Щайга-Туризъм

Историята с Карадере се задълбочава, естествено. Къмпингарите ще отвръщат на удара утре в 9 пред бившия Партиен дом, като протестът се комбинира и с искания за защита на Пирин. С около 2 години закъснение в събитието във фейсбук е публикуван материал за необитаемия плаж. Стилистиката е епична и дори у мен се зароди ненавист към тази гадна сбирщина млади нехранимайковци, дупчещи се със спринцовки по цял ден, хвърлящи боклуците си по пясъка, купуващи си само цигари и алкохол и разрушаващи околната среда с колите си. „Това ли са природозащитниците? Дошли с джипове на плажа“??? Избрани моменти:

"на тумби палаткаджиите започват да прииждат"
"Никой в Бяла няма полза от такъв вид туризъм"
"световноизвестният архитект... проектира екологичен комплекс... разбуни духовете на битниците"
"Сърдят се, защото... няма да могат да си изхвърлят боклука на пясъка"
"от 20 дни си живее като Тарзан сред гората"
"На Джулай морнинг тук беше някаква гадна сбирщина"
"Хиляди битници от цяла България дошли да куфеят до изгрева"

Първо статията е писана с неподправена омраза, каквато може да изпитва човек, на когото някой му пречи на ебаси бизнеса. Но и омраза, която често хората изпитват към всичко различно. Защото какво лошо има да отидеш на море, без да харчиш много пари? Да отидеш на море с щайга зеленчуци и консерви?

Второ всичките тези прилагателни целят да изградят представа за нещо ей такова. Което не е изключено и на Карадере. Но там има всякакви хора, точно както на всеки друг плаж. А сред хората, които срещнах, имаше и богаташки синове, и отличници, и артисти. Всякакви. И повечето си събираха боклука страшно съвестно.

И трето защо по дяволите Бяла трябва да печели от Карадере? Защо този див плаж, разположен доста далеч от града, трябва да е пълен само с някакви хора, готови да харчат хиляди левове за благосъстоянието на местните? Бяла си има плаж, има си чалга уличката, гадните сувенирчета, вероятно и туристи има...

А иначе наркоманите в Слънчев бряг ги прескачаш по тротоара, само дето са изпили и един Джак преди това за утеха на местното население.

Карадере Ризорт *****

Scene
Originally uploaded by Gaius Iulius C.za..

На Карадере му готвят цяло курортно селище 55 дка. Догодина, като отидем, сигурно пътят вече ще е хубав, а на плажа ще е забранено плажуването, ако не плащаш 50 лв за шезлонг и 45 лв. за чадър, ще има мутри и няколко мега яки бара, на които ще се събира цялата Билкова, ще стане новата Смокиня. И то при положение, че Смокиня си има/ше Пясъчната лилия, горкото Карадере е направо загубено.

Не ме разбирайте погрешно, това не е най-любимият ми плаж. Дори на мен ми идва в повече изолацията, липсата на покритие и вода и нааканата пътечка в гората. Но българското море си има правото и на такива плажове.

От друга страна натискът трябва да е огромен. На хората вече им писна от глупости. Протест. Иначе накрая едрите инвеститори ще стигнат да кръчмата на бай Драго в Тюленово и ще трябва да ходя на море в Гърция.

Ком-Емине

Ако имате 16 свободни дни през лятото и обичате да ходите... да ходите по цял ден... ако обичате да се скапвате от ходене... да куцате от ходене... и всичко останало.

Ходещото село

Днес е най-гадният ден в живота ми, заявява Стаси с категоричен тон на 26 юли. От половин час чака Бусчето на Беклемето - средата на една пустош без никакъв навес, а дъждът вали върху него.

Всъщност дъждът днес не е спирал да вали. Стаси е станал в 5 и е тръгнал заедно с другите в 6 от хижа „Ехо”. Влагата в гъстата мъгла постепенно е прерасла в дъжд, дъждът - в буря, бурята – в град, градът – в дъжд, дъждът – в досадни капки, досадните капки – в буря и накрая в цялата работа се е установил един равномерен гнусен ритъм, без изглед да престане някога. Стаси е минал през хижа „Козя стена” за закуска. Там изял една супа от гъби. Свалил мокрите си чорапи, разгледал съсредоточено клатушкащите се нокти и си сложил сухи чорапи. Обул си мокрите обувки. После всички тръгнали отново, без да виждат красивите гледки наоколо, всъщност без да виждат нищо, освен човека пред тях - разходка като в кофичка кисело мляко. А едва 10 минути били нужни на дъжда отгоре и локвите отдолу, за да престанат чорапите на Стаси да бъдат сухи.

Времето е единствената тема за разговор на чакащите Бусчето. Докато не става ясно, че То няма да дойде. Заради тъпия дъжд при разтоварването всички раници биха се намокрили. Така лишен от мечтите за нови сухи чорапи, Стаси ще трябва да потегли и ходи още 4 часа, извън предишните 4, докато дъждът на 26 юли спре. Ще обядва яйца на очи в хижа „Дерменка”, пошляпвайки в мокрите си обувки. Ще обяснява как на другия ден смърт от остра форма на кашлица му е в кърпа вързана, докато не изнерви възрастните наоколо. И после ще продължи към хижа „Добрила”. Ще стигне там след има-няма 12 часа ходене. И когато влезе в хижата, слънцето срамежливо ще се покаже зад облака и ще грейне с цялата си следдъждовна прелест. После ще дари зрителите си с необичайно червен залез, разлят по цялото небе, докато те перат чорапи, чакат ред за банята и лепят мехурите по краката си.

Стаси и другите зрители не са в планината по някакво задължение, ставането в 5, огромните дневни преходи и ходенето на всяка цена, независимо от атмосферните условия, са абсолютно доброволни. Те са комеминейци. Така се наричат хората, които минават пеша България по билото на Стара планина от връх Ком до нос Емине. Стаси е на 15 от Немската в София и е най-малкият участник тази година. Най-възрастна е Йорданка Шаламанова, на 71 години от Благоевград. Походът е едно движещо се село от петдесетима, където всичко е общо, възрастта няма значение, а йерархията е желязна.

Най-отпред ходи Начо, водачът на групата. Той е на 69 години и е минавал по този път над 60 пъти, но ги броят приятелите му - той не обича да говори за това. Тази година минава за втори път, първият е проверявал пътеките и изворите, за да подсигури групата. Дори е имало години, когато след като доведе групата до Емине, се връща обратно сам до селото си - някъде под Ботев. Но и за това не обича да говори. Всъщност Начо по принцип не обича да говори много. Редките случаи, когато взима думата, са, за да обясни на групата къде се намира, как се наричат върховете наоколо, да посочи откъде са тръгнали сутринта и къде ще стигнат вечерта. Той никога не изгубва пътя, дори в най-гъстата мъгла, дори когато няма маркировка. Прилича на индийски гуру с тъмната си кожа и гъстата бяла брада, стъпва леко все едно ходи по облачета, а често се движи съвсем бос, за да не изхабява подметките на туристическите си обувки.

След него върви Делка, организаторът, която се грижи за всичко – записване, такси, застраховки, маршрут, почивки, дори високата температура на участниците, обедното меню, часа за ставане, а често и за лягане. Тя е строга, но справедлива. И всеки, който не признава авторитета й, е просто глупак. Високо в планината демокрацията е изключена като форма на управление. Делка е връзката и с Васко от Пазарджик, който шофира Бусчето. То е особено важно, защото в него се намира втората раница на участника (с чисти дрехи и сухи чорапи), палатката, динята, евентуално бутилката мастика - въобще всичко, за което човек мечтае през деня, но е прекалено тежко за дневните преходи. В началото Бусчето идва през ден, защото първата половина от похода минава през по-недостъпни места, а след хижа „Тъжа” всяка вечер е с групата. Васко обикновено e кисел и винаги намира за какво да ти се скара, но това е само, защото съзнава важната си роля. Ако „Ком-Емине” беше „Плажът”, той щеше да е Леонардо Ди Каприо, който зарежда групата с храна и най-необходимото от цивилизования свят. Той е връзката с магазина в селата под билото и човекът, който създава хаос с появяването си в него. Васко вади тефтера, в който записва поръчките на комеминейците вече 10 години, и започва едно безкрайно изброяване: 200 гр. сирене, 3 домата, 2 краставици, буркан лютеница, един пастет... Всичко се пакетира в плик с името на участника и сумата, която дължи. Васко приема само поръчки с имена, които познава. Нищо необичайно, никакви излишни глезотии не влизат в тефтера, за да не се усложняват нещата.

Последен върви Илия, спасителят на групата. Дълги години е помагал на лекарката на похода и вече самият той е почти лекар. Грижи се предимно за стъпалата на участниците, които страдат най-много от голямото ходене. Методите на лечение са примитивни, но успешни. Когато някой изостане толкова, че стигне Илийката, той изсвирва на Делка, групата спира и човекът минава най-отпред. Движещото се село се ръководи от хуманни принципи. Най-бавният – било заради възраст, било заради рана или настинка, е най-отпред, той определя темпото. И Делка е непреклонна – никой не минава пред него. Така става възможно всички да изминат Пътя.

Между Делка и Илийката са всички останали. Младите се движат по-назад и слушат музика от мощна колона, закачена на раницата на един от участниците. Наоколо дори се танцува, въпреки че изкачването понякога е много гадно. В тази групичка, създадена в голямата група, хората са на възраст между 15 и 35, но се разбират чудесно. И тези кални, мърляви лица наоколо, чиито усти ръфат направо салама и ядат течния шоколад с пръсти не принадлежат на някакви клошари, а напротив. Трудно е за вярване, но тук учениците са от немската, студентите учат медицина, икономика, право, математика у нас и в чужбина, групата си има дори докорант от Харвард. В тази затворена общност всички се приемат взаимно и бързо се превръщат в приятели стига да се държат що годе адекватно. Място за интриги и клюки няма, защото всички са заедно постоянно, дори вечер, когато като кебапчета се нареждат един до друг на поляната в спалните чували.

Промените у комеминееца са гарантирани и то не само външните. Освен че почернява нелепо на раница, сандали и лейкопласт, човек пораства, става по-отговорен. И се научава да оценява някакви неща, които досега са му били абсолютна даденост. Като например топлата баня или дори просто наличието на баня или пластмасовата купа, в която да се нареже салата, или малко сол от услужлив хижар или вода, в която няма кал от реката или музиката в края на деня, каквато и да било музика...

Вие сте луди, просто не сте в ред, по-добре се откажете, докато е време, е казала Делка полу на майтап, полу насериозно при официалното запознаване на хижа „Ком”. Според нея всичките 600 км. не се минават от трезви хора. Но тези куцукащи вечер около хижите туристи са същите, които танцуват по баирите на другия ден. Сблъсъкът между болка и движение е почти толкова силен колкото между етикетите луд и трезвен. Тук хората може да не са в ред, но със сигурност са щастливи през тези 16 дни. И когато към 10 вечерта на 26 юли питаме Стаси дали онова за най-гадния ден е сериозно, той вече е забравил въобще за какво става въпрос и дори не ни удостоява с отговор.

Depeche Mode - Halo - Goldfrapp Remix

Отказване на цигари

Точно три седмици са нужни на човек, за да престане мозъкът му да функционира като такъв на пушач.

И преди са ми го казвали разни лекари, но не им вярвах естествено. И въпреки че знам колко много един пушач мрази да бъде поучаван, искам да го потвърдя от собствен опит тук. Защото днес е специален ден - 74 дни без нито дръпка. Като говорим за човек, който пуши от 11 клас в постоянен, но доста пасивен опит да спре. Така че 74 дни дават самочувствие за един блог пост.

Спрях да си купувам цигари на 25 май и до 10 юли пушех само като съм нервна, след изпит, на парти, но по съвсем малко в сравнение с преди. Мислех, че съм ги отказала, като ги бях смъкнала до 8-9 цигари на седмица. Но желанието да запаля, когато съм седнала на маса с други пушачи, беше просто влудяващо. И след половинчасово чупене на пръсти, казвах примерно: ‘Оф, Марче, дай ми една цигарка, че не издържам’. И Марчето даваше с онова зле прикрито задоволство на пушач, който вижда, че другите се справят с пороците не по-малко зле от него.

После, благодарение на сестра ми, която се вбеси като разбра, че паля отвреме навреме, реших да пробвам да не пуша изобщо. Най-голямата криза беше на една сватба, точно една седмица по-късно. Тогава пък Яна ми каза, че съм супер тъпа и ме спря. Два дни по-късно отидох за две седмици в планината и така, в друга среда, заобиколена от непушачи, ми стана по-лесно, а кризите отслабнаха. Скоро почнаха и сънищата, че пуша, които пак според лекарите, са добър знак.

Знам колко е трудно да ти прищрака мозъка - от Огромната пулсираща единствена мисъл в главата на отказалия се:

1) аз не съм цял без цигара в ръката; пушейки мисля по-ясно; пушейки се успокоявам; пушейки съм по-уверен; по-секси; по-щастлив; дали ще умра на 80 или на 85 все в гъз; веднъж се живее; пушейки, ходейки, слушайки музика..;

Но всъщност пътят до другата малка срамежлива мисъл, която постоянно се оказва смазана от Огромната...:

2) всяка поредна цигара, която ми влиза в устата, всъщност не ме прави по-различен от това, което съм /примерно разсеян неуверен нещастен невротичен страстоубиец/. А е просто една поредна цигара, която не искам да пуша; тялото ми не иска да я пуши; мозъкът ми не може да я понася; гаджето ми се отвращава като ми помирише десния показалец; аз се задъхвам като ходя в Борисовата; давам си парите за тая тъпа цигара; в работата ме гледат все едно съм втора ръка човек; гади ми се от нея...;

...продължава точно три седмици. Толкова е нужно на малката да порасне достатъчно, за да бие един къс прав в лицето на голямата и да я размаже на парчета. На нея й е нужно само време /без дъвки, без лепенки, без книги, без снимки на умиращи хора, без сигнални надписи, без хапчета, без игли, без хипноза/. Просто три седмици обмисляне и обучение на показалеца и средния пръст как да живеят заедно в хармония без нещо, което да ги разделя.

Не знам дали цял живот ще си остана непушач, но знам, че в момента не ми се пуши толкова много, че да запаля. И знам, че, докато ги отказвах пушейки, ми беше много по-трудно.

Вихрен

Стартирахме изкачването в 10 ч. от хижа "Вихрен", след като спахме една нощ в Банско. Пътят от Банско до хижата е доста добре поддържан за толкова високопланински път и не би трябвало да се притеснявате за колата си дори да е нова и хубава. Не мисля, че е невъзможно човек да се качи и пеш по него /май има и маркирана пътека, но трябва да се пита в Банско/. Освен това движението е засилено и стопът със сигурност върви. За хората, които са карали ски там, това е пътят към пистата с една отбивка вдясно, на която обаче не съм сигурна дали има табела. Но би трябвало. Пътят е около половин час с кола, дори по-малко. Преди хижата, минахме през Байкушевата мура - най-старото иглолистно дърво в държавата и едно от най-старите дървета в света. Тя е на около 15 минути пеша преди хижата, вдясно от пътя.

Колата се паркира преди хижата, защото паркингът горе е малък. Иначе самата хижа изглежда занемареничка, но пък е голяма. А от краткия разговор, който проведохме с хижаря, излиза, че той е доста готин, а това е най-важното.

Следва ходенето. Не е дълго, около 3 часа, но пък маршрутът е доста каменист, особено в последната част, а наклонът е голям. Добре маркирано е и човек много трудно би се объркал. По пътя срещнахме адски много хора, почти половината - чужденци, дори някакъв into-the-wild англичанин /на снимката/, тръгнал с колело от Виена посока Индия. Аз бях по кецове и не съм имала проблеми, но туристическите обувки може би са по-добър вариант за тази част на планината. Горе е адски красиво и абсолютно оправдава последната част от маршрута, която е около половин час по почти несъществуваща пътечка по хлъзгави камъни, без никаква растителност. Времето беше хубаво и горе дори нямаше вятър. Но по пътя яке, спиращо вятъра, си трябва.

Слязохме от другата страна. Това е и пътят за Кончето, където обаче не отидохме. От тази страна е дори по-стръмно и определено по-хлъзгаво. Като камъните свършат, има две възможности - да се продължи напред и нагоре към следващия връх /посока Кончето и хижа Яворов/ или надясно - към Казаните. Ние избрахме втората, като държахме пътя за хижа "Вихрен".

Преглед на печата

Проект за ислямски културен център до мястото, където се намираше Световният търговски център; Свещеници горят Корана; Меркел: Свиквайте с джамиите; Скандал между Франция и ЕС за български и румънски роми; Ромите и Шенген; Талибани в Афганистан отвличат служители от избирателна секция по време на вота; Турция ще има нова конституция и евентуално таен ислямистки дневен ред, според подозренията на част от турците.

Докато днес набързо хвърлих око върху водещите теми из новинарските сайтове, нямаше как да не се замисля - расовата и религиозна толерантност, както и демокрацията, налагана в/от Европа и САЩ, балон ли е? И кога ще се спука? Хората наистина ли толкова мразят мюсюлманите и ромите? Защото аз наистина не разбирам. Веднъж един краен националист ми каза, че нямам право да говоря, защото разходките ми в София стигат едва до идеалния център, а за сблъсък на култури съм чувала само от новини и филми. Може би е прав. Но злобата в коментарите, която се излива под цитираните статии, ме плаши.

Плаши ме толкова, колкото ме учудва скандалният намек на Капитал за религията на Обама: "Ситуацията е деликатна по същата причина, по която е деликатна и темата за вероизповеданието на Барак Хюсеин Обама. Официално президентът се декларира за християнин." ...И то точно от Капитал.

Дейвид Бекъм на рапа

А пък Еминем има нов имидж - на хубавелко! Чувствителен при това. Ebasi tupaka

"За" прането

Никога не съм разбирала какъв им е проблемът на хората и общините с прането. Сега чета статията в Дневник и отдолу всякакви коментари комплексарски: "Позната до болка картинка с прането в Родината. И тук подобно предложение няма никакъв шанс да мине.", "А аз мислех, че подобен пейзаж е нашенски патент в ЕС", "Това е британски град, а не се знае дали не са жилища на наши мургавелковци", "Това явно не е само наш патент, но е и присъщо на хората от Третия свят."

Що за глупост? Прането е най-хубавата част на най-хубавите градове по света. Шарено и свежо, то придава уникален облик на стари и гадни сгради. А ако се чудите какво им липсва на лъскавите европейски столици като Виена, например. Ми уют им липсва. А уютът на улицата идва само от балкони и пране.

Бразилия

Куба

Португалия

Испания

Сугестопедия - "дълбоките резерви" на човешката психика

И още нещо за подсъзнанието. Сугестопедията на - Георги Лозанов, но не медийния експерт, а психолога, педагогически метод за ефикасно предаване на знания чрез неманипулирано внушение, по позитивен и радостен начин, при който се възприема огромен обем информация.. Майка ми ми разказа за него, докато гледахме заедно Генезис. Не вярвам на подобни методи за учене, но пък ми стана интересно колко много последователи има из света и колко много се цитира името на този човек и то съвсем насериозно. Трябва да почета повече за тази история.

Inception

Свалих го на много лошо качество и вероятно за това не останах толкова впечатлена, колкото очаквах. Но и не само. Проблемът на американските филми с хубави идеи е, че са американски. По някаква необяснима причина дори задълбочен филм не може да мине без безкрайни екшън сцени на преследване и излишни любовни драми. Което донякъде ме и въздържа да го гледам за втори път - на кино. Не беше убедителна историята с децата, не беше ясно каква е тази фирма срещу него, ролята на китаеца в началото.. някакви дребни неща, които обаче дразнят. Елън Пейдж също ми е лигава. Огромният плюс на филма обаче беше присъствието на Марион Котияр. А и самата покълваща идея - ами ако болката боли повече от смъртта или ако умирането е просто събуждане в друга реалност?

Скоро гледах друг подобен филм с Гуинет Полтроу и Пенелопе Круз - The good night. Далеч не толкова скъп, но за тези, които се интересуват от темата за живота в сънищата..

futureperfectradio

Откакто спряха Пандора за България, не спирам да й търся заместител. Днес намерих futureperfectradio. Работи на същия принцип, но е главно за инди музика. И не е същото. Но все пак е безплатно, отвреме навреме изненадва и поне за малко мога да оставя компютъра си на мира.

точка беге

Белият лист се завръща зацапан след дълго и безотговорно лято. Снимките са просто с хумористичен характер и са любимите ми от албума на Камен, заснети между Ком и Емине из Стара планина.
Посоки:



Ако наистина си събираха глобите, вече щяха да са богати:

Любов

Бременност:


Ялови, бременни...:

Направи си сам:

Paradise Circus

Лезгинка

Чеченската версия на кавказкия танц "Лезгинка". Намерих го случайно след като гледах "12" на Никита Михалков, римейк на американския "12 разярени мъже". Във филма има една сцена, в която едно чеченче малко танцува някакъв странен танц, нещо средно между хоро и балет. Като го гугълнах ми излязоха десетки сватбарски клипчета на разни чеченци, танцуващи този адски труден танц без никакво усилие. А винаги асоциацията ми за чеченец е била: брадат, лош, терорист. Но както и да е, аз съм просто поредна жертва на общата си култура. Хубав танц. И хубав филм. А единият от 12-те, Сергей Маковецкий е и невероятен актьор.

Масив Атак София

Атмосферата в Зала Фестивална по време на концерта на Massive Attack си отиваше с музиката. Беше задушно, претъпкано, лепкаво. Имах чувството, че ще бъда смачкана или, че няма да успея да си поема следващия дъх. Но тази музика влиза толкова навътре, че те съживява и убива през цялото време.



В един кратък момент, след дълга пауза, в която музикантите не излизаха на бис, въпреки скандиранията на публиката, Диана каза: Ей сега ако не изпеят Unfinished Sympathy. След секунди чухме първите тончета на песента и почнах да скачам, след още няколко секунди тончетата се развиха в мелодията на Масив Атак и както си висях във въздуха, цялата публика изригна. Докато падах надолу всички скачаха нагоре. Красива работа.



Посланията зад "Inertia crees" - заглавията от българската преса. Не знам кой им беше казал как да ги подберат, дали беше случайно. Но целта беше постигната - "каква е тази гняс, в която живея, ебаси!" Визуално е така измислено всичко, че те поглъщат и подчинява мисленето ти. Поне в този час и половина, таблото мисли вместо теб. 5:54 от горния клип за доказателство.



А после надписите изчезват. Ти се впускаш в див ориенталски танц. Настъпваш краката на хората около себе си, все едно са пясък, племе сте и танцувате в кръг. Вече нямаш капчица мисъл в главата, освен че ти е топло и ти се танцува. Докосваш се до някакви потни ръце около себе си и не те е гнус. Всички сте част от нещо общо. Общо и голямо.

После излизаш на въздух. Топлата юлска нощ те обгръща със свежестта си и се потапяш в тълпата посока Плиска. Чувстваш се като след часове тичане в парка - изморен и задъхан, но свеж. Със съзнание за изпълнена мисия.

А два дни по-късно, депресията още си лежи надълбоко. И не ти се слуша нищо. Все едно си пропуснал да направиш нещо важно и няма как да върнеш времето. Или пък това, което си чакал през цялото време, е свършило. И сега какво?

Беше силен концерт. Много силен концерт.

Баските празнуват Испания

Победата на Испания на Световното не ме засяга особено. Дори гледах само последните няколко минути от мача. Но пък испанците са интересни хора. Както една приятелка казваше за андлусците, те на първо място са такива и се представят като такива, а по-нататък евентуално може да се стигне и до определението испанци. Така че, далеч от чисто футболните емоции, развяването на испанското знаме от баски и андалусци и представители на всякакви други сепаристично настроени области с автономни права може само да радва испанците. Странно, но футболът, заедно с общата история и култура, е от най-силните арументи за сплотяване на една нация. Достатъчно е да кажеш САЩ'94 на който и да било българин и гордостта в очите проблясва.

тъпа Муха

Уж лети към слънцето, а се сблъсква с лампа. Мисли си, че се разхожда по небето, а не разбира, че това е прозорец. Колко струват мечтите на една муха? И имам ли аз право да определям цената?

Фани зяпаше тъпата Муха и си мислеше, че с нищо не се различава от нея. Пешо й изневеряваше вече от месец, а тя така и не говори с него. Отлагаше, защото я беше страх... в началото. Сега май дори не й пукаше. Искаше някой най-сетне да излезе официално и да каже дали всичко свършва 2012 г. Щеше толкова неща да промени. Но дори и при това висящо положение все нещо трябваше да се направи. Винаги можеш да махнеш с ръка и да станеш диригент, казваше една нейна приятелка и Фани искаше да й повярва.

Скочи си в дънките, сложи си късото яке и си уви около врата мегатъничък шал. Даже не... за всеки шал би било обидно подобно сравнение. Просто дълга кафява връзка. Въобразяваше си, че ще прокара мода в Левски Г, ако го носи наистина много често. Но днес се чувстваше като слон с дълги крака. Пешо я чакаше отпред вече 10 минути. Тя пое ръката му, подскочи два пъти, за да вървят в крачка и си придаде обичайния вид на заинтересована, инфантилна и мила. Насочиха се към спирката на четворката.

Само позволете една вметка - ако сте фотограф, трябва някой път да отидете да снимате полето в Левски Г вечер по залез слънце, при мъгла и много сняг. И полето, и панелките, и бездомните кучета, и старите хора, втренчени в автобусите от Централна гара. Ужасно грозно е. После може да направите изложба в Апартамента или нещо такова.

На Фани и Пешо, естествено, не им правеше впечатление. Живееха тук от достатъчно време, за да не се замислят за пейзажа. Не се замисляха дори защо всички са в „Г”, защо не познаваха никого, който да е от „А” или „Б”... Бяха живяли тук винаги, почти от толкова време и ходеха. Фани беше на 13, когато се запознаха, Пешо беше на 21. Вече работеше при баща си, докарваше си пари, беше мъжкар. Фани се влюби от пръв поглед, поне така си помисли тогава. Той също в нея. Абе нещо такова, вече никой не си спомняше подробностите.

И, ето, 10 години по-късно, висяха на спирката и чакаха шибания тролей. Не че Пешо нямаше кола, имаше. Но тази вечер щеше да пие. В петък, събота и вторник излизаха без кола, защото той пиеше. Ходеха в един рок бар до Английската. Там Пешо играеше дарц с някакви приятели от училище. Изпиваше три големи джина с тоник и после след кратък скандал с Фани, си поръчваше уиски. Фани пиеше горе долу със същите темпове, но винаги успяваше да го скрие. После се прибираха у Пешо. Евентуално правеха секс. И заспиваха.
-------------------------------------------------------------------------
Тази вечер беше различна. Фани не си спомняше ясно какво се случи. Изчака го да си изпие първия джин, вероятно му каза, че знае, че не му се сърди, че не я боли, че дори го разбира и че си тръгва. Той вероятно първоначално отричаше. После започна да обвинява нея, май я дръпна силно за ръката, тя се вбеси, каза му, че е прав и че дори се радва, че й е създал причина, че ако ги нямаше хората, които им завиждаха, връзката им отдавна нямаше да има смисъл. И горе долу по това време излезе разревана от бара навярно на фона на “Is this love” или някоя друга тъпотия. Не й пукаше. Вече не беше длъжна да слуша тази музика, нито да си вдига телефона.

Вървеше, ревеше. И дишаше дълбоко. Беше махнала нещо тежко от себе си, тежко, но топло. Топло, но тежко.

След няколко дни стигна един бар, където ходеха колегите й от университета. Все не излизаше с тях, защото Пешо се дразнеше, че не го взима, а като го вземеше, не му беше интересно и се дразнеше, че го е взела...

Влезе вътре и веднага забеляза онзи от Философския. Дълга руса коса, хилав, но красив, китарист в една средно известна група. И той нея я забеляза. И пак не остана време за нейните колеги. Въобразяваше си, че всичко е било случайно, но всъщност знаеше, че ще го срещне там. Надяваше се на този момент. Беше го чакала несъзнателно 5 години. Дори, ако беше съвсем честна със себе си, представяше си него, докато се гримираше днес вкъщи. Пък и той беше забавен, умен, свободен, разбираше я напълно.. Съвсем скоро последва дълга целувка. После още една. Отказа да отиде у тях. В Стрелбище. Пешо й звънеше. Но го направи на следващата нощ. След като бяха заедно на вечеря. И после пак. После се целуваха цял ден в Южния парк. После ходиха на кино. После си говориха с часове, пиейки вино в същия онзи бар. После ходиха на екскурзия до Райското пръскало. После я покани на концерт на групата. Запозна я с другите.

И... после престана да си вдига телефона. Заглъхна някъде там между Стрелбище и Философския.

Отначало Фани се притесни. После бърза проверка във Фейсбук показа, че няма за какво да се притеснява. Поне не за него.
-------------------------------------------------------------------------
Чакаха четворката вече половин час. Отиваха към бара, после на концерт на AC/DC. Фани му беше сърдита за нещо. Май пак беше намерила странни съобщения в телефона му.

Когато се качиха, тя му обърна гръб и седна. Една муха се блъскаше в стъклото. Пешо зае седалката зад нея. Помоли я да не се сърди и й каза, че я обича, че само тя е важна и че ще се промени. През това време разсеяно гледаше залеза през мръсния прозорец, чистеше си ухото с пръст, а жуженето на тъпата Муха изнервяше и двамата.

МВР на сцената

Когато майка ми каза днес, че имало някакъв смешен МВР химн, който го пеел Веселин Маринов, а на сцената зад него униформени танцували модерен балет, реших, че нещо се е объркала и е гледала някое комедийно шоу. После видях лайв версията на въпросния химн. И реших, че полицаите са монтирани отзад, а Маринов самичък е решил, че е време да престане с жените и виното, а да дари с малко любов и своята полиция, така незаслужено пренебрегвана от обществото и недарявана с цветя. После видях репортажа на ПРОБГ и всичко се срина. Вие можете ли да си представите, че всичко това се прави официално с подкрепата на министър:

1)Химн
2)Веселин Маринов
3)Неадекватен текст
4)Неадекватен танц - в униформа
5)Паркирани на сцената автомобили... полицейски автомобили

Не знам какво са целяли и какво са си мислели, но това изглежда и звучи по-респектиращо и от операция "Респект".



Нашата полиция

Ако някой някъде предава
своето отечество и слава,
ако клетвата за дълг прегази -
моята полиция ме пази.

Ако някое продажно братство
граби от народното богатство,
истината днес е само тази -
родната полиция ни пази.

Ако някой вярата убива
и престъпниците сам прикрива,
ако някой пред лъжата лази -
нашата полиция ме пази.

Припев: Хора, подарете цвете,
хора, запомнете ни добре!
Гордост е да служиш в редовете
на България и МВР

Текст: Евтим Евтимов
Музика: Тончо Русев

ПС: И, коп*ле, остави другото, ами той измислял имената на спецакциите... това "Регистраторите", това "Терористите", "Сладурите", "Цигарите", "Октопод", "Наглите", “Наглите - 2”, "Медузите", "Недосегаемите", "Фалшификаторите", "Тотаджиите", "Апашите", "Факирите", "Безхаберниците", "Сводниците", "Акцизите", "Мутрите", "Братята", "Кърлежите", "Лихварите", "Джамбазите", "Чиновникът" и разбира се "Тиквите" - някаква невероятна комбинация от звучене - нещо между роман на Достоевски, роман на Гришам и име на американска пародия на екшън с Роб Шнайдер. И зад цялата тази креативност - само едно име. Цветан Цветанов!

Hipsters mocking hippies