Париж

От час чакаме автобуса Брюксел-Париж. Спирката на Eurolines представлява просто три криви железни пейки и един малък стикер на компанията, намиращи се в близост до Северната гара. Освен нас има 7-8 тъмнокожи и някакъв обменен студент, неговорещ френски, с очила и объркано изражение. Преди час един арабин от офиса отсреща е дошъл да ни каже, че автобусът ще закъснее 15 мин. Не се оплакваме, защото Eurolines са най-евтиният вариант за придвижване, особено в сравнение с влаковете. 25 евро на човек. Запазили сме билети преди месец по интернет, но май не би имало проблем да се купят и на място от тесния задушен офис до спирката. Когато автобусът най-сетне идва, се оказва препълнен и хората, все от малцинствени групи, ни оглеждат отгоре до долу изпитателно. Места има само най-отзад. До мен някакво момче слуша арабска музика на огромни слушалки толкова силно, че целият автобус го чува. Особено аз. Надявам се, че гласът на виещата певица, почти изцяло лишен от акомпанимент, не го призовава към джихад. Но дотолкова ми се спи, че веднага се унасям.
3-4 часа по-късно слизаме в Париж. Чака ни Кари, българска студентка по право, която казва, че сме на най-смотаната автогара, която някога е виждала във Франция. Бързо излизаме от там и вадим картите. Намираме се близо до гробището Пер Ла Шес. Там е погребан Джим Морисън, след като умира от свръхдоза в парижката си хотелска стая. Естествено, оказва се, че разстоянието на картата изглежда много по-малко, отколкото е в действителност. Излизаме от гадната част и се вливаме в някаква голяма улица, постоянно се губим по уличките, вървим в обратна посока, а хората ни спират и ни питат какво търсим. Тук е по-топло и градът ми харесва. Въпреки че през следващите дни минаваме през всички основни забележителности, това си остава най-хубавата част за мен. Паркът малко ми прилича на Сентрал Парк, такъв какъвто го видях за пръв път през прозореца на един друг евтин автобус по линията Бостън-Ню Йорк. Виждаме паметника на Едит Пиаф на площад Едит Пиаф. Изглежда прекалено мъничък за тази жена, а част от буквите на фамилията й са откраднати, както тези от бюстовете в Борисовата. След като сме минали през кварталите на всички слоеве на парижкото общество, най-сетне намираме и старинното гробище. Прекалено късно. Затворено е.

Това е единственото място, на което се върнахме за следващите 4 дни в Париж. Последният ден успяхме да намерим дори гроба на Морисън, след безкрайно лутане между семейните гробници на богатите парижки фамилии. Гробът му е единственият ограден с плет. Пълен е със снимащи туристи, а пред самата плоча са налепени снимки, има половин бутилка Джак Даниелс, десетки угарки от цигари, разноцветни хапчета и един презерватив.

Изоставяме самарите в предградието Витри и отново сме леки. През следващите дни идва традиционната обиколка: Айфеловата кула, Триумфалната арка, Лувъра, Наф Наф, Латинския квартал, бира на Монмартр, червено вино край Сена, Сен Мишел, Нотр Дам, а нощем ни приютява Жълтият диван на уютната студентска квартира. Веднъж пътуваме гратис в метрото, веднъж се прибираме пеша до Витри, веднъж отиваме нелегално на студентски стол. Излежаваме се пред някаква огромна сграда, чиито стълби и тръби са изнесени отвън. Излежаваме се в Люксембургската градина, където всички дървета изглеждат тъжно. Подрязани са в различни форми, все едно лично Джони Деп от онзи филм се е занимал с тях. Но не изглеждат като истински. Навсякъде някой танцува, някой свири на странен инструмент, някой прави акробатични номера с топка, в метрото влизат хора с изпаднал вид и разказват тъжните си истории. Всеки иска пари. Искат пари и рекламодателите. Рекламите са навсякъде. Впечатлява ни дезодорант, който се грижи за кожата след бръснене. Хартията с под мишницата на мадамата е откъсната. Първо мисля, че някой креативен пътник в градския транспорт го е направил. После всички се оказват така. Тунелите в метрото са обрисувани отгоре до долу с графити. Кой ненормалник се навира толкова навътре в няма-такъв-въздух не ми е ясно, но изглежда като град със засилена субкултура.  Тези, които не ползват метро, шофьорите, са достойни за съжаление. Задръстванията са огромни, светофарите са навсякъде, а паркоместата са дотолкова ограничени, че буквално между автомобилите не остава и сантиметър.

В града тече луда надпревара, но не ме пленява. Може би просто не намерих това, което търсех. Представях си Париж по-малък и спокоен. С тесни улички, лакатушещи рекички, хора, свирещи на акордеони, много цветя, много балкони, шансони... Може би просто не търсих, където трябва.