Стоп 2: Бордо-Барселона

Колата прави зиг заг през малкия път. Във всички села, през които минаваме, няма светофари, а кръгово движение. Мацката от джипиареса постоянно обърква изходите, ама Мони някак се оправя. Вече сме съвсем близо до Океана. Опитваме да спим, но не става. Спираме в някакво село и отиваме да закусим в едно патесри – „При Хенри и Беатрис”.

Възрастна французойка, вероятно Беатрис, майчински ни завива кроасаните в салфетка. Ядем отпред и зяпаме. Безумно красиво е навсякъде. След 20-тина минути вече виждаме Океана. По радиото тръгва... Руд Бой на Риана. Разхождаме се малко по плажа, няма никой. Още е страшно рано. Хоризонтът е напълно чист. А ние вече нямаме търпение за Барселона.

Мони ни кара до границата. Пазарува си цигари от една бензиностанция. Рязко цените са паднали. Петте евро за кутия цигари са се превърнали в три. Мони и Аги ни оставят на националния път до Ирун. В далечината се виждат Пиринеите. А стопът продължава.

От магистралата ни взима колумбиец. Живее при баските от 20 години. Не говори нищо освен испански. Казвам му, че много обичам Испания, за да почна разговор. Той казва, че не я обича. Харесвал само Ел Паис Баско. Давам си сметка, че сме навлезли в район, в който темата е деликатна и преди още да съм го осъзнала, той ни оставя край някакво баско село. Оказваме се в безизходица. От една страна на магистралата няма къде да застанем, защото няма нещо като островче или поляна зад нас, а колите хвърчат и е опасно. От друга страна долу в селото Донезтебе пък не минават никакви коли. Да тръгнем нагоре по магистралата изглежда съвсем опасно, решаваме да вървим зад парапета, но в един момент се оказва, че той не води до никъде и ние сме над някаква пропаст. Времето почва да се разваля, натрупват се черни облаци, в Пиринеите сме, по дяволите. След като един тир почти ни отнася, вече е решено. Слизаме долу в селото. Отваряме кутията с бисквити и садвичите и се подготвяме за дълго чакане. Никой не спира. Ама никой никой. И времето става все по-гадно. Вече се чудим дали да не отидем да питаме къде може да спим в селото и дали не минават автобуси. Но още е едва 2 и решаваме да тръгнем пеш, пък докъдето стигнем. Наливаме си вода от някаква крайпътна чешмичка и леко вкиснати тръгваме. Ходим много малко и ни спира някакъв възрастен човек. Пътува към Туледо. Той вече си е истински баск и също говори само испански и баски. А говори много. Обяснява ми за историята на баските, за езика и културата им, за обичаите. Виждам се в чудо, защото не разбирам всички думи, които ползва и вадя речника си. Така, когато стигнем до нещо неясно, той спелува, аз намирам и продължаваме да говорим. За баските обичаи обаче разбирам много повече малко по-късно.

В един момент той спира колата на магистралата и почва да ми говори бързо и нервно. Не го разбирам. Решавам, че иска да слезем и тръгвам да си ходя, но той ме спира и ми прави знак за пари. Пред нас се плаща таксата. Решавам, че иска пари и почвам да си ровя в портмонето. Той казва да спра. Излиза от колата, вади своето и плаща. Оказва се, че просто не е можел да го извади от задния си джоб, докато е в колата. Опитът ми да му дам някакви пари е посрещнат с категорично неодобрение. ”Ние, баските, когато поканим някого в колата си, е все едно го каним у дома. Никога не бих позволил да взема пари от госта си. Ние, баските, когато ходим да пием в някое заведение, плаща само единият от нас. При следващото питие плаща следващият. Никога не се случва така всеки да плаща за себе си.” Вие, баските, сте супер, мисля си аз, докато ровя в речника за поредната непозната дума. А той вече ми обяснява за прочутото аспержи в региона.

Оставя ни на едно кръгово кръстовище. Казва ни къде да застанем и си тръгва. Тук вече стопът върви супер. За кратко време ни спират 15 коли. Само дето все не са в нашата посока. Накрая решаваме, че чичото-баск се е объркал и чакаме на неправилното място. Питаме следващата жена, която ни спира и пак не е в нашата посока, къде всъщност трябва да чакаме. Тя започва да ни обяснява нещо на неразбираем испански, питам я дали знае английски. При което тя изцепва: „Приличаш ми на българка.” Изпадаме в еуфория, тя ни показва къде да чакаме и си продължава в нейната посока. В момента, в който вдигаме палци, ни спира една жена. Като цяло стопът в Испания върви много по-добре от Франция.

Испанката от Памплома ни съветва да отидем в нейния град да се забавляваме следващия път. Така казват и всички други местни, които ни взимат. Не им е приятно, че просто преминаваме и не разглеждаме нищо, а се насочваме директно към Барселона. Оправдаваме се, че нямаме достатъчно време и те се примиряват. Нашата испанка ни оставя на поредната бензиносанция. Оттам ни взима пак тираджия. Странното е, че е същият, който щеше да ни отнесе на магистралата по-рано същия ден. Той вече е съвсем типичен. Бял потник, котвичка на рамото, неприличен език. Холандец, но живее в Аликанте. Пренася цветя и има среща в Сарагоса. Когато стигаме там, завалява дъжд. Няма как да продължим. Вече е 6, а имаме запазен хостел за същата вечер в Барселона. Оставят ни в индустриалната зона на Сарагоса, намираме автобусна спирка и докато се чудим накъде да ходим, някакъв автобус спира. Отива към автогарата. Докато говоря с шофьора, целият автобус слуша и хората почват да ми обясняват, да ръкомахат и да сочат. В Испания всеки иска да ти помогне. Слизаме на спирката при гарата, преследвани от указанията на другите пътници. Отвън някакъв човек вижда самарите ни, почти ни хваща под ръка, води ни до мястото за пресичане и пак сочи към сградата на автогарата. Ама че мили хора!

Единственото разочарование е, че изпускаме автобуса в 18.30, а следващият е чак в 21.30. Засядаме в кафетерията на гарата, съсипани от път. Пиша съобщение на една приятелка, че всичко е наред и набързо споменавам какво ми се е случило през последната седмица. За 6 дни, 3 държави /да ме прощават баските/, 2000 км. и куп спомени. Пращам го и пак го прочитам. Завива ми се свят, затуптява ми сърцето и не мога да спра да се смея. Най-сетне напрежението е свършило. Всичко, което трябва да направя оттук нататък, е просто да не си изпусна автобуса за Барселона. А вътре няма да се налага да водя измъчен разговор с никого. Просто ще спя. Как да не изпадне в истерия човек...