да се случи. Но когато подобно искане идва от все повече жени, които сами се овластяват, отърсвайки се от предопределената им роля на жертви, то тогава подобни искания почват да звучат с необикновена сила и убедителност.

Публикувано в Капитал.

all we are

Leif Podhajsky се казва човекът, който е нарисувал тази обложка за ливърпулското трио ALL WE ARE и само заради него почнах да ги слушам (макар да творят във Великобритания, изпълнителите са от Бразилия, Ирландия и Норвегия и се описват като "Би Джийз на диазепам" - ето плейлист с видеото на "I wear you", което също е изградено върху рисунки на Подхайски).

Подхайски е австралийски дизайнер от чехски произход и си запазете страницата му, защото има страшни работи. Явно и чувство за хумор има.

My work at MOMA (fake) @MoMAPS1 #fb pic.twitter.com/mYVlm4tS
— Leif Podhajsky (@LeifPodhajsky) November 26, 2011

We will always be a little in love with Blixa

Regarding Susan Sontag

He said “Sue, if you read so much you’ll never get married”. And I burst out laughing. I thought this was the most preposterous thing I ever heard because it never occurred to me that I would want to marry someone who didn’t like someone who read a lot of books.
[...]
She was a feminist who found most women wanting. “Why do they waste so much time worrying about what they look like instead of what they thought?”
[...]
We gave a big party, and the night before the big party, we had a lesbian couple over to visit, but we drank a lot and we smoked a lot of grass and things started getting a little sexy, and Susan got into it a little too much, and I got very jealous and punched her in the face. The next day was our big party with all the American ex-pats, the Beats - Ginsberg and Corso and all those people were coming. And Ginsberg came over to me at one point - Susan had this big black and blue mark on her jaw, and he said to me, “Why’d you hit her? She’s younger and prettier than you.” And I said, “That’s why.”
[...]
My desire to write is connected to my homosexuality. I need the identity as a weapon to match the weapon that society has against me. I am just becoming aware of how guilty I feel being queer.
[...]
I think it’s my duty to be in as much contact with reality as I can be. And war is a tremendous reality in our world.
[...]
A writer, I think, is someone who pays attention to the world. You re just an instrument for tuning into as much reality as you can.

С гореприложените цитати от него искам да препоръчам филма "Относно Сюзан Зонтаг". Създава едно хубаво усещане, че всичко е възможно. Разказва за Зонтаг, интелигентна, самоуверена към самовлюбена, дразнеща, снобска, забавна, одухотворена до немай къде, лесбийка, хетеросексуална, философка, феминистка, писателка и голямата любов на Ани Лейбовиц, макар никоя от двете да не е говорила конкретно за естеството на отношенията им. Филмът е изграден върху интервюта с нея и нейни приятели. Гледах го вчера, на откриването на Сараевския куиър фестивал Мерлинка. Впрочем, в Сараево Зонтаг е много почитана, даже има площад, който носи нейното име. Причината е, че по време на обсадата, когато градът не е бил топ дестинация за нюйоркската интелигенция, Зонтаг е живяла в града, правейки много неща, сред които и да постави пиеса на Самюел Бекет в градския театър. 

Everything is fine

Source: FUCKYOUVERYMUCH

мъглата в сараево

мъглата в сараево беше толкова гъста и се сгъстяваше с всеки изминат ден. хората вече не виждаха дори краката си. не виждаха къде ходят. знаете ли - понякога дори ставаше така, че вместо напред, те тръгваха нагоре. без дори да разберат. и продължаваха да си вървят така, докато не се окажеха заобиколени от облаци. тогава се стряскаха, подхлъзваха се и политаха надолу. падайки върху главите на други минувачи.

мъглата в този град обаче беше толкова гъста, че вече никой не обръщаше внимание на такива неща.

Grapefruit: A Book of Instructions and Drawings (1964)

Snow Piece

Think that snow is falling. Think that snow is falling

everywhere all the time. When you talk with a person, think

that snow is falling between you and on the person.

Stop conversing when you think the person is covered by snow.

Cloud Piece

Imagine the clouds dripping

Dig a hole in your garden to

put them in

Tunafish Sandwich Piece

Imagine one thousand suns in the

sky at the same time.

Let them shine for one hour.

Then, let them gradually melt

into the sky.

Make one tunafish sandwich and eat.

Piece for My Littlest Brother

Make a mountain.

Put the mountain outside.

Hand out small portions to people who 

come to see it.

Piece for My Other Little Brother

Break big light into pieces.

Put the pieces in an empty bag.

Use pieces from the bag to fill

empty conversation.

Let’s Piece I

500 Noses are more beautiful than

one nose. Even a telephone no. is more

beautiful if 200 people think of the same number at the same time.

a) let 500 people think of the same

telephone number at once for a 

minute at a set time.

b) let everybody in the city think

of the word “yes” at the same time

for 30 seconds. Do it often.

c) make it the whole world thinking

all the time.

“Give death announcements each time you move instead of giving announcements of the change of address. Send the same when you die.” 

А тук има превод на един интересен текст за Йоко - цък!

GoGo Penguin - Hopopono

пианото, което днес преобрази улиците, намразени за това, че са едни и същи, без те да са виновни, пианото, което изпълни главата ми с музика. най-после.

Тилда

червен балон

Пътепис за Албания

Един текст за Албания, написахме го с Христо Шемтов, а Капитал Лайт любезно го публикуваха тази седмица.

След има – няма 8 часа път от Скопие до Тирана слизаме от автобуса и се впускаме да търсим маршрутка за планината, към която отиваме. Искаме да свършим всичко бързо – без губене на време да стигнем до високопланинското село Тети, подстъп към най-високия връх в планината Проклетия – Майа Йезерце. И още тази вечер да бъдем там, утре да качим върха, да спим горе, после да идем до някакъв див албански плаж за ден, да разгледаме Тирана за два дни и да се приберем обратно. Бързо, стегнато едноседмично пътуване. Така си го представяме, докато се лутаме из града и разпитваме за автогарата. И понеже това не е някакъв важен роман, а съвсем обикновен пътепис, ще ви кажем още отсега – нито качихме върха, нито стигнахме плажа, не успяхме и маршрутка за Тети да намерим, то даже автогара не намерихме (май такава изобщо няма). А, да – освен това решихме да останем две седмици. Защото на човек просто не му се тръгва от тази чудновата и непрестанно изненадваща Албания.

Но да се върнем обратно на площада в Тирана. Маршрутките тук, също както в повечето страни от бившия източен блок, са най-популярното превозно средство. Стискаме един лист, разпечатан от сайт за взаимопомощ между чужденците, пътуващи в Албания, и разпитваме за посоки. Впрочем разделът Marshrutkas на сайта започва със следното изречение: The word ‘schedule’ is used in its loosest possible meaning.1

В крайна сметка попадаме на прашен паркинг, забит встрани от голямата централна улица. Той по нищо не прилича на автогара, от която тръгват микробусите за някои от най-популярните туристически дестинации. Опитваме да се разберем с шофьорите къде с английски, къде с езика на тялото в каква посока пътуват и кога тръгват. Албанският обаче не е от силните ни страни. Той е от т.нар. изолирани езици – макар и индо-европейски, няма общо с нищо познато, а много от хората, които срещаме, не говорят английски. Особено шофьорите на маршрутки. Особено този, който в момента стои изпъчен в средата на празния паркинг в Тирана и крещи "Лееежъ - Шкоооодр – Ле-е-ежъ - Шко-о-одр".

Албанската маршрутка

Лежа е крайморски град, около който има редица красиви малки къмпинги, алтернативни на албанския Слънчев бряг – Дуръс. Шкодра е този град, от който можем да хванем друга маршрутка нагоре към планината. Шофьорът от време на време се сеща за нас и ни показва пет пръста в знак на успокоение, че ще тръгнем след малко. В началото сме само двама, но скоро се събират около 15 души. Толкова са и седалките, настаняваме се удобно и потегляме. Шофьорът е строг, но явно сърцат – не иска да остави на пътя нито един човек, махнал ръка пред него, и спира на всички. Вади изпод седалките допълнителни табуретки и пластмасови столчета, на които настанява новите пътници. Съвсем скоро и мястото по тях се изчерпва, но той продължава да спира и да качва, хората вече са по двама-трима върху седалка, седнали буквално един върху друг. Напрежението в маршрутката расте, хвърчат вербални стрели към шофьора, но той не им обръща внимание, спира, качва още хора, прибира парите, без да се занимава с подробности като касови бележки или билети, и хвърчи с осезаемо несъобразена скорост по чисто новата магистрала.

Мерцедеси

Докато зяпаме през прозореца, вниманието ни бива привлечено от огромния брой мерцедеси по пътя. Албанците като цяло обичат колите. А особено обичат клаксоните им. Не ги ползват за предотвратяване на пътни произшествия, нито за да си изкарват лошото настроение, напротив – поздравяват се с тях. Особено в по-малките населени места хората просто си бибипкат за "здрасти". Предпочитаният автомобил е мерцедес, поне половината от колите на магистралата, по която хвърчим в момента, са с тази марка. Както няколко дни по-късно ни обяснява един шофьор на такси, който ни превозва в 14-тия си пореден мерцедес – хората го харесват не само заради престижния статус, който носи, но и заради високата проходимост и издръжливост. А издръжливост е необходима тук, защото пътищата на Албания тепърва се строят.

Северната Корея на Европа

До 1991 г. страната е била Северната Корея на Европа, албанският тоталитарен лидер Енвер Ходжа управлявал от 1946 г. до смъртта си през 1985 г. с репресии, тотална международна изолация и параноя. Още през 1961 г. успял да се изпокара дори със СССР, защото считал, че управлението не се съобразява достатъчно с принципите на Сталин. Ходжа явно е имал причини да не иска народът му да бъде подвижен. През комунизма в Албания действал закон, забраняващ притежаването на личен автомобил. Общият брой коли в цялата страна бил между 5 и 7 хиляди, това при 3 млн. население. В страната не са били изграждани и никакви пътища. В последно време инфраструктурата се променя бързо и изникват стотици километри нови магистрали, които свързват големите градове. Същевременно встрани от магистралите, по пътищата между малките градове и курорти, дупките често са повече от асфалта.

До съвсем неотдавна Албания е известна с това, че средната скорост на придвижване по пътищата й е около 27 км в час, както и че поради естеството на настилката (почва, чакъл и в най-добрия случай фракция) там камионите изпреварват леките автомобили, а не обратното. Навярно понеже имат магистрали отскоро, албанските шофьори още не са свикнали да ги използват, така че пътниците да не се чувстват като на скоростен адреналинов релсов атракцион в увеселителен парк. Водачите карат бързо, поддържат около 18 сантиметра дистанция от другите участници в движението, рязко сменят лентите - естествено без мигач. Личните ни впечатления са, че там като цяло на правилата за движение не се отдава твърде голямо значение. Всичко това не значи непременно, че обстановката е ожесточена и изпълнена с негативни емоции. Напротив, когато след седмица случайно срещнем в планината група български планинари и се върнем обратно към Тирана в техния микробус през нощта, на три пъти едва ще избегнем катастрофа. И албанският шофьор ще ни гледа от прозореца на мерцедеса си и ще ни се усмихва едно такова гузно с наивно детска полуусмивка, и ще ни казва "Сори", изтривайки всяка следа от гняв у нас.

Бункери

И докато цъкаме с език и се опитваме да преброим мерцедесите и останалите коли наоколо, се разсейваме, защото вниманието ни вече е насочено към някакви странни бели кръгли неща край пътя, каменни иглута. Бункери. Навсякъде са. Характерен за Ходжа е непрестанният страх, че външен враг се готви да нападне Албания – ако не САЩ, то СССР. По тази причина той бил вманиачен в изграждането на бункери.

Така, ако броят на колите в Албания бил едва няколко хиляди, то броят на бункерите е надвишавал 700 000 – целта е била да има по един за всеки трима-четирима жители. И ако някои хора днес виждат в тях натрапчив спомен за деспотични времена, други просто са практични и ги ползват – за приютяване на домашни животни например. От няколко години се провежда и "Бункерфест" – фестивал за рок, фолк и електронна музика, в която хипстъри от цяла Албания и региона се събират и танцуват около бункерите.

Обесените плюшени играчки

Но най-поразителното, което виждаме в това първо пътуване и което се набива в съзнанието на туриста, са обесените плюшени играчки. Първо човек си мисли, че просто му се е сторило, после се заглежда и установява, че над него наистина се вее Мечо Пух или Мики Маус, или някой жираф. Закачат ги на най-високата точка на строежите. Питаме един албански студент какво означават. Албанците ги наричали "дордолеци" и ги ползвали срещу уроки – да предпазват сградата от злите сили на външния свят, казва той учуден, че в България няма подобна практика. Традиционно това би било парцалена кукла, натъпкана със слама във формата на човешко тяло. Но в глобализиращия се свят албанците установили, че е много по-лесно просто да закачат готова плюшена играчка. Питаме го къде е коренът на това суеверие. Той повдига рамене и заявява: "Super-Balkan-stitions – you know?!"

Така, улисани в нови впечатления, почти не забелязваме, че татуираният чичко по потник отдясно при всеки завой завзема все по-голяма част от общата седалка. Стискаме зъби, защото в разпечатания лист пише, че ни чакат още няколко часа, за да стигнем от Тирана до Шкодра. Оказва се обаче, че информацията е от предна година (за това време албанците явно са добавили някой и друг километър асфалт към пътната си инфраструктура) и, хоп, маршрутката спира в центъра на красивия град само след час.


Шкодра и Германия

Шкодра ни изненадва и поглъща веднага – чист и подреден град с красиви стари сгради, множество ресторанти, сладкарници, барове и прочие заведения за обществена консумация, изпълващи паважа на дългата пешеходна улица с маси, столове и хора. Хубаво се яде в Албания, особено ако не си вегетарианец. Този следобед всички заведения са изкарали навън огромни плазмени телевизори – плазма до плазма. Поводът – полуфиналът на световното по футбол между Бразилия и Германия, който Германия след два часа ще спечели със 7:1. След началото на мача почти никой не се разхожда по улиците. Хората масово са насядали по заведенията, пиейки бира и вторачили погледи в плазмите със затаен дъх. При всеки гол на Германия изригва еуфория, след което дъхът пак се затаява... до следващия. По някаква причина Германия е на особена почит в Шкодра, а и в Албания като цяло. След мача улиците се изпълват с хора и автомобили, окичени с германски знамена, викат, свирят с клаксони, накачулват се по 17 човека на един автомобил, радват се тъй сякаш не германците, даже не албанците по принип, ами сякаш те лично са били на терена и са вкарали 7 гола на Бразилия. Изстрелват сигнални ракети, димки, чупят бутилки, само дето не стрелят с огнестрелни оръжия. Все едно сме на въстание, само че с позитивни емоции. Подобна е еуфорията и в Тирана няколко дни по-късно, след като Германия печели финала и става световен шампион.

Проклетия

На другия ден потегляме с нова маршрутка към природен парк "Тети" в планината Проклетия. Докато чакаме да се съберат всички пътници, един уличен продавач на кестени, след като се осведомява, че сме българи, отбелязва замислено: "България, Албания, економиа все Африка."

Тети е село с около 200 къщи и една християнска черква, разположено в едноименната долина на около 1200 метра надморска височина. Оградено е от всички страни с планини и вечер изглежда призрачно. До него се стига за около три часа по (много) черен 25-километров планински път. Проходимо е без проблеми за ОАС-ка. Обикновеният ви лек автомобил също може да мине, но ако изпитвате емоционална привързаност към него, не го ползвайте там.

Всички къщи в селото са къщи за гости. Мястото се посещава интензивно от чужденци, които обичат да се разхождат по планините. За цената на нощувката, за храната и другите условия се уговаряш с децата, защото те са тези, които приказват добър английски.

Проклетия е впечатляващо красива планина с карстови форми – остри върхове, тесни ръбове, дълбоки долини. Има прекрасна маркировка от селото до съседната долина Валбона и до ледниковите езера Пейес (около 1900 м надморска височина). Оттам нататък обаче човек трябва да разчита на други способи за ориентиране. В Шкодра се продават карти на района, но са с много неточности и пропуски. Препоръчваме старите съветски топографски карти, които могат да се намерят в интернет. С тях имате шанс да не се загубите. Пътеката и каменните пирамидки също помагат. Но не и в гъста мъгла и дъжд, на които случваме ние.

И както си ходим в дъжда, мокри и нещастни, натъкваме се на овчарска колиба, пазена от кресливо кученце на име Калин. В района има доста овчарници с кучета, които никак не са дружелюбни, отвързани са и стопаните им често не ги държат под контрол. Калин обаче не е страшен и веднага зад него се появяват собствениците му – съпруг и съпруга овчари, които ни канят в колибата да се подсушим, стоплим и да си починем, да ни почерпят с кафе. Разказват ни, че живеят в планината през юли и август, имат около 200 овце и 30-тина крави, често им се случва да приютяват заблудени туристи, посочват ни най-удобното място за разпъване на палатка. Нашите събеседници, разбира се, не произнасят и дума на език, различен от албански. С какви звуци и движения изразяваме думи като "крава" и "палатка" оставяме на въображението на читателите. Албанският овчар с непресторено любопитство наблюдава как разпъваме палатката на ливадата, където пасат кравите му. Приятелското му отношение обаче по никакъв начин не променя неблагоразположението на кученцето му спрямо нас. Очаква ни неспокойна нощ - Калин няма да спре да обикаля ядосано около палатката и да лае току до ушите ни.

Епилог

Прищина

В крайна сметка не успяваме да качим върха. Но Албания толкова ни хареса, че ще останем повече от предвиденото, пък ще посетим и Косово. Никога няма да намерим красивия плаж, описван във форумите, но ще спим насред албански ниви и на сутринта ще ни събуди албански дядо, за да ни черпи с джанки. И всичко това без дума албански от наша страна и дума английски от другата. Ще обикнем Тирана, а после и Прищина. И ще се убедим, че който е бил там, не си измисля – само на един хвърлей разстояние има най-чудни дестинации, които са готови да ни приемат с отворени обятия и да ни изненадват от начало до край. Просто трябва да хванем нощния автобус за Скопие. И след 8 часа да слезем в Тирана. Пък после каквото дойде.

1 В превод: "Думата "разписание" тук да се чете във възможно най-разтегливия й смисъл."

“No teeth...? A mustache...? Smell like shit...? Bosnian Girl!”

Това е арт проектът на босненката Сейла Камерич, използващ графита "Без зъби ...? Мустаци ...? Мирише на лайна ...? Босненско момиче!" Надписът е надраскан от неизвестен холандски войник на стената на казармата в Поточари, Сребреница, някъде през 1994-1995 г. Войските на кралската армия са пратени от ООН за защита на босненския град, за да защитават т.нар. "безопасна зона" Сребреница.  През 1995 г. в присъствието на силите на ООН в града са избити около 8 хиляди души, предимно мъже и младежи.

Имах възможност да видя оригинала преди няколко дни. Още стои на една стена в Поточари, Сребреница, расизъм, мизогиния, един малък скрит надпис, казващ толкова много.

Чудесни занимания

[всичко, което харесвам на латиноамериканската литература, в един разказ]

Какво чудесно занимание е да отрежеш крак от паяк, да го сложиш в плик, да надпишеш „За господин Министъра на външните работи”, да прибавиш адреса, да слезеш, скачайки по стълбата, да пуснеш писмото в пощата на ъгъла.
Какво чудесно занимание е да тръгнеш по булевард „Араго” и да броиш дърветата, и на всеки пет кестена да спираш за момент на един крак, и да изчакваш някой да погледне, и тогава да нададеш внезапен и кратък вик, и да се завърнеш като пумпал с добре разперени ръце, също като птицата какуй, която стене из дърветата на аржентинския Север.
Какво чудесно занимание е да влезеш в някое кафене и да поръчаш захар, пак захар, три-четири пъти захар, и постепенно да образуваш една купчина в средата на масата, докато расте гневът зад бара и под белите престилки, и точно по средата на купчината захар да се изплюеш нежно и да проследиш спускането на малкия слюнков ледник, да чуеш шума на строшени камъни, който го съпътства и който се ражда в гърлата на петима постоянни посетители и на собственика, човек честен в часове на откровение.
Какво чудесно занимание е да вземеш автобуса, да слезеш пред Министерството, да си проправиш път, с официални пликове облепени с тежки печати в ръце, да отминеш последния секретар и, непоколебим и сериозен, да влезеш в големия кабинет с огледала точно в момента, когато един разсилен, облечен в синьо, връчва на министъра плика с нож за разрязване с историческа стойност, как той пъха внимателните си пръсти и как изважда крак от паяк, как се взира в него и тогава да наподобиш бръмченето на муха и да видиш как министърът пребледнява, иска да хвърли крака, ала не може, кракът го е сграбчил […]
[Кортасар]

Сребреница

Това е Сребреница, мемориален център "Поточари", в който са погребани над 6 хиляди души. Общо жертвите от юли 1995 г. са над 8 хиляди.

Сребреница бил малък планински град с преобладаващо мюсюлманско население. През май 1992 г. босненската армия успяла да завоюва града и той бързо се превърнал в остров, в гигантски бежански лагер. Много от босненските мюлмани избягали там, защото го считали за единственото място, на което ще са в безопасност. Освен това през 1993 г. градът получил специален статус от ООН - "безопасен район". Холандски войници на ООН били изпратени в града. Населението на града нараствало лавинообразно и между 1992 и 1993 г. достигнало около 60 000 души. Градът бил в хуманитарна катастрофа, нямало ток, вода, електричество, храна.

Масовото избиване на хора започнало на 6-ти юли. Но за всичко това можете да прочетете в уикипедия. За Ратко Младич, за всички нарушени обещания, за липсата на помощ от международната общност. Но никакви сухи факти не могат да се сравнят с усещането да си там, да влезеш в бившата щаб квартира на ООН и да видиш надписите по стените на холандските войници:

През 2004 г. с единодушно решение по делото Кръстич Международният наказателен трибунал за бивша Югославия (ICTY), постанови, че избиването на 8 хиляди мъже в Сребреница представляват геноцид, ICTY се позовава и на насилственото преместване на между 25 000 и 30 000 босненски жени, деца и възрастни като доказателство за намерението за геноцид.

По-долу са откъслечни кадри от филм за Сребреница, който гледах във видео центъра, наскоро изграден край мемориалния център "Поточари". Знам, че не е хубаво така да се говори, но само като му видя физиономията на Младич и ми става лошо.

Gazi Husrev-begova Library

Понеже Вьечница явно няма да функционира като истинска библиотека скоро, поне не докато съм тук, си извадих карта за друго място, което случайно ми препоръчаха. Библиотеката на Гази Хусрев-Бей. Казва се също както джамията в Стария град на Сараево. Библиотеката е създадена през 1537 г. Разполага с една от най-богатите колекции от ориенталски ръкописи в Европа, с над 10 000 ръкописа на арабски, персийски и турски език, както и такива, написани на босненски с арабски скрипт. По време на Обсадата сърбите нарочно са таргетирали при ударите си културни центрове като музеи, библиотеки и джамии. Затова книгите от Гази Хусрев-Бей са били разпръснати в различни хранилища на града и често са сменяли местоположението си, така че тази библиотеката не е последвала съдбата на Вьечница и е успяла да съхрани огромната си колекция. От 2013 г. се намира в сърцето на Стария град в нова и красива сграда (построена с пари на Катар), от която в момента пиша това. Ако ви е интересно, има цял филм за нея, който можете да видите тук. Ето и трейлър:

Ibrahim Maalouf

Всяко година през първата седмица на ноември в Сараево се провежда Sarajevo Jazz Fest - най-големият джаз фестивал в Югоизточна Европа. Тази година и аз бях там, и аз слушах. Ибрахим Маалоуф. Който упражнява пълен контрол върху тромпета си и може едновременно да звучи като сух джазмен, арабски фолк музикант или тъжен слон.

Намерих го случайно преди време. Както може би още много други хора, които са търсили новия албум на Бейрут, но вместо на американската група, са попаднали на ливанския тромпетист. Заради тази песен долу. Когато смесваш джаз с ориенталски елементи, обикновено се получава или много красиво, или много кичозно. Ибрахим бил на 12, когато написал песента. През 1992 г. се разхождал из Бейрут, разрушен от Гражданската война там. Пред него избухнала бомба и с очите си видял неща, които не искал да вижда, пуснал си уоукмена и избягал, слушал Цепелин. Каза, че в Сараево хората добре могат да го разберат. Аз ви препоръчвам и другите му композиции, например True Story.

Hills of Sarajevo

И след като подминеш Вьечница, ако завиеш вляво покрай плод зеленчука и тръгнеш право нагоре по улицата, неусетно ще стигнеш по тези места:

Вьечница. Сараевската библиотека

Що за човек трябва да си, че да бомбардираш библиотека? Ами бомбардирай военни обекти, институции, паметници... символи на това, което те дразни и заради което воюваш. Но библиотека... Чудя се. И, докато се чудя, изтръпвам при мисълта, че именно в това се състои геноцидът, да искаш да изтриеш някого. И не само физически, но и спомена за него, това, което би могло да остане след него - културата му, науката, вярата, снимките, писмата, историята.

Сградата, която се е считала за най-красивото наследство от австро-унгарския период на Сараево е била почти напълно разрушена, заминали са декорациите, интериорът, но най-важното - в пламъците е изгоряла 70% от литературата вътре, над 2 млн. книги, документи. И това при положение, че архивът е бил много богат. Което ме подсеща, че макар Босна днес да е сред най-бедните в Европа, голяма част от населението й се състои от грамотни хора, много от тях - добре образовани.

На снимката е Ведран Смайлович, популярен с това, че по време на обсадата обикаля улиците на Сараево с челото си и свири, най-често Adagio в G Minor, свири по време на бомбардировки и погребения като протест срещу смъртта и насилието, наричан е "Челиста на Сараево". Снимката е правена през 1992 г. в сградата на Националната библиотека на Босна и Херцеговина. На 25 и 26 август същата година тя е бомбардирана от сръбските военни части.

Попаднах на тази снимка, докато търсех информация за това как да стигна до някакъв бар, в който колегите ми щяха да празнуват Хелоуин. Ориентирът беше, че се намирал срещу Вьечница, така босненци я наричат Библиотеката.

Докато се ровех из уикипедия, установих, че преди 6 месеца, през май 2014 г., библиотеката е окончателно възстановена и отворена за посетители. Вчера реших да предприема посещение. Видях я отдалече и й се зарадвах кат малко дете. 

Макар хората да твърдят, че не си е възвърнала предишния блясък, аз все пак останах впечатлена, докато обикалях вътре. Архитектурните й корени, пишеше, са някъде в ислямското изкуство на Северна Африка и Испания. Стените са изрисувани с фигурки, напомнящи малко интериор на баня. Разбира се, изумително красива баня.

Възстановена е с пари на държавата Австрия, Европейската комисия и града Барселона. Това също го пишеше вътре. Това, което обаче не го пишеше, а чух днес е, че сараевските власти решили за най-удачно да си ползват сградата за целите на Градския съвет. Колкото до библиотеката - не е ясно кога и дали ще се отвори отново. Евентуално ще се помещава просто в някоя по-малка стая. Което е жалко, защото един от проблемите на Сараево е липсата на голяма хубава библиотека с дълго работно време. 

Ъпдейт от 13.11.2014 г. - намерих библиотеката на Гази Хусрев-Бей. Там ще уча.

Протест срещу Рашидов

Според предварително огласената информация Вежди Рашидов ще бъде отново министър на културата.

И веднага си спомних за следното: "Най-неприятното съсловие са гейовете, защото те са съчетание от най-лошите качества на жената и най-долните качества на мъжа."

Спомняте ли си тази амалгама от патриархалност, сексизъм, хомофобия и комунистическа ретроградност с жълти от пури мустаци? Само един щрих от портрета на бъдещия ни министър, чийто ресор би покривал работата на Оскар Уайлд, Марсел Пруст или пък Фреди Меркюри, ако творяха днес в България.

Дори само за туй си заслужава да се иде на този протест утре, макар Лукарски и Горанов да не са по-малко нелепи.

Или, както написаха Дневник: "Според наблюдатели не е изключено част от имената да са огласени неофициално, за да се види обществената реакция по тях и тогава да бъде взето решение дали остават в кабинета."

Протестът срещу назначението на Рашидов е утре, от 18.30, пред НС.

Блогъри срещу езика на омразата

Този блог беше поканен да бъде лектор на това обучение - насочено е към блогъри за противодействие срещу езика на омразата, ще се проведе на 17 ноември в София. За съжаление няма да може да участва, понеже, знаете, сега се намира в Сараево. Въпреки това силно препоръчва на всички български блогъри, които минават от тук, да попълнят формата за кандидатстване и да се включат. Участниците, които пътуват от места извън столицата, получават безплатни пътни, дневни и една нощувка. Обучението ще бъде на английски език и ще се води от експерт на Съвета на Европа и представители на български НПО.

Ако сте стигнали до тук, то значи се вълнувате от темата. Достатъчно е да погледнем коментарите в интернет, за да видим как хората не се свенят да споделят най-отблъскващи възгледи, например тук: "А кога ще разлепят плакати "Не на толерастията!" ?Задръжте си "евро ценностите"...предпочитам да съм "дива" българка от още по-дивите Балкани,но всяка жаба и всеки мангал,фес и тем подобна напаст да си знае мястото."

Възможно ли е хората да са толкова зли, дали винаги са били такива или те са малцинство, но просто вдигат много шум, дори чрез различни профили? Независимо кой е отговорът на този въпрос, пространство за такива мнения не бива да се дава. Свободата на словото ни свършва там, където започват правата на хората около нас, а именно - тяхната сигурност, достойнство, свобода от унижения. Такива мнения трябва да се трият от администраторите във форумите, а лидерите на словото на омраза да не получават медийна трибуна. В момента в България омразата ни залива отвсякъде. Тя е като една голяма отворена уста, която повръща около нас и дори днес да не е насочена срещу нас, ако не я затворим навреме, тя рано или късно ще ни достигне. И докато я затваряме, непременно трябва да отворим нашите. Защото ако мълчим, ставаме съучастници.