Barcelona

Когато човек е влюбен, лицето на обичания започва да се размазва в главата му, да губи ясните си очертания. Хем обичаш някого, хем си спомняш кварталната магазинерка леля Марийка с всичките детайли, а той ти се губи. Така съм и аз с Барселона. Чувствата ми към този град са болезнено силни, а усещането за липсата му е почти физическа болка. Звучи пресилено, ама сериозно ти казвам - не преигравам. Обичам този град! Затова и ми е толкова трудно да го опиша.

Изходната позиция би трябвало да е, че хората там са луди. Те, както и тези в Париж, не са местни. За 11 дни в града през 2008 г. се запознах с представители на почти всички латиноамерикански държави, но чак последната нощ срещнах две истински барселонки. Сега пак беше така.

Вероятно всички тези нелегални емигранти правят града толкова специален и различен от всичко останало, което съм виждала в Европа. Малка Латинска Америка. Той е разхвърлян, мръсен и кичозен. Но му отива. Отиват му висящите крайници на разни пластмасови кукли, подаващи се между прозорците в Готическия квартал, отиват му прободените сърчица от салфетки, разлепени по улиците, отиват му шарените дрехи, евтините бижута, безвкусните имитации на Гауди, капещото върху главите на туристите пране. Отиват му музикантите, свирещи един до друг различни мелодии, отива му миризмата на риба, отиват му изхвърлените мебели и части от компютър. Отиват му и просяците. Дори и те са различни, позитивни и общителни.

Просто въображението на хората там лети и никой не го приземява. Ако ти се рисува графит, рисуваш. Ако ти се правят хартиени лампи без никакво практическо приложение, ги правиш. Ако ти се свири върху бирени бутилки, свириш. Ако ти се разглобяват аудио касетки на две, ако ти се пришива цип между тях и ако ти се прииска да продадеш импровизираното портмоне за 5 евро, го продаваш. Все тая. Никой местен не би тръгнал да се занимава с теб и да те съди.

Ако има свобода някъде, тя е в Барселона.

Но стига романтика. Препоръчвам Готическия квартал за разходки и бири вечер, както и уличките около Барселонета, въпреки че там заведенията са по-скъпи. Рамблата е ужасна, препълнена улица и каквото и да обясняват туристическите сайтове, трябва да се бяга далеч от нея. Частта около парк Гуел, което е много далеч от центъра, със своите странни наклонени улици, също е приятна за разходка през деня. Плажът е супер. Каса Батло, Ла Падрера, Ла Саграда Фамилия... всичките сгради не Гауди не бива да се пропускат, защото вдъхновяват с неадекватния си външен вид, който би хвърлил в смут всеки средностатистически преподавател от УАСГ. Музея на Пикасо в Готическия квартал. И всички други известни забележителности. Заслужават си.

Но най-важното са хората. С прическите им, два-три кичура раста, обръснато тук-там, късо-дълго, къдраво-право. Всички стилове се смесват в един върху една глава, без да дразнят. Всички крещят, всички говорят бързо и припряно, смеят се невъздържано, приемат те веднаха и няма капка позьорщина в тях. И ако някой има значка върху растата си, то е защото сутринта се е чудил къде да си я сложи и на растата просто му се е сторило удобно.