девети септември

На днешната дата през 1944 г. БКП идва на власт с преврат, благодарение на войските на Червената армия на Съветския съюз. От 20 декември 1944 г. до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са над 28 000 души. Народният съд осъжда 2730 души на смърт за фашизъм и заради участието на България във Втората световна война (Нюрнбергските процеси осъждат на смърт 12 души). Народният съд съди и осъжда дори вече починали и убити хора. Повечето изследователи и историци приемат, че през първите няколко месеца след 9 септември са избити без съд около 30 000 души. През февруари 1991 г. министърът на вътрешните работи Христо Данов обявява пред парламента цифрата от 25 000 за безследно изчезнали.

И... малко цитати от върха на Българската социалистическа партия, дъщеря на БКП, относно 9-ти септември:

1. Кристиян Вигенин, настоящ външен министър на България, 2010 г.: "9.9.1944 г. е начало на една уникална по своите мащаби и резултати социална трансформация в България. Нямаше богати, но нямаше и бедни. Нямаше неграмотни. Нямаше безработни. Хората нямаха контрол над властта, но имаха власт над собствения си живот. Униформите бяха задължителни, но младите не умираха от свръхдози, а момичетата не продаваха телата си…и т.н. Ей не такива размисли ме избива днес. Честит празник!"
2. Кристиян Вигенин, външен министър на България, 2012 г.: ''На днешната дата преди 68 години беше дадено началото на едно от най-фундаменталните преобразувания в българската история. Бих го сравнил с приемането на християнството при Борис І. В историята няма "ако", натрупаните грешки разрушиха системата, но стремежът към мирно развитие, равен шанс за децата, сигурна работа, добро образование и здравеопазване, без оглед на доходите, ще остане вплетен в гените на нацията и рано или късно всичко това ще се случи! Честит празник!"
3. Сергей Станишев, председател на Висшия съвет на Българската социалистическа партия, президент на Партията на европейските социалисти, 2013 г.: „За БСП днес е голяма дата - даде старт на една много сериозна промяна и модернизация наред с греховете на този период”.

И един бонус статус от Вигенин, но по темата Атака:

Орешарски и Съединението

Орешарски е бил унизително освиркан на церемонията по случай честването на 128-та годишнина от Съединението в Пловдив. По информация на Дойче Веле площадът е бил подреден, както следва: гвардейски части с вдигнати щитове, плътна редица от полицаи, охранители от НСО, метални ограждения и чак тогава хората, дошли за празника. Ето и видео:

Цялата случка е описана в един прекрасен текст на Георги Гочев: 'Небето на нашето съединение'. Ето и едно параграфче от него:

Симеон Радев, колкото педантичен историк, толкова и страстен почитател на символизма на Бодлер, ни е оставил едно запомнящо се описание какво е небето в нощта между 5-ти и 6-ти септември 1885 г. Небе без облаци, чисто и ясно, небе, което не хвърля никакви сенки, небе, което не скрива нищо, небе, което по съвсем естествен начин превръща съзаклятието в открит обществен апотеоз. Такова е небето на нашето съединение. 

Не, или за силата ни да променяме сценарии

1988 г., Чили.

Аугусто Пиночет обявява, че на 5-ти октомври в страната ще се проведе референдум. След 15 години брутален диктаторски режим, по време на който са убити около 3000 политически опонента, други 3000 са "изчезнали" и около 10 пъти по толкова са измъчвани, малтретирани и изнасилвани от тайната полиция на Пиночет, чилийците ще бъдат попитани какво е мнението им за режима. Възможните отговори са два: "Да" или "Не" на още 8 години власт за Пиночет.

Анализаторите и до днес спорят какво е подтикнало генерала да прибегне до подобна рискована инициатива. Някои смятат, че Пиночет го е направил, провокиран от чистотата на своите добри намерения към Чили и че, макар да е допускал известни "крайни" мерки, той дава на своя народ най-демократичния механизъм за оценка на управлението. Другото мнение е, че референдумът се налага поради силния вътрешен и най-вече външен натиск този режим да се легитимира. За разлика от левите тоталитарни лидери в Латинска Америка, Пиночет "играе" с богатите западни държави, това носи икономически постижения на Чили, но създава и ангажименти. САЩ и Великобритания не могат да бъдат приятели на един своеволен зъл деспот. Те имат нужда от гаранции, поне на хартия, че чилийците са свободни и доволни от своя президент.

Пиночет вероятно е смятал, че референдумът му е в кърпа вързан. Вярвал е, че мнозинството от хора са му благодарни или се страхуват от неизвестността, от това какво би дошло след него, или са твърде смазани, или твърде дезорганизирани, за да създадат проблеми. Благодарение на тази негова самоувереност, кампанията за "Не" получава по 15 минути телевизионно време всяка вечер в продължение на месец, за да представи своята гледна точка върху режима. На другата страна, извън своите 15 минути, кампанията за "Да" разполага с всички останали телевизионни програми и медийно време, за да разпръсква пропаганда. Никой не предполага, че "Не" клипчетата, пускани късно вечер, биха произвели кой знае какъв ефект у зрителите.  

Но тук идва най-интересното. На какво да заложи кампанията? Първото, което хрумва, са образите на подтисничеството, лицата на жените, загубили своите синове, на насилие, сълзи, мрак. Всичко, което е изобразявал Пиночет за инакомислещите. СТРАХ. Страхът не продава, отсича главният герой във филма "No", посветен на събитията в Чили и наместо това залага тъкмо на обратното.

Мъж чете книга със сериозно изражение на лицето, отдолу излиза надпис "Господине, какво бихте казали на един диктатор?", мъжът поглежда втренчено в камерата, с лека усмивка се озърта наляво, после надясно и внезапно се изплезва, а на езика му пише "Не". Танцуващи деца, пеещи песни жени, усмивки, оптимизъм. На пръв поглед клиповете изглеждат нелепо за зрителя днес. Но те постигат невъобразим ефект в една държава, парализирана от страх, в която хората излизат от вкъщи и повече никой не чува нищо за тях, където деспотизмът не само не е критикуван, но е закрилян от международната общност и няма никакви възгледи отнякъде да дойде помощ.

В такава среда най-голямата опасност е хората, получили неочакваната възможност да кажат "Не!", просто да не идат да гласуват... от страх. Разбира се, редица други фактори предопределят изхода от вота, опозицията се организира, международният натиск се засилва, армията започва да се колебае. Но кампанията е тази, която работи върху отделните хора, тя изолира болката, оставя равносметките за по-нататък и с позитивни образи провокира положителни емоции у зрителите, вдъхва им увереност, че имат право да получат нещо по-добро и изцяло залага на вярата в бъдещето. В нощта на 5-ти октомври резултатите заварват Генерала неподготвен, случва се доскоро немислимото – около 55% от гласувалите 7 милиона чилийци събират смелост и казват: "Не, Пиночет!".

25 години по-късно, на другия край на света

"Плачете приятели, плачете за нашата мила България!", това е написал мой познат във Фейсбук. Евгени споделя на стената си статия, която разказва за приетите изменения в бюджета. Емитира се дълг от 1 млрд. лв. Много хора са докарани от страната в София с партийни автобуси, за да подкрепят поквареното правителство. Само 2 месеца по-рано това правителство е предложило съмнителен медиен магнат с неясен произход на средствата за председател на държавната сигурност. Последвали са куп други нелепи до обидност назначения. Платени коментатори шестват из вестниците и телевизиите. Виждам статуса точно след като съм изгледала филма "No". И, въпреки че има поводи за лошо настроение, за пореден ме хваща яд на този тип говорене, отличителният белег на българите. Този мой познат Евгени има добро образование, работа, семейство и въобще е типът човек, от когото, независимо в коя държава се е родил и живее, би трябвало да тръгне инициативата за позитивна промяна. "Плачи", ми казва той. "Плачи и страдай, задето всичко в България е толкова ужасно и никога няма да се оправи." Извинявай, Евгени, ама сега не ми се плаче. Стига сме плакали, по дяволите. Време е за малко позитивизъм.

Оказва се, че политическото говорене е разделено на две. Едните са четирите партии в Парламента, "лошите", статуквото, издигнати с парите на богати бизнесмени с едничката цел да ги направят още по-богати, барикадирани зад популистка риторика, неизпълними социални идеи и продажни медии. Другите са онези, които протестират масово и впечатляващо вече два месеца и половина. Най-честата критика на първите към вторите залага на негативното и на страха: "Хубаво, ще подадем оставка и после какво, някой още по-лош ще дойде."

А какъв е отговорът на вторите? Почти толкова негативен - "Плачете". Манипулират ни с платените си медии, завличат ни с дългове, перат парите си пред нас, правят хората още по-бедни и после им е още по-лесно да се възползват от тях, подменят истината. "Плачете"?

Да, Евгени, негативното често има по-бърз ефект у четящия, но не и дълготраен. Активните хора в България днес, като теб, Евгени, влизат в капана на тази критика, като най-често й отговорят с негативизъм. Превръщат се в онези, които отричат, мотивират емоции у хората, залагайки на страховете им, карайки ги да се самосъжаляват, плашейки ги с бъдещето. Но това няма как да бъде градивно. Хора, които живеят животите си, изпълнени с вътрешна неудовлетвореност, са нещастни. И въпреки че негативното произвежда реакция, то не произвежда прогрес. До какво би ни докарало - в един момент да паднем и да се задушим от воплите на самосъжалението поради това, че личности като Мая Манолова и Делян Пеевски управляват животите ни?

"7000 километра, 6 държави, няколко полудържавички, две планини и един извод - България изобщо не е лошо място за живеене", това пък го написа един приятел, след като обиколи планините около Турция, Грузия и Русия този август. Мисля си, че част от проблема ни се крие в това, че като пътуваме, все е на запад - я екскурзия в Париж, я някоя бригада в Щатите. Сравняваме България с това и се комплексираме. Рядко някой ходи в държави, в които наистина нищо не е наред, а на никого извън тях не му пука. Ако го правехме по-често, щяхме да разберем, че България всъщност изобщо не е толкова зле и това, което й трябва е повече самочувствие у хората. Самочувствие ежедневно да залагаме на политиците си критериите на Европейския съюз, без комплекси, че не сме идеални, а с ясно съзнание за правилно и неправилно.

Да, прав си, Евгени, някои хора нямат пари да пътуват никъде. Нека сега обсъдим автобусите, в които май се корени твоят песимизъм. Да, тези хора бяха натоварени на партийни автобуси, по всяка вероятност те са лесно манипулируеми поради своята бедност и необразованост. Да, те послужиха за показна демонстрация, с цел да дескредитират теб като твърде презадоволен, за да имаш право на мнение. Да, те бяха използвани от страна на БСП, една псевдосоциална партия, слугуваща на хора като Делян Пеевски ("Или гласуваме Пеевски, или кабинетът пада"). Но не партии, позволяващи си подобни долнопробни действия ще накарат тези хора да се чувстват значими, не те ще ги накарат да повярват в себе си, а оттам – и във възможностите да променят средата около себе си? Те ще ги потискат, за да ги използват и изстискват докрай.

И да, доста е тъпо хората в София, които имат достатъчно добър живот, за да могат да формират собствено мнение и които не разчитат на "случаен превоз", да им се подиграват, още повече да ги мразят, но и да ги съжаляват е ужасно. Съжалението, макар и често инстинктивно чувство с нищо не помага. Алтернативата му е разговор. И тук идва оптимизмът. Тези хора съществуват и именно появата на автобусите в София провокира разговор за тях. А да говорим за проблемите в обществото ни, това е единственият път към разрешаването им. Тези проблеми са твоя работа, Евгени. Не съжалявай хората. Мисли, например, за учителите и за реформите в образованието, които само ти можеш да изискаш от управляващите.

И се радвай, защото всичко, което се случва от юни насам е позитивно. Откакто демокрацията се е възцарила по нашите земи, правителствата на България летят все по-надолу, като това последното безспорно стигна дъното и поради падението си е на път да създаде едно структурирано, безкомпромисно, модерно гражданско общество. 

Общуване
Хората днес общуват помежду си. Кога преди, Евгени, си се оказвал на едно място с всичките си приятели? Кога си имал възможност да ги запознаеш, независимо от възрастта и интересите им? Кога родителите ти са ставали приятели с Жоро от гимназията, а той - с инструкторката по йога, а тя - с учителя ти по география, а те - с изследователката от онова НПО и то - само по силата на общите си политически възгледи? Кога последно всички тези хора открито са говорели за политика, помежду си, ежедневно, с мейли, в социалните мрежи? Мрежи, да, мрежи от твоите хора, които вече се познават, които дори са приятели. И които действат заедно. Нима това не е кошмарът на статуквото, Евгени? Кога последно сериозното политическо говорене за бъдещето е било куул?

Ами какво ще кажеш за Волен и тъпите му идеи, надъхващи омраза? Волен, който се превърна в антиреклама на фашизма дотолкова, че за пръв път масово хората се подиграват с идеите му. С продажното си и лабилно поведение, той легитимира антинационалистическото говорене от хора, които преди биха се страхували да не бъдат обвинени в предателски възгледи. Това не мислиш ли, че е хубаво, Евгени? Още ли ти се плаче? Ами всички онези хора, които с любителските си камери се превърнаха в медии? И ти сега ми казваш да плача, защото бъдещето е несигурно. Бъдещето зависи от нас, Евгени. И ние сме тези, които можем да го променяме. Каквото и да ти казват хората наоколо, никоя неправда не е непоправима. И ако не ти харесва примера на Чили, чуй този на Мартин Лутър Кинг: "Тъмнината не може да прогони тъмнина; само светлината може да го направи". А неговото време е било доста по-тъмно.

Противодействието на страха е да излезем, да изразим мнението си, да търсим и намираме информация, а междувременно да се усмихваме. Правим го. Тези, които трябва да се страхуват, в момента са в Парламента. И както виждаме, страхуват се – колкото по-широка става зоната с железа и полицаи около Парламента, толкова по-близо сме ние до успеха. По-силни от всякакви конспиративни теории, от мръсни пари и корумпирани политици, от Русия, хората просто излязоха на улицата и отмениха едно назначение. А дотогава - някой някъде е допускал чудовищната мисъл, че такива номера биха минали в България. Имаме силата да променяме сценарии.

И да, Евгени, стига да я потърсиш, ти имаш информация, която те прави силен. Можеш да я споделяш и тя може да стига чак до Ню Йорк Таймс, оттам да провокира реакция в Германия и след това външният ни министър с нелепите си изказвания да се оказва в изолация. Благодарение на теб. Така че, снимай, Евгени, снимай, разконспирирай всяка лъжа, шервай, превеждай на английски всичко, което ти се струва скандално. Но не плачи. Безсмислено е. Достатъчно плакахме, хленцахме, мрънкахме.

Сега ни е време за промяна - нека Станишев, Орешарски, Местан, Сидеров поплачат малко, заедно с Цветан Василев и Делян Пеевски, с Бареков, Емил Димитров и Мирослав Найденов, заедно с Борисов и всички, които мислят, че могат да се възползват от песимистичната ни пасивност и от страха за бъдещето до безкрай.

Това лято дойде, за да им го каже. Не могат. Хубаво, Евгени, лятото свършва, идва есента, но и тя има нещо за казване. Все още не могат.

Не! 

Публикувано в Дневник.

Цветлин Йовчев на границата, избягал от Сирия

Над 1400 са бежанците в България, капацитетът за настаняване е изчерпан

... казва днес министър Цветлин Йовчев. "Поток"... "вълна" от бежанци... "рискове и заплахи за нашата сигурност за продължителен период"... "актуализира се националният план за противодействие на тероризма"... "конфликти между бежанците или с местното население"... - с такива думи борави вътрешният ни министър, когато говори за сирийските бежанци, достигнали България. И не спира вече от една седмица.

Но нека погледнем за какви хора говорим, нека си представим себе си на тяхно място, а защо не и самия Цветлин Йовчев:

Цветлин Йовчев влиза в момента в България, успял е да избяга от Сирия, в която има двегодишен конфликт, според официалните данни от началото му там животът си са загубили поне 110 хиляди души. Цветлин Йовчев сега бяга от смърт, случаен куршум или нарочен, ако е неудобен някому, от химически оръжия, независимо дали пускани от Ал Кайда или от Асад, или от когото и да било друг. Всъщност резултатът от доклада на ООН за това кой точно е отговорен за химическите оръжия няма голямо значение за Цветлин Йовчев (ако имате сили, можете да видите редица ужасни кадри, като тези). С неимоверни усилия Цветлин Йовчев е останал жив за тези две години, но хора са умирали около него. Ежедневно. Негови близки, приятели. Цветлин Йовчев е избрал да тръгне в посока Турция, защото е преценил, че няма как да осигури на себе си и семейството си бленуваната сигурност в Ирак или Египет... Платил е на каналджии и е успял да премине границата с риск за живота си. Цветлин Йовчев е преминал Турция, в която вече има толкова много бежанци и липса на условия, че бежанците там се вдигат на бунтове. Пътувал е, вероятно нелегално из цяла Турция, почти без багаж, може би дори пеша. Сега Цветлин Йовчев преминава границата и е щастлив, защото влиза в страна от ЕС, в която, ако не друго - поне се надява да е в безопасност, освен това еврокомисарят за международно сътрудничество, хуманитарна помощ и реакция при кризи, е българка.

Според Българския наказателен кодекс преминаването на граница без необходимите документи е престъпление, за което можеш да влезеш в затвора, НО, ако търсиш убежище, какъвто е случаят на Цветлин Йовчев, не подлежиш на наказание (чл. 279, ал. 5). Спрямо него се прилага Законът за убежището и бежанците. Обаче Цветлин Йовчев трябва да подаде молба, но както често става и на него не му се дава шансът физически да подаде такава на границата и няма преводачи, пък Цветлин Йовчев говори само арабски и съвсем малко английски. Без да е подал молба, Цветлин Йовчев влиза под действието на Закона за чужденците, съответно го третират като обикновен чужденец, който носи наказателна отговорност. Осъден е условно, и то за един ден, правосъдието в тази млада страна-членка се е оказало изненадващо бързо. Наред с всички проблеми, които това му влече, когато получи статут и почне да търси работа, вече миналото на Цветлин Йовчев няма да е чисто.

И още нещо. Да не забравяме, че Цветлин Йовчев може да бъде дете, чиито родители не са имали такъв късмет по време на войната или по време на бягството. Може да е едно от тези 1 млн. деца.

Да си бежанец, особено политически, не е някаква прищявка. Обикновено означава, че си нямал друг избор, г-н Йовчев. Затова, моля, следете речника си и не всявайте омраза и страх сред обществото, защото не решавате, а само задълбочавате проблема.

Бежанците от Сирия са над 2 млн. души. България се оплаква от своите 1400. Като що за малки, малодушни същества изглеждаме ние?

Над 1400 са бежанците в България, капацитетът за настаняване е изчерпан

...казва Йовчев. Аз бих казала - увеличете ни го този капацитет и измислете дългосрочна стратегия. Това не е нито първият, нито последният конфликт, до който България ще се оказва близо. Харесва ни или не, ние сме на кръстопът, пресечка на цивилизации, Европа, Азия, християни, мюсюлмани, богата история... В учебниците ни това го пишеше наред до информацията за това, че България е Най-Красивата Страна на Света и различни други факти, предназначени да вдъхват национална гордост. Този регион обаче често е размирен, а Алепо Халеб се намира толкова близо до София, колкото и Берлин. Проблемите там много лесно могат да се превърнат в наши.

Да не говорим, че мирът в България също не е константа. Утре можем да се окажем нападнати от Путин, примерно. И дори не, може да стане земетресение. Българите не са застраховани от оставане без дом и родина. И само можем да се молим да не сме един ден ние представяни като част от беззъба, гладна тълпа, която бавно пълзи към някоя държава наоколо с цел да я погълне и после изплюе.

*Препубликувано от Дневник

birthday

Happy birthday, Michael.
2013.
And we are still following.



И още:

Рухани и жените в Иран

Ако нещо не се обърка покрай Сирия (и параноичните политици в Израел), Иран май е тръгнал в правилната посока. След като за президент беше избран умереният Хасан Рухани, за външен министър беше назначен бившият посланик в ООН Мохамад Джавад Зариф. При назначаването си е казал, че новата администрация (по думите му Администрация на надеждата и погледа в бъдещето) ще намали заплахите и така ще увеличи кръга на своите приятелства в региона и по света.

Новината от вчера е, че Зариф планира да назначи две жени - една за посланик и друга - за говорител на Министерството на външните работи, което ще се случи за първи път в историята на ислямската република. Самият Рухани вече е назначил две жени - Елхам Аминзаде за вицепрезидент на парламентарните въпроси и Парвин Дадандиш за съветник по въпросите на жените.

Още по време на кампанията му Рухани се свързваше с лилавото. Четох тук, че това било заради обещанието му да се бори за правата на жените. Казал е, че в правителството му разликите между мъжете и жените няма да бъдат толерирани. А дано - и тази жена да си кара спокойно автобуса вече.

Не прекалявай с горчицата казвам

Индия. 3 статии

Преди дни една статия в CNN привлече вниманието ми и не можех да преценя дали одобрявам написаното от авторката или то е дълбоко некоректно. Статия 1 разказва за ужасните случки, свързани със сексуален тормоз, които е преживяла една американка на обменна програма в Индия. Момичето споделя колко й е трудно да каже истината, когато някой я пита как е прекарала времето си там и отговорите, които се очакват от нея, нямат нищо общо с историите, които реално са се случвали - например, как нощем не е успявала да заспи в хотел, защото е очаквала мъжът от рецепцията да престане да й звъни, дишайки в слушалката и направо да се качи в стаята. След като се е върнала от Индия е влязла в клиника за хора с ментални проблеми.

Статия 2 е отговор на 22-годишна индийка, която учи в Маунт Холиок, САЩ. Тя разказва за своите неприятни преживявания по време на програмата си в Париж. Момичето й благодари за отговорността да говори открито за сексуалния тормоз, който обикновено е обвит в тишина. Но разказва и че като чужденка с доста тъмна кожа е била подложена на непрекъснат такъв в центъра на Европа. "Having lived in three of the world’s megacities, Bombay, Paris and New York, I have been equally unprepared wherever I might be, for the simple reason that I am a woman."

Третата статия е писана от американка, която също е била на такава програма в Индия. Тя критикува първата заради генерализациите, които прави и които поставят всички индийски мъже на едно ниво. "I am black, and I have to deal with the fact that even today in America many people characterize my entire race by the choices made by some people who have the same color skin as me."

Египет

На когото му е интересно - в следващите дни Мариян ще превежда в блога си статии относно ескалацията на напрежението в Ливан, Сирия, Египет. Почнал е с Египет. 

Памук и Мишра

На много интересно интервю попаднах. Орхан Памук разказва на newrepublic и индийския писател Панкаж Мишра за протестите в Турция, Ердоган, за светското и религиозното, за армиите и демокрацията, за ислямистите. Направи ми впечатление, че си има екип от хора, които правят проучвания за книгите му, например, как са се държали през 70-те продавачите на кисело мляко (звучи като прекрасна работа). Другото е предричането му, че бъдещето на литературата, на романите, е на Изток - в Китай, Индия, Турция. Казва, че романите са изкуство на средната класа, а тъкмо в тези страни тя се създава в момента и там всеки пише, от друга страна населението е голямо и има пазар. Сега като превеждам аргументацията му, ми звучи сухо. Но самите думи "Бъдещето на романа е на Изток" ми звучи много романтично. Представям си как Романът си стяга раницата и заминава за Делхи, защото там има работа за него. Памук призовава Запада да не наказва турското общество, заради греховете на Ердоган, използвайки неговата реакция срещу протестиращите като оправдание за изритване на Турция от Европа.

Самият Мишра не е за пренебрегване и има почти равен принос за това интервюто да е толкова интересно. Памук казва, че много поети са били хардлайн марксисти като млади, а после са се обърнали към исляма. Мишра отвръща, че това сякаш идва да покаже, че светските идеологии вече са изчерпани. И че тези хора са взели решение да прегърнат нещо друго. А Памук добавя - нацията, културата, историята, изобщо идеята за принадлежност към група. Мишра го пита във връзка с книгата "Сняг" (която не съм чела, но ще прочета и която търси отговор на това как се става фундаменталист) дали ако иска демократизация, трябва да допусне ислямизация в някаква степен, Памук отговаря с въпрос: Aко се придържаме към едно твърде тясно определение на секуларизма, то как можем да имаме демокрация? А аз чета и препрочитам и хич не успявам да схвана. Все едно светското противоречи на демокрацията. Всъщност разбирането вероятно би ми обяснило случващото се в Египет днес и в страните, в които светското просто върви с армия, а хората имат своите причини да се посвещават на религията... 

Пак покрай "Сняг" Памук казва нещо интересно. Обяснява, че книгата е популярна в САЩ, но не и в Турция, защото "на светските лидери не им се харесвало буржоата Орхан да опитва да си обяснява момичетата с шалове около главите". Тази реплика, пусната между другото, ме удари - Турция, 'буржоата', на когото не му е работа да говори за 'шалове'.

После потърсих малко информация за Панкаж Мишра. И попаднах на следния цитат, който е част от предговора на автобиографията на Ганди и пак е по темата: “Политика, движена от студена, аморална рационалност на личния интерес и общата безопасност непременно води до насилствен конфликт. Ето защо Ганди искаше отново да върне религията в политиката. Това може да звучи перверзно на тези светски фундаменталисти, които инстинктивно обвиняват религията за насилието по света днес, стигматизирайки политическия й потенциал, като цитират фанатизма на Осама бин Ладен и Джордж Буш, вместо постиженията на Ганди и Мартин Лутър Кинг. Но всъщност, далеч от сляпа вяра или строга догма, религия за Ганди означава всекидневно практикуване на алтруизъм, състрадание, самоограничение и непрекъснато самоизучаване. Това било форма на етичен и духовен живот, все още достъпен за отделния човек, тъй като безмилостните светски политически и икономически системи на модерния свят по-скоро насърчават човешките алчност и насилие."

Разбира се, друг е въпросът дали алтернативата на аморалното светско е човек като Ердоган и доколко практикува той всекидневен алтруизъм, състрадание и самоограничение..

Bulgaria says "Sorry, Czhechoslovakia"

Photo: Asen Genov (a Bulgarian blogger)

Today Bulgaria says "Sorry" ("Bulharsko se omlouva!!!") to Slovakia and Czech Republic for sending troops to their country on 21 August 1968. The huge and ugly monument, now painted in pink, lies in the centre of Sofia and is known as the Monument of the Soviet Army, an army which during the communist regime was considered to have "liberated" Bulgaria. Nowadays it is just a popular spot for beer and skateboarding.

The act provoked a discussion about the darker part of Bulgarian history. 

On the night of 20–21 August 1968, exactly 45 years ago, over 200,000 troops and 2,000 tanks from 5 countries, including Bulgaria, entered Czechoslovakia and suppressed the legendary Prague Spring. For a month the Czechoslovak territory was occupied by an army of half million.

The communist Bulgarian government was the first one calling for military intervention in Czechoslovakia, and the country was the last one to apologize for the participation in it - after a parliamentary decision in 1990 and later during the visit of President Petar Stoyanov in Prague in 1997.

The monument is painted in pink because of the Monument to Soviet Tank Crews in Prague, painted in pink, first by artist David Černý, and several times thereafter.

(This is not the first time such a thing happens to the Sofia monument.)

#ДАНСwithme — Голямото посрещане (хайлайтс)

Раковска. Депутатски мерцедес прегази полицай, опитващ се да разчисти пътя му през телата на хората, те протестираха около Парламента срещу измененията в бюджета, с които се емитира дълг от 1 млрд. лв. Полицаят е добре, но ако реши да заведе дело, бих свидетелствала, защото го видях с очите си.

Снимка: Булфото/Тихомира Методиева

Отново по Раковска. Кафе лети към прозореца на Пламен Орешарски.

Снимка: Юлия Лазарова, Дневник

Служебния вход на Парламента. Коли на жандармерията пречат на протестиращите да виждат влизащите депутати. Явно на последните им е унизително да бъдат освирквани.

Снимка: Зорница Миткова

Пред Александър Невски. Станишев раздава автографи!

Снимка: БТА

Или, както днес каза Асен Илиев: "Май ни е време за контрапарламент и контраправителство."

двойните стандарти на БСП

24 юли. Михаил Миков: Народните представители са избрани не за да работят с ултиматуми и натиск.
Източник: бТВ новините

14 юни. Сергей Станишев към депутатите от БСП: Или гласуваме Пеевски, или кабинетът пада.
Източник: Сега

24 юли. Сергей Станишев: Избори няма да променят ситуацията, институциите трябва да работят нормално.
Източник: Дневник

18 февруари. Сергей Станишев: Предсрочните избори са демократичен начин на изход от цялостна криза!

И още:
- "Няма нищо страшно в едни предсрочни избори. Много по-страшно щеше да бъде, ако има продължаване на насилието."
- "Правителството изцяло е загубило доверието на хората и никакви маневри няма да решат същинския проблем за характера на властта и за това, че не защитава интересите на хората, а на монополите."
- "... да се върне нормална държавност - хората да почувстват, че държавата работи в техен интерес, а не в нечий икономически задкулисни интереси."
- "... кърпи се бюджетът на гърба и за сметка на хората."

Източник:

Мерудия - Minimum Stress

След Прокопиев и Мерудия правят опит да възседнат протестите.

Манипулациите на Петьо Блъсков

Антоанета Цонева, Иво Прокопиев, Росен Плевнелиев, Асен Генов, Росен Босев, Спас Спасов, Светла Баева, Джордж Сорос, Йонко Грозев, Човек на годината - каква амалгама от връзки и ционистки донори били организирали протестите?

Казва ни го Петьо Блъсков. Работех за него през 2007 г, сега работя в БХК. Докато чета лъжите в статията, се сещам как през май 2007 г. Слави Бинев влезе в Атака. И се оказах за-дъл-же-на да пиша хубаво за тях, даже и да взема интервю от Волен Сидеров. Дотогава правилото за Атака беше пълно игнориране, отразяване само в краен случай и то при големи издънки. (Само да вметна, че Слави Бинев има пари.)

Статията продължава с критика към неправителствените организации - "това, че са платени отвън, е елементарно за доказване. Може да го установи всеки, който влезе в сайтовете им, както и в сайтовете на донорите. Няма скрито-покрито."

За Петьо Блъсков явно е проблем НПО-тата да кандидатстват с проекти и, когато ги спечелят, да публикуват изрично информацията, за да е напълно ясно кой подпомага дейността. Това е проблем, а да плаща Слави Бинев под масата, за да се хвалят фашисти, не е.

В момента се води война. Истината е толкова грозно подменена, че ми се повръща от Блъсков и долнопробната му конспирация.

Ето вижте, например - снимка на сградата, в която се намира апартаментът, в който се помещава БХК, а до него - рисунката в главата на Блъсков.

За низките хора като Блъсков трябва да се говори с имена и да се разобличават ежедневно. Имаме тази власт.

За платените провокатори на Бареков

Официално. Момчетата със затворническите костюми, които в неделя и понеделник отказаха да продължат по Цариградско и агресивно разбутваха хората, са собственост на Николай Бареков, изпълнителен директов на тв7 (и кой знае на кого още нагоре по веригата).

Запис на тв7

Цитати: "Всички управляващи трябва да отидат в затвора?", каузата им била "Промяна" - порочната лексика на едно безлично Мрън, без конкретни имена, без искания, анти-политиката, анти-институциите, желание за саморазправа с успелите, народен съд, всепоглъщащ песимизъм. Най-удобният и утвърден в продажните български медии начин да се пази статуквото.

Впрочем последния интервюиран в понеделник го попитах кой му плаща, той си бръкна в гащите и извади от там пачка 50-толевки. Беше отвратителен.

Ето и видео от Господари на ефира по същата тема:

Имидж Едвъртайзинг

Уважаеми колеги,

Във връзка с изпрагена до вас информация, трябва да направим следното уточнение –

на снимка А4 присъстват, Златка Димитрова /Черната Златка/, Десислава, Атанас Месечков,   Евгени Минчев и Йордана Димитрова - носителка на престижния приз Мисис България 2012 , а не както ви информирахме в предното съобщение - Гергана Николова- Зарева, която също има авторитетната награда. Моля да ни извините за техническата грешка.

Комуникационна група

Имидж Едвъртайзинг

08.07.2013 г.

Не съм репортер от 2009 г. И все пак, продължавам да получавам любопитни мейли. Прилагам и снимка да не решите, че си измислям въображаеми суперглупави 'комуникационни групи'.

bulgaria-nad-vsichko.

Rossen и тъмблърът му България над всичко си служат с типични колониалистични образи, за да иронизират българската среда и да се правят на много оригинални.

Просто не им прави чест.

Стоян Радев за смисъла на протестите #ДАНСwithme

Май го изтриха. Тук го има обаче още.

Ето и целият текст:

Не знам дали хората си дават сметка какво означава протестите да спрат и управляващите да останат на постовете си.

Това означава в един открит двубой нечленоразделната платена агитка на националистите, която пика на колоните на националната опера да победи световната оперна прима Александрина Пендачанска.

Това означава жалките политически марионетки, които участваха в едно престъпно назначение на шеф на ДАНС, да победят големите български актьори и режисьори като Камен Донев, Явор Гърдев, Теди Москов.

Това означава авторите на доноси да победят най-четения и превеждан съвременен български автор Георги Господинов.

Това означава платените журналисти на Делян Пеевски да победят свободните журналистически гласове, които са чест за професията във вашата телевизия и в останалите медии.

Това означава истеричният глас, който призовава всички към омраза и насилие, да победи хилядите протестиращи, които дори не стъпват по тревата, когато протестират и с усмивки дават минерална вода на полицаите.

Това означава икономистите и юристите, които се погрижиха за монопола над хазарта и за закони, които облагодетелстват олигархията, да победят икономическите и юридическите експерти на неправителствените организации.

Това означава престъпните босове и техните дебеловрати бодигардове да победят родителите с деца на раменете си, отишли да протестират.

Или с други думи това означава позорът на нацията да победи гордостта на нацията.

Петър Волгин - Камен Донев и Ивана

Спорих с Петър Волгин на страницата на предаването му "Деконструкция", където той си позволява да хули протестите и редица медии и като цяло май напоследък съвсем си е загубил разсъдъка.

Вживял се е в ролята на рицар на свободното слово, който води неравна борба с някакви натрапчиви интелектуалци, неПеевски медии, неправителствените организации, до една финансирани от ционисти с колониалистичен уклон и едно гражданско общество, дето е имало наглостта да се събуди.

И изведнъж се стигна до следното:

• "Деконструкция" с Петър Волгин Мирела, няма по-комично същество от публичен интелектуалец. От интелектуалец, който се бори срещу някой, който въобще не го преследва. А по-смешно и абсурдно създание от десен интелектуалец наистина няма.

  Me gusta · 11 · Hace 17 horas
• 

  Mirela Rayuela и още нещо. правилното е "който се бори срещу някоГО"

  Me gusta · Hace 17 horas
• 

  "Деконструкция" с Петър Волгин Благодаря за поправката - всички грешим, само че някои си го признаваме. А ако лица като Камен Донев и Венци Мицов ги броите за интелектуалци, ви предлагам в най-скоро време да включите Азис и Ивана в този престижен списък...

  
  

Единият ми коментар е изтрит, както личи от изречението "и още нещо", в него казвах, че всъщност г-н Волгин е този, който е абсурден, позволявайки си да обижда хора като Камен Донев и професора по философия Цочо Бояджиев, които с присъствието си допълнително легитимират протестите. Венци Мицов не съм го споменавала, но няма значение. След което получих горния отговор. Що за човек може да приравнява Камен Донев на Ивана и после да критикува протестиращите и случващото се в момента в България с претенцията, че е независим смел журналист - интелектуалец!? Така просто не може да се говори. Показва абсолютно неразбиране на действителността, в която живеем и пороците, срещу които се борим. На г-н Волгин или някой му плаща да се прави на безумен, или просто си е обезумял. Място в ефира обаче няма.