Прогноза

Нямам време за многословия, но ако още не сте гледали българския филм "Прогноза", не го правете. Ще изгубите времето си напразно. Не знам къде е проблемът - дали в режисьора, дали в английския на главната актриса, дали в историята като цяло, дали в саундтрака, дали в операторската работа, дали в сценария, който е тромав и има куп излишни и неадекватни неща.... Но филмът просто не става.

Smoogle

Smoogle
Originally uploaded by philigum

Днес с една приятелка си говорихме и аз й казах, че не знам какво точно означава да си смугъл, тя каза, че също не знае, ама щяла да го провери в речник, после се оказа, че тя си мисли, че смугъл е дума на английски, и се пишело като гугъл и сега аз реших верно да гугълна дали има значение тази дума и попаднах на това магаре. Толкова обичам магарета!:)

The abandoned mountain house 2

Някъде под връх Баба, Стара планина.

Кисело мляко и червено вино

Този пост трябваше да бъде посветен на това колко помага киселото мляко на петната от червено вино върху светли дрехи. Поне така си мислех, докато вчера го размазвах /млякото, де/ върху панталоните си. Уви, не е толкова просто. За да избегнете моята грешка, ползвайте кисело мляко, но преди да ползвате каквото и да било друго. На сухо, без сапун, без прах, без вениш. Джъст Кисело Мляко. И май ставало. Същото се отнася и за химическото чистене. Ако имате гадно петно, не правете нищо! Първо се поровете за информация в гугъл и тогава пристъпете към действие. :(

Мисия Лондон

От много време не ми се беше случвало да гледам български филм, без да ми е неудобно. Онова засрамено усещане, в което имам чувството, че съм едновременно и главната актриса, и режисьорът, пък и звукарят... Мисия Лондон не е такъв филм. Напротив. Ако изключим типичните български смешки, спокойно човек може да реши, че гледа американска комедия, добре изиграна, с готин саундтрак, отличен звук и направена с чувство за хумор. Това не е филм, който е нещо кой знае какво, няма да промени мисленето на зрителя, да го събуди за нов живот, да му покаже извечните истини и да го разтърси отвътре. Но това не е и целта му. И мисля, че така е добре. Може би за да се роди някаква качествена субкултура в България, първо трябва да се изгради качествено комерсиално изкуство - за да направим "Не мърдай", първо трябва да изиграем "Бандитки"... Примерно. Така че съм доволна, че снощи подпомогнах този филм в новия хипер мега як мол "Дъ Мол" с пуканки и кола в ръка.

..Освен това сцената с представянето на българското изкуство пред британската кралица си беше убиец. Особено Крум, който не само че се появи след Паисий, ами и демонстрира любимия епизод от българската история на няколко поколения писачи на детски учебници - пиене на алкохол от череп и други типично мъжкарски дейности.

Вечер на музеите в София

трябва да е името на това снощното мероприятие. Наистина и ние позакъсняхме и влязохме в НХГ след 10.30 ч., но на излизане час по-късно на входа вече не пускаха никого. В НГЧИ ни оставиха да влезем, но няколко лели буквално изгониха посетителите 15 минути по-късно, като удари 12.00 ч. Което пък предизвика нелепи скандали насред изкуството - "Ама, господине вие продължавате да гледате, вече ви предупредих, че затваряме... вие може и да си ходите, ама се спирате постоянно..", последвано от намесата на съпругата на господина, която крещи на уредниците, мъжът й казва да престане, че се излага, тя почва да крещи на него, че никога не застава на нейна страна и т.н... Към 12.10 ч. новата Галерия/Музей на модерното изкуство изобщо не даваше признаци на живот. И така безславно завърши нашата 'нощ', посветена на изкуството и започна някакво парти..:)

May vs. April

Новите ми снимки "преди-след" от април и май показват, че на природата в София не й пука за безславния Earth Hour. За около месец, в който почти не бях тук, всичко зелено на света е избуяло около блока ми и се бори за място, а след всеки дъжд става все по-силно и надвисва върху главите на хората. По улиците постоянно се сблъсквам с разни листа и клонки и сърцето ми пее. Няма по-хубав месец от май, за да се върнеш в София. Ако Били Холидей беше живяла тук, сигурно щеше да има песен с това име.

The abandoned mountain house

Изоставена ловджийска къща по пътя към връх Мара Гидик, Стара планина.

BPATA към никъде

Марагидик

Връх Марагидик /или Русалка, както неясно защо го пишат по картите/ се намира над град Априлци в Централна Стара планина. Наострен е като коронка и отдалеч прилича повече на връх в Алпите, отколкото на някой от съседните му заоблени възвишения. Качвала съм се до там преди 5 години, но така и не стигнахме самия връх. Въпреки това, до преди дни живях в заблудата, че съм го покорила. Нищо подобно, когато в петък започнахме изкачването тепърва ми предстояха най-красивите гледки на света, за които бях тотално неподготвена.

Маршрутът от Априлци не е прекалено тежък, има маркировка навсякъде и дори сам човек не може да се обърка. Диви животни или няма, или упорито бягаха от нас. Не ни преследваха мечки, вълци и отровни змии, както аз през цялото време тайничко очаквах. Тръгнахме към 9, като един камион ни извози до края на пътя. Последваха около 3 часа изкачване в гората, по неголям наклон. Спирахме често и въпреки това стигнахме много по-бързо, отколкото очаквахме. За 5 човека имахме само литър и половина вода /притеснително малко количество в сравнение с домашната ракия, която надвишаваше три литра/. Гората свърши и продължихме по поляни, обсипани тук таме с преспи сняг, пред които се снимахме гордо, за да изглежда изкачването ни по-така.

Местността след края на гората се нарича „Табите”. Криволичещ планински път, или там както се казва изпотъпканата трева, по която може да мине само джип, ни отведе до хижа „Тъжа”. Хижичката е малка, грозна и не особено чиста, но затова пък посрещането ни беше страхотно. Бяхме първите за деня и двамата хижаря искрено ни се зарадваха. Оказа се, че цялата хижа е запазена за някакви други големи компании, но хижарят Чочо изтърси: „От хижа, и от гробище не се връща” и ни каза, че ще ни намери легла. Този Чочо явно е хижар-селебрити сред планинарите в България. На всички, които споменах, че съм била там, кимваха заговорнически и казваха „Аааама „Тъжа” ли бе, аз чух, че Чочо от „Рай” се е преместил там”.

„Тъжа” е на два етажа, ние спахме на първия в малка отделена стаичка. Другото е една огромна стая с двуетажни легла. Нашата стая имаше само един минус – беше по-студена от общата, но пък имахме по 4, а не по 3 одеала и никой не хъркаше над главите ни. По чаршафите човек може да открие доста неща от предишните туристи, но пък гарантирано си толкова изморен, че лягаш с дрехите и нищо повече не те интересува.

Седнахме в общото помещение да ядем /изядох килограми хляб, лютеница, шпеков салам и домати/. Лека полека хижата почна да се пълни, а ние презаредихме силите си. Потеглихме към Кадемлийското пръскало. Намира се на около час път от хижата и е уникално красиво.

Като по поръчка заваля дъжд и прерасна в град, малко след като тръгнахме натам. Но извадихме дъждобраните и необезпокоявано продължихме с вид на статисти от реклама на Дурекс. Единственият проблем се оказа рекичката, обичайно миниатюрна, но през пролетта – прекалено пълноводна. Момчетата я прескочиха без усилия, но нас ни беше страх. Наложи се да се връщаме половин час назад, за да минем по моста. И точно когато отчаяно тръгнахме натам, видяхме как един джип я прекосява. Срам, не срам – стопирахме. Вътре приятно чуждестранно семейство веднага ни влязоха в положението. Жената излезе в дъжда, за да ни освободи място. Мъжът обърна джипа, мина през реката, остави ни, и пак обърна. Най-краткият стоп в живота ми...

Прибрахме се в хижата, мокри и ужасно изморени, точно преди дъждът да се усили и да прерасне в същинска планинска буря. Вътре вече беше толкова пълно в общото помещение, че едва намерихме 5 места да седнем. Изкъпахме се в банята. Баня силно казано, де. Защото както е тоалетната, просто над нея има миниатюрен душ. Водата обаче беше гореща и с нови сили седнахме да изядем поредното огромно количество храна /и да изпием предвидената ракия/. Няколко часа по-късно успях да се отлепя от стола, излазих да си измия зъбите и припаднах от умора в леглото.

Спах непробудно. С едно изключение. Събудих се по едно време, задушавана от кашлица. Изкашлях цялата софийска мръсотия, насъбрана в дробовете ми и заспах пак. Пак непробудно.

Въпреки че някакви хора говореха, хъркаха, кашляха, смееха се и изобщо вдигаха шум, станах в 9, разбудена от “Desert rose” на Стинг, честно. Красотата през прозореца беше убийствена. Сутрин в планината толкова нависоко не може да бъде описана в никой блог. Трябва да бъде изживяна.

Преядохме с филии, намазани със сладко от зелени домати. Пихме чай и потеглихме към върха. Безкрайни поляни ни деляха от него. Една след друга се появяваха точно, когато мислехме, че вече сме стигнали. Задъхани стигнахме след час, час и половина. Минах първа, защото само аз не бях ходила, а традицията е такава. Зави ми се свят. От ляво Северна България, от дясно – Южна, а аз вървя по козя пътечка по средата. Гледката...


Хора, ходете в планините!

Barcelona

Когато човек е влюбен, лицето на обичания започва да се размазва в главата му, да губи ясните си очертания. Хем обичаш някого, хем си спомняш кварталната магазинерка леля Марийка с всичките детайли, а той ти се губи. Така съм и аз с Барселона. Чувствата ми към този град са болезнено силни, а усещането за липсата му е почти физическа болка. Звучи пресилено, ама сериозно ти казвам - не преигравам. Обичам този град! Затова и ми е толкова трудно да го опиша.

Изходната позиция би трябвало да е, че хората там са луди. Те, както и тези в Париж, не са местни. За 11 дни в града през 2008 г. се запознах с представители на почти всички латиноамерикански държави, но чак последната нощ срещнах две истински барселонки. Сега пак беше така.

Вероятно всички тези нелегални емигранти правят града толкова специален и различен от всичко останало, което съм виждала в Европа. Малка Латинска Америка. Той е разхвърлян, мръсен и кичозен. Но му отива. Отиват му висящите крайници на разни пластмасови кукли, подаващи се между прозорците в Готическия квартал, отиват му прободените сърчица от салфетки, разлепени по улиците, отиват му шарените дрехи, евтините бижута, безвкусните имитации на Гауди, капещото върху главите на туристите пране. Отиват му музикантите, свирещи един до друг различни мелодии, отива му миризмата на риба, отиват му изхвърлените мебели и части от компютър. Отиват му и просяците. Дори и те са различни, позитивни и общителни.

Просто въображението на хората там лети и никой не го приземява. Ако ти се рисува графит, рисуваш. Ако ти се правят хартиени лампи без никакво практическо приложение, ги правиш. Ако ти се свири върху бирени бутилки, свириш. Ако ти се разглобяват аудио касетки на две, ако ти се пришива цип между тях и ако ти се прииска да продадеш импровизираното портмоне за 5 евро, го продаваш. Все тая. Никой местен не би тръгнал да се занимава с теб и да те съди.

Ако има свобода някъде, тя е в Барселона.

Но стига романтика. Препоръчвам Готическия квартал за разходки и бири вечер, както и уличките около Барселонета, въпреки че там заведенията са по-скъпи. Рамблата е ужасна, препълнена улица и каквото и да обясняват туристическите сайтове, трябва да се бяга далеч от нея. Частта около парк Гуел, което е много далеч от центъра, със своите странни наклонени улици, също е приятна за разходка през деня. Плажът е супер. Каса Батло, Ла Падрера, Ла Саграда Фамилия... всичките сгради не Гауди не бива да се пропускат, защото вдъхновяват с неадекватния си външен вид, който би хвърлил в смут всеки средностатистически преподавател от УАСГ. Музея на Пикасо в Готическия квартал. И всички други известни забележителности. Заслужават си.

Но най-важното са хората. С прическите им, два-три кичура раста, обръснато тук-там, късо-дълго, къдраво-право. Всички стилове се смесват в един върху една глава, без да дразнят. Всички крещят, всички говорят бързо и припряно, смеят се невъздържано, приемат те веднаха и няма капка позьорщина в тях. И ако някой има значка върху растата си, то е защото сутринта се е чудил къде да си я сложи и на растата просто му се е сторило удобно.

Стоп 2: Бордо-Барселона

Колата прави зиг заг през малкия път. Във всички села, през които минаваме, няма светофари, а кръгово движение. Мацката от джипиареса постоянно обърква изходите, ама Мони някак се оправя. Вече сме съвсем близо до Океана. Опитваме да спим, но не става. Спираме в някакво село и отиваме да закусим в едно патесри – „При Хенри и Беатрис”.

Възрастна французойка, вероятно Беатрис, майчински ни завива кроасаните в салфетка. Ядем отпред и зяпаме. Безумно красиво е навсякъде. След 20-тина минути вече виждаме Океана. По радиото тръгва... Руд Бой на Риана. Разхождаме се малко по плажа, няма никой. Още е страшно рано. Хоризонтът е напълно чист. А ние вече нямаме търпение за Барселона.

Мони ни кара до границата. Пазарува си цигари от една бензиностанция. Рязко цените са паднали. Петте евро за кутия цигари са се превърнали в три. Мони и Аги ни оставят на националния път до Ирун. В далечината се виждат Пиринеите. А стопът продължава.

От магистралата ни взима колумбиец. Живее при баските от 20 години. Не говори нищо освен испански. Казвам му, че много обичам Испания, за да почна разговор. Той казва, че не я обича. Харесвал само Ел Паис Баско. Давам си сметка, че сме навлезли в район, в който темата е деликатна и преди още да съм го осъзнала, той ни оставя край някакво баско село. Оказваме се в безизходица. От една страна на магистралата няма къде да застанем, защото няма нещо като островче или поляна зад нас, а колите хвърчат и е опасно. От друга страна долу в селото Донезтебе пък не минават никакви коли. Да тръгнем нагоре по магистралата изглежда съвсем опасно, решаваме да вървим зад парапета, но в един момент се оказва, че той не води до никъде и ние сме над някаква пропаст. Времето почва да се разваля, натрупват се черни облаци, в Пиринеите сме, по дяволите. След като един тир почти ни отнася, вече е решено. Слизаме долу в селото. Отваряме кутията с бисквити и садвичите и се подготвяме за дълго чакане. Никой не спира. Ама никой никой. И времето става все по-гадно. Вече се чудим дали да не отидем да питаме къде може да спим в селото и дали не минават автобуси. Но още е едва 2 и решаваме да тръгнем пеш, пък докъдето стигнем. Наливаме си вода от някаква крайпътна чешмичка и леко вкиснати тръгваме. Ходим много малко и ни спира някакъв възрастен човек. Пътува към Туледо. Той вече си е истински баск и също говори само испански и баски. А говори много. Обяснява ми за историята на баските, за езика и културата им, за обичаите. Виждам се в чудо, защото не разбирам всички думи, които ползва и вадя речника си. Така, когато стигнем до нещо неясно, той спелува, аз намирам и продължаваме да говорим. За баските обичаи обаче разбирам много повече малко по-късно.

В един момент той спира колата на магистралата и почва да ми говори бързо и нервно. Не го разбирам. Решавам, че иска да слезем и тръгвам да си ходя, но той ме спира и ми прави знак за пари. Пред нас се плаща таксата. Решавам, че иска пари и почвам да си ровя в портмонето. Той казва да спра. Излиза от колата, вади своето и плаща. Оказва се, че просто не е можел да го извади от задния си джоб, докато е в колата. Опитът ми да му дам някакви пари е посрещнат с категорично неодобрение. ”Ние, баските, когато поканим някого в колата си, е все едно го каним у дома. Никога не бих позволил да взема пари от госта си. Ние, баските, когато ходим да пием в някое заведение, плаща само единият от нас. При следващото питие плаща следващият. Никога не се случва така всеки да плаща за себе си.” Вие, баските, сте супер, мисля си аз, докато ровя в речника за поредната непозната дума. А той вече ми обяснява за прочутото аспержи в региона.

Оставя ни на едно кръгово кръстовище. Казва ни къде да застанем и си тръгва. Тук вече стопът върви супер. За кратко време ни спират 15 коли. Само дето все не са в нашата посока. Накрая решаваме, че чичото-баск се е объркал и чакаме на неправилното място. Питаме следващата жена, която ни спира и пак не е в нашата посока, къде всъщност трябва да чакаме. Тя започва да ни обяснява нещо на неразбираем испански, питам я дали знае английски. При което тя изцепва: „Приличаш ми на българка.” Изпадаме в еуфория, тя ни показва къде да чакаме и си продължава в нейната посока. В момента, в който вдигаме палци, ни спира една жена. Като цяло стопът в Испания върви много по-добре от Франция.

Испанката от Памплома ни съветва да отидем в нейния град да се забавляваме следващия път. Така казват и всички други местни, които ни взимат. Не им е приятно, че просто преминаваме и не разглеждаме нищо, а се насочваме директно към Барселона. Оправдаваме се, че нямаме достатъчно време и те се примиряват. Нашата испанка ни оставя на поредната бензиносанция. Оттам ни взима пак тираджия. Странното е, че е същият, който щеше да ни отнесе на магистралата по-рано същия ден. Той вече е съвсем типичен. Бял потник, котвичка на рамото, неприличен език. Холандец, но живее в Аликанте. Пренася цветя и има среща в Сарагоса. Когато стигаме там, завалява дъжд. Няма как да продължим. Вече е 6, а имаме запазен хостел за същата вечер в Барселона. Оставят ни в индустриалната зона на Сарагоса, намираме автобусна спирка и докато се чудим накъде да ходим, някакъв автобус спира. Отива към автогарата. Докато говоря с шофьора, целият автобус слуша и хората почват да ми обясняват, да ръкомахат и да сочат. В Испания всеки иска да ти помогне. Слизаме на спирката при гарата, преследвани от указанията на другите пътници. Отвън някакъв човек вижда самарите ни, почти ни хваща под ръка, води ни до мястото за пресичане и пак сочи към сградата на автогарата. Ама че мили хора!

Единственото разочарование е, че изпускаме автобуса в 18.30, а следващият е чак в 21.30. Засядаме в кафетерията на гарата, съсипани от път. Пиша съобщение на една приятелка, че всичко е наред и набързо споменавам какво ми се е случило през последната седмица. За 6 дни, 3 държави /да ме прощават баските/, 2000 км. и куп спомени. Пращам го и пак го прочитам. Завива ми се свят, затуптява ми сърцето и не мога да спра да се смея. Най-сетне напрежението е свършило. Всичко, което трябва да направя оттук нататък, е просто да не си изпусна автобуса за Барселона. А вътре няма да се налага да водя измъчен разговор с никого. Просто ще спя. Как да не изпадне в истерия човек...

Стоп

След дребно объркване на посоката и неразрешено прескачане от другата страна взимаме RER (ероер) от Vitry Sur Seine до Antony, парижко предградие или нещо такова. Много рано сутрин. Правилата ни са железни – трябва да си лягаме рано предишната нощ, да ставаме рано, да сме в широки дрехи и никой да не заспива по време на стопа. С изключение на първото всичко останало спазваме. Носим 6 сандвича и една минерална вода.

През прозореца гледаме колко бързо гледката се променя. Сградите стават все по-ниски, дърветата все повече и все по-малко подстригани, хората карат колела между отдалечените сгради. Сърцата ни са малко по-свити, въпреки че не си го признаваме. Заминаваме за Бордо, което е на 600 км. от Париж. А връщане назад няма. Билетите ни са от Барселона, парите за влак са прекалено скъпи. Слизаме на спирка, на която няма жив човек. Излизаме от гарата и виждаме самотен мъж, който изкарва някакви неща от автомобила си. Французин на средна възраст. Питаме го къде е магистралата. Той ни пита дали сме на автостоп и така разбираме каква е думата на френски – faire un autostop. Казваме му, че отиваме към Бордо и той се плесва по челото. Много било далеч. Луди ли сме били. Три момичета. След няколко поучителни констатации ни насочва. Следват 2-3 километра пеш.

Облечена съм с тениска, суичър, пуловер, жилетка и сако. Свалям сакото. Скоро махам и жилетката. До Бордо ще съм останала по тениска. Така и не стигаме магистрала, но след консултация в МакДоналд’с решаваме да стопираме просто на пътя. Никой не спира. Минава може би половин час. Точно се обръщам и момичетата крещят: „Айде!” Френска баба на 70-80. Казва, че ще ни изкара на магистралата. Шофира по средата между две платна и колите около нас не спират да бибипкат. Оставя ни между двете платна. По средата на голяма магистрала. От двете ни страни хвърчат коли. Чакаме, докато става напълно безопасно за пресичане. Разбирайте – чакаме много. Още 20-тина минути висене без никой да спре. Звънва ми телефона. Пак се обръщам и пак чувам набиващи спирачки зад гърба си.

След минута летим по магистралата с някакъв мъж от арабски произход. В колата си слуша арабски хаос и някакви други ужасни неща, но ни закарва до една бензиностанция в Орлеан. Двеста километра по-близо до целта. Жена му и двете му деца живеят там, той работи в Париж, но вечерта ще пътува за Бордо. Казва, че можем да му звъннем, ако заседнем някъде по пътя. Благодарим му, докато паркира. Аз излизам първа и левият ми крак се озовава под гумата, десният е в колата. Той дава малко напред. Аз крещя от болка, гумата е върху крака ми. Момичетата си мислят, че се бъзикам. Извиквам да му кажат на френски да мине назад. Двете в един глас изкрещяват на чист български: „Назад”. Той се ошашавя. Най-сетне минава леко назад и кракът ми е свободен.

След 5 минути сме в тоалетната на бензиностанцията. Кракът ми вече е почти наред. Само леко ожулен. Пием по едно кафе и излизаме на изхода към магистралата. Първоначално и трите стопираме само колите, излизащи от бензиностанцията. После се разделяме и аз отивам на самата магистрала. Пак съм с гръб, когато сестра ми ни вика. Спрял е огромен тир с финландска регистрация. Записваме му номера и се качваме. Пращаме номера на приятели да знаят, ако нещо се случи. Тираджията обаче се оказва абсолютно безопасен и просто много му се говори. Моли ни да се събуем. В началото ни се струва странно, но после си даваме сметка, че това е неговата къща. В предната му част, зад шофьора, има едно двойно легло. Наоколо са разпръснати кафе-машина, печка, хладилник, дрехи. Така и не разбираме името му, но е от Косово, живее във Финладия, всяка седмица пътува до Южна Испания и продава някакви пластмасови части. Най-сетне някой говори добре английски.

Чудим се как да стартираме разговор и се сещаме, че има много известни финландски групи, които правят тежък рок. Казваме:„Finland is very famous for its metal.” И той отговаря: „Yes, yes… and iron, too.” Оказва се, че днес рожден ден имат майка му, сестра му и дъщеря му. Учудваме се, че има дъщеря, изглежда много млад. Той казва, че има три. И трите от различни майки. Все финландки. Слиза от магистралата и продължава по националния път. Разликата между двете е, че на първото се плаща такса. Така е и в Испания. Повечето хора, които ни взимат, избягват магистралите. Нашият тираджия първоначално ни казва, че ще ни закара направо до Бордо. Но после се залисва в разговори и не забелязва, че апаратът, който измерва скоростта, времето, през което кара и времето, през което почива, започва да премигва. Спешно трябва да спре. Намира паркинг край едно френско село. Барбезю.

На 80 км. от Бордо сме и вече почва да се свечерява. Звъним на Мони, български студент по право в Бордо, който идва да ни вземе. Докато го чакаме, се разхождаме в Барбезю. Прекрасното селце е пълно с люляци, рози, пасящи крави и трактори. Къщичките са малки и шарени. Лягаме на една полянка и обявяваме официално това за най-щастливия момент от пътуването. След малко Мони идва, досега е бил на плаж на Океана. Гледаме залеза през прозореца на колата, а по радиото пее Боно.

Бордо е супер. Малък е, но е студентски град, пълен с хора. Освен това тук е топло. Минаваме на обиколка с колата през куп малки улички и накрая паркираме. Разхождаме се и пием вино. Хората са спокойни и бавни. Избягали сме от метрополисната обстановка. Дразнещи са само някакви празнуващи тийнейджъри, които са си наели две супер дълги шарени лимузини, обикалят из града с тях, стърчащи от прозорците и крещят неразбираемо. Изглежда като първа среща с алкохола.

Разделяме се към 2 и се разбираме да се чакаме в 6.30 пред общежитието на Аги, българска студентка по право в Бордо. /Изобщо човек остава с впечатлението, че цялата Софийска френска се е изнесла да учи право във Франция, което не е далеч от истината./ Мони иска да ни покаже Океана, преди да продължим към Барселона.

Париж

От час чакаме автобуса Брюксел-Париж. Спирката на Eurolines представлява просто три криви железни пейки и един малък стикер на компанията, намиращи се в близост до Северната гара. Освен нас има 7-8 тъмнокожи и някакъв обменен студент, неговорещ френски, с очила и объркано изражение. Преди час един арабин от офиса отсреща е дошъл да ни каже, че автобусът ще закъснее 15 мин. Не се оплакваме, защото Eurolines са най-евтиният вариант за придвижване, особено в сравнение с влаковете. 25 евро на човек. Запазили сме билети преди месец по интернет, но май не би имало проблем да се купят и на място от тесния задушен офис до спирката. Когато автобусът най-сетне идва, се оказва препълнен и хората, все от малцинствени групи, ни оглеждат отгоре до долу изпитателно. Места има само най-отзад. До мен някакво момче слуша арабска музика на огромни слушалки толкова силно, че целият автобус го чува. Особено аз. Надявам се, че гласът на виещата певица, почти изцяло лишен от акомпанимент, не го призовава към джихад. Но дотолкова ми се спи, че веднага се унасям.
3-4 часа по-късно слизаме в Париж. Чака ни Кари, българска студентка по право, която казва, че сме на най-смотаната автогара, която някога е виждала във Франция. Бързо излизаме от там и вадим картите. Намираме се близо до гробището Пер Ла Шес. Там е погребан Джим Морисън, след като умира от свръхдоза в парижката си хотелска стая. Естествено, оказва се, че разстоянието на картата изглежда много по-малко, отколкото е в действителност. Излизаме от гадната част и се вливаме в някаква голяма улица, постоянно се губим по уличките, вървим в обратна посока, а хората ни спират и ни питат какво търсим. Тук е по-топло и градът ми харесва. Въпреки че през следващите дни минаваме през всички основни забележителности, това си остава най-хубавата част за мен. Паркът малко ми прилича на Сентрал Парк, такъв какъвто го видях за пръв път през прозореца на един друг евтин автобус по линията Бостън-Ню Йорк. Виждаме паметника на Едит Пиаф на площад Едит Пиаф. Изглежда прекалено мъничък за тази жена, а част от буквите на фамилията й са откраднати, както тези от бюстовете в Борисовата. След като сме минали през кварталите на всички слоеве на парижкото общество, най-сетне намираме и старинното гробище. Прекалено късно. Затворено е.

Това е единственото място, на което се върнахме за следващите 4 дни в Париж. Последният ден успяхме да намерим дори гроба на Морисън, след безкрайно лутане между семейните гробници на богатите парижки фамилии. Гробът му е единственият ограден с плет. Пълен е със снимащи туристи, а пред самата плоча са налепени снимки, има половин бутилка Джак Даниелс, десетки угарки от цигари, разноцветни хапчета и един презерватив.

Изоставяме самарите в предградието Витри и отново сме леки. През следващите дни идва традиционната обиколка: Айфеловата кула, Триумфалната арка, Лувъра, Наф Наф, Латинския квартал, бира на Монмартр, червено вино край Сена, Сен Мишел, Нотр Дам, а нощем ни приютява Жълтият диван на уютната студентска квартира. Веднъж пътуваме гратис в метрото, веднъж се прибираме пеша до Витри, веднъж отиваме нелегално на студентски стол. Излежаваме се пред някаква огромна сграда, чиито стълби и тръби са изнесени отвън. Излежаваме се в Люксембургската градина, където всички дървета изглеждат тъжно. Подрязани са в различни форми, все едно лично Джони Деп от онзи филм се е занимал с тях. Но не изглеждат като истински. Навсякъде някой танцува, някой свири на странен инструмент, някой прави акробатични номера с топка, в метрото влизат хора с изпаднал вид и разказват тъжните си истории. Всеки иска пари. Искат пари и рекламодателите. Рекламите са навсякъде. Впечатлява ни дезодорант, който се грижи за кожата след бръснене. Хартията с под мишницата на мадамата е откъсната. Първо мисля, че някой креативен пътник в градския транспорт го е направил. После всички се оказват така. Тунелите в метрото са обрисувани отгоре до долу с графити. Кой ненормалник се навира толкова навътре в няма-такъв-въздух не ми е ясно, но изглежда като град със засилена субкултура.  Тези, които не ползват метро, шофьорите, са достойни за съжаление. Задръстванията са огромни, светофарите са навсякъде, а паркоместата са дотолкова ограничени, че буквално между автомобилите не остава и сантиметър.

В града тече луда надпревара, но не ме пленява. Може би просто не намерих това, което търсех. Представях си Париж по-малък и спокоен. С тесни улички, лакатушещи рекички, хора, свирещи на акордеони, много цветя, много балкони, шансони... Може би просто не търсих, където трябва.