Винаги съм обичала киното. Само че рядко му се отдавам по класическия начин – онзи с пуканките и хубавия екран. Обикновено има нещо прецакано в качеството. Спомняте ли си онези видео касетки от началото на 90-те, толкова нелегални, че се разпространяваха в разни мазета сред познати и бяха достъпни само за тези с видео вкъщи. Аз не бях сред тях и ходех отвреме навреме на гости на чичо ми специално да гледам видео – примерно всяка Коледа за „Сам вкъщи”. Чичо имаше само него и екшъни. И ако първият беше що годе гледаем, то лентата на екшъните беше супер изтъркана, а репликите на всички актъори се четяха с равнодушен тон от един и същи мъж. Всичките.
После пораснах и тръгнах сама на кино. Спомням си „Полет над кукувиче гнездо” в Одеон. Нямаше субтитри и някакъв чичо четеше всички реплики на живо /лайв/. В един момент му стана нещо - почна да кашля и да се дави и така до края на филма, въпреки всички опити на /примерно/ тримата души в салона да се откаже и да ни остави да си слушаме на английски, пък квото стане.
Пресен спомен от тази Киномания на прожекцията на някакъв британско-испански филм в Дома на киното. Момчето, което пускаше филма /седеше на едно столче в самия салон пред лаптопа си/, обърка субтитрите. Спря филма, извини се. Пусна го пак. Този път с други субтитри. Извини се. Пусна го пак. И пак не стана. И така, докато някакви такива двама типични български интелектуалци от онези дебелите с големи бели бради, разплути в креслата си и преметнали крак върху крак по женския начин, не му се нахвърлиха. Почти до бой се стигна, докато той с треперещи ръце, най-сетне нацели правилните субтитри и филмът тръгна час след обявения момент.
Точно тези препятствия към хубавото кино адски много ми допадат и се сещам с някакво умиление за всички неразбории. Затова избягвам кината в моловете, които са скъпи, студени, в края на филма те прокарват през някакви безкрайни виещи се коридори и всички се носите като стадо крави от коридор в коридор, пуканките са прекалено солени. Абе всякакви такива неприятности ти се създават в тези молове. Затова и не планирах въобще да гледам „Аватар”. Другото е, че с Камерън мислех, че имам някаква карма. Като пуснаха „Титаник” бях сигурно единственото дете в училище, което не го беше гледало в продължение на една година с единствената майка, която смяташе, че той не е подходящ за деца. Така че „Титаник” го гледах много след тоталната истерия на всичките ми съученички по Леонардно Ди Каприо. Гледах го даже след като тоталната истерия се беше превърнала в мода на отричането и никой вече не признаваше, че някога го е харесвал. Гледах го чак след като гледах „Плажът” и мислех, че сега ще бъда също толкова куул и антикомерс този път по собствено желание.
Колко глупаво от моя страна би било, ако наистина не бях гледала "Аватар". Защото филмът може да има излишни бойни сцени, лигави моменти и типично американски минуси. Ама е невероятен. Това, че бях в киносалон, пълен с хора, ядящи триъгълни начос с лютив сос, пиещи кока кола и реагиращи шумно на всички моменти, предназначени за шумно реагиране, не отне нито късче от очарованието на филма. Трябва да се признае, че хората на Камерън са свършили невъзможното, за да постигнат подобна визия. Мацката на Джейк примерно, имаше такава невероятна мимика. А моментът, в който той се научи да лети и двамата се състезаваха около водопада, беше толкова невероятно красив, че направо на мен ми се искаше да се пренеса да живея при на’ви. Толкова ме грабна визията, че преглътнах всичко в сценария и дори накрая се хванах разтопена от щастие, когато всичко стигна своя хепиенд и точно, когато от мен се очакваше да го правя. Заслужава си.
После пораснах и тръгнах сама на кино. Спомням си „Полет над кукувиче гнездо” в Одеон. Нямаше субтитри и някакъв чичо четеше всички реплики на живо /лайв/. В един момент му стана нещо - почна да кашля и да се дави и така до края на филма, въпреки всички опити на /примерно/ тримата души в салона да се откаже и да ни остави да си слушаме на английски, пък квото стане.
Пресен спомен от тази Киномания на прожекцията на някакъв британско-испански филм в Дома на киното. Момчето, което пускаше филма /седеше на едно столче в самия салон пред лаптопа си/, обърка субтитрите. Спря филма, извини се. Пусна го пак. Този път с други субтитри. Извини се. Пусна го пак. И пак не стана. И така, докато някакви такива двама типични български интелектуалци от онези дебелите с големи бели бради, разплути в креслата си и преметнали крак върху крак по женския начин, не му се нахвърлиха. Почти до бой се стигна, докато той с треперещи ръце, най-сетне нацели правилните субтитри и филмът тръгна час след обявения момент.
Точно тези препятствия към хубавото кино адски много ми допадат и се сещам с някакво умиление за всички неразбории. Затова избягвам кината в моловете, които са скъпи, студени, в края на филма те прокарват през някакви безкрайни виещи се коридори и всички се носите като стадо крави от коридор в коридор, пуканките са прекалено солени. Абе всякакви такива неприятности ти се създават в тези молове. Затова и не планирах въобще да гледам „Аватар”. Другото е, че с Камерън мислех, че имам някаква карма. Като пуснаха „Титаник” бях сигурно единственото дете в училище, което не го беше гледало в продължение на една година с единствената майка, която смяташе, че той не е подходящ за деца. Така че „Титаник” го гледах много след тоталната истерия на всичките ми съученички по Леонардно Ди Каприо. Гледах го даже след като тоталната истерия се беше превърнала в мода на отричането и никой вече не признаваше, че някога го е харесвал. Гледах го чак след като гледах „Плажът” и мислех, че сега ще бъда също толкова куул и антикомерс този път по собствено желание.
Колко глупаво от моя страна би било, ако наистина не бях гледала "Аватар". Защото филмът може да има излишни бойни сцени, лигави моменти и типично американски минуси. Ама е невероятен. Това, че бях в киносалон, пълен с хора, ядящи триъгълни начос с лютив сос, пиещи кока кола и реагиращи шумно на всички моменти, предназначени за шумно реагиране, не отне нито късче от очарованието на филма. Трябва да се признае, че хората на Камерън са свършили невъзможното, за да постигнат подобна визия. Мацката на Джейк примерно, имаше такава невероятна мимика. А моментът, в който той се научи да лети и двамата се състезаваха около водопада, беше толкова невероятно красив, че направо на мен ми се искаше да се пренеса да живея при на’ви. Толкова ме грабна визията, че преглътнах всичко в сценария и дори накрая се хванах разтопена от щастие, когато всичко стигна своя хепиенд и точно, когато от мен се очакваше да го правя. Заслужава си.
3 коментара:
Mislia si, che po sushtia nachin naviarno sa se chuvstvali horata purvo dokosvashti se do kinoto. sega tova e normata, a togava e bilo tova, koeto za nas sega e Avatar. a sled niakolko godini i 3D shte spre da ni vpechatliava, da go obiavim za komers i da iskame oshte... niama losho.
a za "Titanic" izobshto ne si sama (sowwy, ako ti razbivam iliuziite). no puk zaradi inatlivostta si da ne go gledam i da hate-vam Leo, izgledah "The Beach" mnogo po-kusno otkolkoto mi se iskashe. Ot 3ta strana, viarvam, che niakoi filmi se oceniavat po razlichni nachini v razlichni etapi ot jivota i mnogo se radvam, che go gledah chak predi godina-2. V tozi red na misli, oshte ne sm ziapala Avatar i chakam pravilnia moment (koito triabva da e mn skoro predi da e sliazal ot IMAX 3D ekranite!)
A v suvsem dr nasoka, celuvam te!
И в началото на 20-ти век унтергрундЪТ се е дразнел на киното, по което мейнтриймът е полудявал и си е разцъквал вкъщи на радиото класическа музика:)))
И аз те целувам, коментаторке.
Аз все още не съм гледал "Титаник" и все още се гордея с това. :)
Публикуване на коментар