Liège

Пътуваме с влак към Лиеж. Гледам подредените къщички и поляни, които се нижат една след друга. Приказна е тази Белгия извън Брюксел. А и животът на хората изглежда чудесен, гледан през прозореца на влака. Тук няма база за сравнение. Тяхното „БДЖ” е бързо, чисто и лъскаво. Брюксел-Лиеж ни излиза по 5 евро с някакъв билет за 10 пътувания и студентско намаление. Връщането обаче е около 13 евро. На дребно само за едната посока намаление няма. Стоте километра се изнизват бързо, докато потъвам все по-надълбоко в седалката, слушайки Бейрут. Въпреки че възнамерявам да ги направя химн на това пътуване, не се получава. И следващия път, когато си слагам слушалки в ушите, е чак в автобуса Сарагоса-Барселона. Всъщност безспорният химн става „Руд бой” на Риана, който ни преследва още от самолета и огласява най-хубавите моменти на пътуването. Комерсиално, но факт.

Лиеж е като Пловдив, казва Хриси и наистина изглежда така. Слизаме на малката безумна гара с извънземна архитектура. Няколко ескалатора водят към покрива и ние решаваме да се качим, но се оказва, че няма ескалатори за надолу. Чувстваме се глупаво, прищипани на някакъв огромен терасо-покрив и препускащи от единия край до другия. Накрая минаваме нелегално по някакъв спрян ескалатор и най-сетне сме свободни. Взимаме автобус до квартирата на Хриси и прекосяваме целия град – малък, подреден и чист. Оставяме самарите и изчезваме към центъра. Свалянето на тези 10 кг. от гърба ми ми действа като 3 кафета на екс. И изведнъж отново съм пълна с енергия.

7 кроасана, 3 бири и една нарязана и измита салата айсберг = 7 евро от супермаркета. Там получаваме и бонус. Виждаме Уайклеф Жан. Консумираме на пейка и всичко изглежда перфектно. Навсякъде някой свива. Момичетата разказват, че дори професорите в университетите 5 минути преди края на часа започват да вадят тютюн, да ближат листчета и да пъхат филтри. Нормално при положение, че във Франция една кутия цигари е около 5 евро, колкото и един пакет тютюн.

Всички магазини затварят много рано. Най-късно в 9. Това ми прави впечатение и тук, а после и в Париж, Бордо, а и Барселона. Въпреки че в Испания това е най-малкият проблем, там супермаркетите затварят и за сиестата от 1 до към 4, 5.. От мързеливата европейщина се възползват арабите. Магазинчетата им са навсякъде и работят денонощно. Стоката е една идея по-некачествена, малко по-скъпа, а хигиената е спорна, защото задните стаи изглежда изпълняват функцията на спалня, баня, кухня...

Докато слушаме историите на Хриси за тукашния начин на живот, стигаме „Каре” – лабиринт от няколко тесни пресичащи се улички, бермудски триъгълник от барове. Обикновено тук било пълно с пияни студенти, по правило повръщащи по улиците като часовникът удари 22.30. Пиели, за да се напият – евтин, сладък алкохол на екс, смесен с бира. Това сега не е така, дори изглежда празно, защото е ваканция и всички студенти са по родните си места. Жалко, защото мястото излежда наистина много забавно.

В бара уредбата се е прецакала и се въртят само две песни – “Summer of 69” и някаква песен на Ози Осбърн. Последната игра роля на аларма за сестра ми в продължение на 3 месеца, съответно и за мен. Безмилостната последица е, че ми се доспива все повече. Първоначално барманите се суетят около компютъра и си мислим, че нещо се е прецакало. После осъзнаваме, че там просто отбелязват поръчките. Никой не забелязва, че Браян Адамс за четвърти път /поне откакто ние сме там/ започва: ”I got my first real six-string”. Дори група красиви, пияни индийки, надигащи розови коктейли на съседната маса, изглеждат приятно изненадани и си припяват.

Най-сетне подаваме оплакване до един от двамата напълно еднакви метросексуални бармани, който леко отегчено отива да оправи проблема. Оттам стартира невероятен микс от най-новото на Дейвид Гета, YMCA, Mакарена и някви такива. Музиката в Каре-то не се крепи на никаква обща концепция. Хаос, метал, аренби, еднодневни хитове, остарели еднодневни хитове – смесва се в едно и ме изнервя. Всичко поотделно е ОК, но от смесването се чувствам все едно ям крехко телешко варено с шоколадови бисквити. Значи не било само Българското черноморие...

Има нощни автобуси, но решаваме да се приберем пеша, защото все още се чувстваме финансово нестабилни. Все пак трябва да стигнем до Барселона някак. Минаваме през срутената къща. Градът наскоро е станал известен с нея след като една нощ тя просто се сринала до основи. Жалкото очертание на купчината тухли ме впечатлява повече от всички огромни евроинституции, които съм видяла през деня в Брюксел. Как се е случило това не е ясно, поне за обикновените хора. Иначе преподавателят на Хриси по конструкция е обещал да изясни, като "понапреднат" още малко.

Следва първият и последен момент, в който се почувствах застрашена по време на пътуването. Вървим по малък път, вече сме съвсем близо и сме в доста отдалечен квартал, но... все пак говорим за Белгия. Улицата е пуста. Само отвреме навреме виждаме по някой човек. В един момент усещаме, че зад нас, пред нас и отстрани има мъже, издават странни звуци и после чуваме шум от бягане. Някакъв тича към нас, разблъсква ни, тича още 2 метра, спира и завива със спокоен ход зад ъгъла. Изведнъж се оказваме сами на улицата, всички са се стопили. Чантите ни са по местата си и не можем да си обясним каво са искали от нас. Бирата и умората ме правят добра. И заключавам, че и те са добри и просто са искали да ни предупредят, че не е безопасно за три момичета да ходят сами по улицата посред нощ.

Е, убедиха ни. Прибираме се с треперещи пръсти и известно време не можем да отключим входната врата, преди да разберем, че пъхаме ключа в неправилната ключалка.