Равенство между половете = Математическо равенство

Докато вчера се обличах за работа, слушах с едно ухо Дойче Веле. Коментираше се, че всички основни постове в ЕС най-вероятно ще бъдат заети от мъже. Освен президента на ЕК, преизбрания Барозу, Лисабонският договор създава и още две ключови позиции - президент на ЕС и външен министър. Ключови, ключови, колко да са ключови. Това зависи само от личностите, които ще ги заемат, за да не останат просто някакви сложни органи, чиито функции са известни само на студентите, които учат право на ЕС и то само за няколко седмици - по време на сесията. Журналистът по Дойче Веле обясняваше каква вълна недоволство се е надигнала сред феминистките в ЕС, не можело всички постове да се заемат от мъже, нямало равенство между половете. 12 часа по-късно чух, че човекът, който ще отговаря за външната политика на Общността оттук нататък, е жена. Изненадващо не само за мен и журналистите, а доколкото разбрах и за самата Катрин Аштън, досегашен еврокомисар по търговията. Разбира се, информацията от нея си я набавих чрез Гугъл. Досега не бях чувала името й. Като се поразрових още малко, ми стана ясно, че вчера не само по Дойче Веле са се възмущавали срещу възможността само мъже да управляват ЕС. Натискът очевидно е бил огромен и така се е стигнало до консенсуса. Само че на мен ми е интересно трябва ли бъдещето на ЕС да се свежда до чиста математика? До разпределение на ръководните места по някакви критерии, гарантиращи липса на дискриминация - възраст, пол, политическа принадлежност, етническа принадлежност, националност... За този пост ни трябва: "Германка, на около 45, християндемократка, най-добре хомосексуална" примерно. Това не е ли лицемерно? И не спъва ли работата на институциите? Ако един мъж е по-добър от една жена лошо ли е той да бъде предпочетен? Или аз разсъждавам предателски спрямо собствения си пол?

Пас

За пръв път, откакто навърших 18, не гласувам на избори. Въпреки че избираме кмет на града, в който живея вече 23 години, въпреки че това е важен орган, от който зависи много, въпреки че ще има избран със сигурност със или без мен, въпреки че избирателното право на жените е отскоро и за него са се борили и умирали, въпреки че презирам всички, които не намират време да гласуват, аз днес не гласувам. Цялата ми желязна логика досега беше, че независимо за кого, трябва да се гласува. Днес си изневерявам сама. И няма да го направя, защото повече от всякога просто няма за кого. Изкуствената битка по повърхността ГЕРБ–БСП отдавна ми звучи като изкуствената пропаганда в някои роман на Оруел. Подставените лица в кандидатите и на двете страни ме отвращават. Не искам да гласувам за БСП, гласувайки за Кадиев /въпреки че уважавам образованието и идеите му/, нито за Бойко Борисов, гласувайки за Фандъкова /която за мен не е подходяща за кмет на София/. Не искам да гласувам за подкрепения от Зелените Теодор Дечев, защото ми е смешен. Не искам да гласувам за разни малки нелепи партии от изкривен нихилизъм, нито за кандидати, издигнати от хора с психични проблеми. Днес ще гласувам за ниската избирателна активност. Не че очаквам да трогна някого. След 2 години ще го мислилм пак.

KADIEV.BG

Това е билборд на кандидата на Коалиция за България за кмет на София. Не сте много наясно с изборите? Вие сте над 60? Трудно можете да си представите какво е интернет? Изобщо не знаете как се отваря интернет страница? Почти не можете да четете на латиница? Е, не се притеснявайте сега, де. Да не сте единиственият, я! Обикновено гласувате за БСП, нали? В това няма нищо лошо, разбира се. Интересно обаче как от този предизборен плакат ще научите името на вашия човек... Защото него просто не го пише. Хмм.

Добро утро, посткомунистически свят!

Не си спомням 10 ноември 1989. Била съм едва на 3. И все пак винаги изтръпвам, когато чета за падането на Берлинската стена. Това сигурно е било най-силната емоция на цяло едно поколение, най-истинскaтa, най-идеалистичнaта, изпълнена с огромни очаквания. Хиляди хора се събират, за да разрушат символа на разделението. След свободата и еуфорията обаче идва отрезвяването, което сивее на фона на розовите планове. Това съвсем ясно си проличава, ако изместим камерата малко по- на изток и стигнем до нашата България. Демокрацията е сладка за известно време. Но постепенно на нея се гледа с все повече недоверие, с почти лошо око, докато не се превръща в мръсна дума. Тук и без това имаме опит с потъпкване на ценностите и разочарование след сбъдване на мечтите /поне ако съдя от творчеството на Вазов след Освобождението/. Така че Прехода се възприема едва ли не като най-черна точка в българската история, сякаш сме забравили, че той е продукт на 50 години тоталитаризъм. Харесва ми какво бяха написали L'europeo в броя си, посветен на 1989, цитат от Милош Форман.

„Сега в посткомунистическия свят хората са малко объркани. Наистина трябва да решите къде искате да живеете: в джунглата или в зоопарка. Защото, ако ви тегли към красотата, ако обичате свободата, джунглата е вашият свят. Но там сте в опасност, трябва да споделяте живота си със змии, акули, пиявици. Ако предпочитате сигурността, вие се нуждаете от зоопарка. Там сте защитени. Всеки ден имате малко храна. Но живеете зад преграда и мечтаете за прекрасната джунгла... Ще се изненадате да разберете колко много хора предпочитат да живеят в зоопарка.”

Перфектно се връзва с моите досадни мрънкащи съвременници, които си искат зоопарка обратно. И си спомнят сирене "Крема", което наистина тогава беше по-вкусно, но пък забравят опашките за тоалетна хартия.

Днес в София не съм чула да има митинг, манифестация. Първо реших, че така и трябва - все пак този род събития са по-скоро типични за тоталитарното общество, отколкото за свободното. Свободното манифестира свободата си всеки ден, ходейки по улиците, пътувайки, четейки, говорейки. Но означава ли свободата забрава? Затваряне на очи? Тотален капитализъм до степен пълна липса на време за идеализъм? Не трябва ли годишнините от 10 ноември 1989 г. да се почитат със същото уважение, което отдаваме на 3 март? Хубаво е, когато един човек забравя лошите моменти от живота си, но когато един народ го прави, това е глупаво и опасно. Защото лесно може да допусне същите грешки..

106-те дни - мнения

"07.11.2009 09:17
plamen_penev Пловдив, България Ха-ха-ха! ГолЕм смЕх! Не били предупредили бандюгите, че ще им пратят онези маскираните с пушкалата...
А Борисов е мъжко момче! Малко е неадекватен, няма спор, но в момента България има нужда точно от такъв "неадекватен" човек ... не от напудрените защитници на "човешките права" ... на престъпниците."

Копи-пейстнах коментар във вести.бг под статия за задържани в Русия българи. Ясно изобразява всичко, което не ми харесва в защитниците на ББ.

От няколко дни се засилих да чета по-политически новини след дълга пауза. Конкретният повод бяха изминалите 100 дни от началото на управлението на кабинета Борисов и най-вече темата на Капитал от миналата седмица. Тя предизвика буря от коментари в capital.bg. Като цяло коментаторите заемаха две позиции. "Бойко е добро момче, иска да направи нещо, евалата, може да не знае езици, да не се държи като политик, да прави нелепи изцепки, но пък вие (лояласали, нафталинови творения на прехода, псевдо интелектуалчета, изостанали напълно от модните тенденции в политиката, жалки комунистчета или костовистчета, все тая) тези слабости сте длъжни да му ги простите и да го уважавате, защото е дошъл да ви спасява лично в най-лошото време. Другите пък сложно обясняваха, доказваха и опровергаваха, мъмреха и назидаваха, като основната им теза беше: "ББ ни излага, манипулира медиите, Капитал манипулира нас, ние не сме тъпи, няма да ни хванат за канарчета" и т.н. мненията са достъпни за всички, които искат да проследят тази чутовна форумска битка. Вторите се изразяват сложно и с чувство за превъзходство. Първите пък са по-безцеремонни, по-категорични. Все едно се е родило ново гласуващо поколение в България. Такова, което досега не се е интересувало от политика, състоящо се от млади хора, склонно към изграждане на култ към ББ и отричащо всичко в политиката до юли 2009 г.

Няма какво да се лъжем. Моето мнение не се различава много от това на втората група. Скоро няма да успея да преглътна образа на ББ, въпреки че донякъде се научих да го уважавам. Но особено бях разочарована от статията на Капитал не защото видиш ли си позволяват да имат мнение, различно от моето, а защото се опитват да го наложат по много елементарен начин. С нехайно махване на ръка те /според запознати - самата Галя Прокопиева/ принасят в жертва критиката към най-големите недостатъци в характера и начина на поведение на Борисов, за да изтъкнат плюсовете му. Което пък създава у читателя някакво глождещо съмнение, че нещо не е наред в новата политика на вестника. Статиите там все повече ми приличат на мненията на разни Пламен-Пенев-ци - ББ може да е неадекватен, ама е мъжко момче (удивително).

За съжаление форумът на Капитал под статията за управлението на ББ изцяло копира политическата реалност в България. Хората отново са разделени на две в политическите си виждания, както и през по-голямата част от т.нар. преход. Само че сега вижданията им се сблъскват върху една съвсем тънка и посредствена плоскост: ЗА и ПРОТИВ Бойко Борисов. Алтернатива няма.

ПС: Препоръчвам много коментара на Веселин Стойнев, написан за в. Култура и публикуван в Медиапул. Нямам представа кой е този човек, но му завиждам, че той е написал този забавен анализ.

Шварценегер акростих

Най-вероятно това е било големият скандал на миналата седмица, но аз чак сега попадам на него. Когато ми казаха, че Арнолд Шварценегер е напсувал политическите си опоненти, някакси изобщо не се учудих. Впечатлих се обаче, когато се оказа, че го е направил по-толкова... деликатен начин. Когато намерих какво не е наред в това писмо, се почувствах все едно съм решила много сложна кръстословица.

Welcome to НСС

Преди 2 дни бях на практика в следствието в София. Имаше някаква безумна лекция на зам. директора, която беше нещо като "10 лесни стъпки към пълна политическа некоректност". Примерно "едно време гледахме да не назначаваме жени, защото като се окаже на нощно дежурство, току виж сме пропуснали някое убийство - хъ-хъ-хъ".

Заведоха ни и в ареста. На един от етажите се правел ремонт и там нямаше задържани, така че спокойно можехме.. да потънем в атмосферата. Полицаят, който ни пазеше, заяви, че това, което виждаме било лукс в сравнение със ситуацията по другите етажи. Само да отбележа - банята и мивката са в същата стая, в която са и трите легла. Одеала рядко има. Ако има пък, не мисля, че някой би искал да ги пипне. Прозорци има, но стъклата са замазани и не се вижда абсолютно нищо. Има някаква стая, която явно се ползва за готвене, а върху огромната тава, която беше зарязана там, личаха следи от последните 20 манджи, готвени в нея. Няма да продължавам. Ще пропусна и онази гняс между решетката и прозореца.






Та въпросът ми е как като престоиш дори една нощ там /получиш и бонус - недоброжелатени съкилийници и пазители на реда/ няма да ти се прииска още на другия ден да извършиш ново престъпление. Ей така - просто, за да прее*** системата. Да не говорим за варианта да носиш нещо нередно в чантата си, което примерно някой приятел ти е дал заедно с носните кърпички и телефона си. И да се озовеш там. В БГ презумпцията за невинност рядко се зачита, но дори и виновността да е напълно доказана, никой не заслужава подобно отношение.

След две седмици сме в затворите. Чудя се какво ли е положението там.

Софийските подлези

Вчера ми обясняваха защо в малките подлезчета из София вече няма охрана от "Егида", но аз така и не разбрах. Били се разбрали със Столична община да охраняват, ама срещу това да получат правата върху всички рекламни билборди около подлезите, после дошъл Бойко Борисов и нещо не се доразбрали и т.н. подробности. Това, което ми е ясно е, че от около 2 години подлезите пак са заприличали на това, което си спомням от детството си през смутните мутренски времена в началото на 90-те. Не знам какъв е проблемът на "Егида" и "Столична община", но по-добре да го разрешат по някакъв начин, защото дори и някой възрастен чичко да си седи кротко в кабинката, пак създава някакво усещане за спокойствие. А когато и него го няма, няма и осветление, нито покритие, а подлезът продължава да е пълен с всякакви тунелчета и вратички, в които всеки може да се прикрие успешно, преминаването е доста неприятно. И все пак - когато най-близкият цивилизован подлез е на 10 минути, обикновено все пак избирам 30 секунди дискомфорт.

Тънка червена линия

Ако слезете от метрото на "Опълченска", стигнете МОЛът, вървите нагоре посока Руски паметник, докато завиете в първата уличка вдясно и продължите да ходите напред, трудно бихте предположили, че накрая ще намерите нещо по-различно от кварталните кръчми на "Зоната". От вчера обаче не е така - Новата нова Тънка червена линия се намира някъде там направо по уличката. И определено ние не бяхме единствените хора, които знаеха за новия й адрес. Вчера не просто имаше опашка на бара, имаше опашка и пред тоалетната, имаше опашка дори на влизане. Така че горе долу единственото, което правех, беше да чакам за нещо. Но пък нищо друго не предразполагаше към изнервяне. Музиката перфектно се връзваше с обстановката - от Pulp, през Ману Чао и Proclaimers та чак до Pink Floyd. Интериорът си е почти същият, помещението обаче е три пъти по-голямо от старото на площад "Македония" и съответно малко по-неуютно. Има огромен бар, десетина високи маси и няколко обикновени маси, които на пръв поглед въобще не ми се връзват с концепцията. Има само една джага, но пък две билярдни маси, има два пъти повече тоалетни /демек 2/, три пъти повече телевизори /3/ и въобще всичко е по-голямо. Само тънката червена линия липсва, но получихме специално уверение от ръководството, че и тя скоро ще се появи.

This is it Movie

Предполагам, че рекламната кампания на Сони не е подминала и вас, така че няма как да не сте чули, че миналата седмица излезе "This is it" - документалният филм, който показва последните дни на Майкъл Джексън по време на репетициите за 50-те му концерта, които трябваше да се състоят това лято и есен в Лондон. Краят на историята е ясен на всички, които през последните 4 месеца са живяли сред хора /достатъчно е да напишеш само "mi" в гугъл и първото предложение, което излиза, са 266-те милиона резултата, препращащи към Джексън/.

Отидох да гледам прожекцията с много хора, повечето от които не знаеха нищо повече за краля на попа освен белите чорапи, бялото лице и "Billie Jean". И това, от което те останаха най-впечатлени, не бяха нито визуалните ефекти, нито танците, нито музиката въобще, а фактът, че Майкъл Джексън дъвче дъвка, докато говори, лигави се и въобще се държи съвсем обикновено с всички хора около себе си. Филмът го показва нормален, а не като някакъв особен вид извънземно, за каквото го мислят повечето хора.

Най-странното в него е разликата между сценичното му поведение и реалното. Докато при първото излъчва някакъв особен вид енергия, самоувереност примерно, то през останалото време стои с леко прегърбена стойка и очевидно не може да намери място за ръцете си, докато говори с непознати хора, като някакъв срамежлив първокласник.

This is it не е нито сълзлив, нито холивудски. През цялото време през ум не ти минава, че на екрана е сниман човек, който 5 дни след снимките на филма ще умре. Всичко е адски енергично и поне аз едва се сдържах да не скоча да пея и танцувам. Освен репетициите се показват кратки диалози, разни хора, които хвалят Майкъл и други, които обясняват колко се гордеят, че работят с него. Показват се и снимките на три 3-Д клипа, които са били планирани за турнето - нови версии на Thriller /с мъртъвците, които излизат от земята/, Earth Song и Smooth Criminal. Има и едно уникално изпълнение на I Just Can't Stop Loving You, което е най-ценната част от филма в чисто музикантско отношение.

За разлика от последните му два концерта - през 2001 в Ню Йорк, тук Майкъл изглежда определено доста по-добре, като изключим, че е адски слаб. Музиката му звучи спокойно, с много джаз елементи, очевидно не си е поставял за цел да танцува и пее като едно време, а го прави, защото му доставя удоволствие. Което прави филмът много приятен и неминуемо повдига много въпроси за смъртта му.

Препоръчвам го на всички, дори на хейтърите. Това са разумно вложени 7 лв.

Т'ва новото поколение начи

Действието се развива преди около две седмици. Гара "Север" в Пловдив. Това е леля Николинка, доколкото разбрах от случайно минаващия покрай нея съсед. Заедно трябваше да пътуват до селото си, някъде около Карлово. Той предложи да седнат да си лафят, но леля Николинка отказа. Беше заета да раздава възпитание... с изпитателен поглед. Опита се да въведе и чичо Наско (вляво-седнал) в аферата, но той отказа - боляли го краката от мускулна треска. През уикенда обикалял Родопите за манатарки и сърнели и имал мускулна треска. Леля Николинка обаче не пожела да чуе историята му, а продължи да се взира нервно пред себе си. Обектът - група тийнейджъри от съседно до Пловдив село, които за уикенда пък били на екскурзия в Пловдив (в средата). Те даваха мило и драго леля Николинка да продължава да ги гледа вторачено. И се раздаваха като за последно. Подритваха се, говореха си на копеле, спореха миналата нощ кой най-много водка е изпил, слушаха хип-хоп от телефона си, някои, особено бунтарски настроени - пушеха и плюеха в краката си. Леля Николинка нищо не каза през цялото време. Наблюдавах четиридесет минути, докато ми дойде автобусът. Като се качих тя още беше там, права, въпреки че беше обяснила на чичо Наско колко много кръстът я стягаше в еди-коя си област. Отвреме навреме само поприцъкваше с език. И си я заснех. Да си имам пример за непримиримото желание на различните поколения да се дразнят помежду си. Което очевидно им доставя някакво особено удоволствие. На едните да се правят на свети води ненапити, а на другите - на по-тъпи, отколкото са.
Лошото е, че съм се хващала и от двете страни. Остарявам ли:)

Салата "Айсберг"

Вероятно това не е най-хубавата снимка, която можех да направя на новата ми любима салата "Айсберг". Но моля да бъда извинена, защото нямах време за фотосесии. Освен това салата "Айсберг" е свикнала на подобни унижения. Хората я мислят за зеле и пренебрежително я подминават в супермаркета. Защото не просто прилича на зеле, ами и струва три пъти по-скъпо от него.

Всъщност салата "Айсберг" е вид зелена салата /което пък за пореден път повдига у мен въпроса каква е разликата между салата и маруля и защо хората не са измислили друга дума при положение, че салатата си е салата, а не вид зеленчук/. И освен това е много вкусна.

За разлика от обикновената зелена салата/маруля не е пълна с буболечки, мини охлювчета и обикновени гасеници, а е чиста, което е за предпочитане, въпреки че е и показателно за изкуствеността й щом дори гъсениците не я желаят. Ама в крайна сметка харесвам големите градове, част съм от "пластмасовата цивилизация" и, наречете ме повърхностна, но предпочитам храната си изкуствена, отколкото пълна с безгръбначни.

Отклоних се от темата обаче. Салата "Айсберг" струва около 2 лв., а от нея може да се приготви количество като от примерно две марули, които през този сезон са около левче. Може да бъде намерена в големите супермаркети. В моя случай - Била под СУ. Върви с авокадо, краставици, зехтин, сол, лимон, черен пипер, червено вино и зимно настроение.

Фандъкова върсъс Уинтър

Стилна, проверена и удобна за поддържане... прическата на Анна Уинтър вече и у нас:)

Тикви

Pumpkins on sale
Originally uploaded by aremac

След повече от месец почти плътно отсъствие от София, свързано с учене за извънредна сесия и последвано от старта на позакъснялото ми лято, най-сетне съм тук за дълго.
През цялото време бях постоянно обливана от вдъхновение за писане, но наоколо нямах бели листа и резултатът е напълно празен "септември 2009". Промяната е, че имам нова работа, която вече не е свързана с новини и нон стоп висене пред компютър, така че блогът може би ще позападне или просто ще се промени. Трябва да отбележа, че до вчера например не знаех кои са кандидатите за кмет на София, че Соломон Паси няма да става шеф на НАТО и че Обама сериозно е взел Нобелова награда за мир, а не е просто опит за сензация от 1-ва страница на 24 часа.
Затова пък днес открих, че на мойта улица вече има мекичарница, а голямата купчина дини на кварталния пазар е заменена от тикви. Което като се замисля е един от хубавите признаци на есента. Има нещо симпатично в тиквите!

2 песни 1 китара

Хм.. не.. наистина китарите звучат еднакво.

Няколко софийски детайла

Всъщност три. Три клишета.

Първо - няма лоша реклама. /Има разсеяни дюнер-босове/.





Второ - хората започват да оценяват наистина хубавите неща, когато ги загубят. /До преди това ги зарязват по тротоарите и не си представят колко ще им липсват през есента, като лятната еуфория отмине/.


Трето - времето е пари. /Особено неприятно е, когато ти се налага да чакаш нещо, което дори не фигурира в плановете на Столичен автотранспорт/.

Виктория Бекъм он дъ мейкинг

Стартира нова продукция на бТВ...

Напълно нов, несъздаван до момента формат...

Документалното риалити от 13 едночасови серии...

Епизодите ще въведат зрителите в личните пространства както на някои от най-популярните, така и на по-малко известните на медиите...


футболни половинки у нас!!?

Шоуто ще разказва за емоциите, амбициите и предизвикателствата, които съпътстват живота им?

Каква е дозата светски блясък и каква - дозата очакване и самота???

Хаха прочетох го до края, за да намеря уловката. Такава няма. Те са сериозни!

:)

Тудум Тудум

Ако трябва да сме съвсем точни, тазгодишният Спирит ъф Бъъгъз не започна на 14-ти по план, а 24 часа по-рано - в нощния влак София-Бургас.

Още час преди тръгване на Централна гара са се струпали стотици муадежи, придърпващи последни цигарки и борещи се за вниманието на лелката в единствената лафка, предлагаща алкохол. Всяка компания крепи презаредени с батерии колонки, самари и дъски за поредната нова водна мода. Държат се неприлично и изпадат в умиление всеки път, когато случайно срещнат в тълпата познато лице.

Тамън да съжаля, че не съм си взела билет за някой спокоен сутрешен автобус и се сещам, че и аз още не съм толкова остаряла. И за пръв път излизам от ролята си на отчаян борец за сън в БДЖ...

Както на фестивала, и във влака имаше "сцени" с различна музика - дръм ен бейс, рок, реге. Единствено чалгата беше подложена на засилена дискриминация, когато някъде след Карнобат се качи група летовници и се пробва да увеличи звука на музиката си.

Малко след 1 ч. кондукторите се отказаха да упражняват контрол върху билетите, алкохола, цигарите и въобще всичко, което може да бъде контролирано и повече не ги видяхме.

Въпреки неприятния си навик, пушачите се отличаваха и с изострена съвест. Когато вратите в междувагонното пространство се отваряха на някоя гара, младите нарушители на реда, ги задържаха с крака, сакове и случайни прътове, така че те оставаха отворени и правеха течение. А разни мацки, придали си максимално бунтарски вид, изкачаха на стълбите в движение и отдаваха телата си на нощния вятър.

Когато минахме гара "Стамболийски" изведнъж забелязах, че хората се струпват около вратите. В този момент си дадох сметка и че бирата ми върви на към свършване. Трябваше ми още миг да свържа двете в едно и... вече и аз се бутах за максимално близко до изхода място. Само секунди ни деляха от гарата в Пловдид и 10-минутната почивка. Тук искам да си представите в близък план напрегнатите присвити очи на хората около мен. И на забавен каданс отварянето на вратите... И...

Нямам време да се ориентирам. Просто следвам тълпата. Виждам русото момиче, с което сме се крили да пушим в тоалетната преди малко. Хваща шорткът през самата гара. Ярката светлина заслепява очите ми. Тичам неизменно по петите й. Не я изпускам. А тя се шмугва между хората и разбутва сакове и дебели лели по пътя си. Излизаме от залата. Остава съвсем малко. Почти я настигам. Изпреварвам я. И.. ДА! "Едно шуменско, ако обичате."

10 минути по-късно продължавам блажено да пътувам в "тудум тудум"-такт и да зяпам през прозореца. А ТЯ, почива блажено в скута ми:)

И горе долу в този стил до към 4. После успях да заспя. Въпреки че един регефен със зеници като след очен преглед считаше за свой дълг да крещи в ушите на всеки посмял да заспи във вагона му.

Събуждането е дълго и мъчително. Слънцето тамън е изгряло. А някой лъже, че още не сме пристигнали. Хората успяват да напуснат влака след дълги увещания на кондукторите. И тук ни чака първата неприятна изненада: "БАБИТЕ!".... "НЯМА ГИ!"

Сещате се. Винаги те чакат на гарата, дърпат те и ти предлагат стаи за малко пари. Това не са обикновените баби, които си свикнал да виждаш из България. Гостоприемни и мили жени, предлагащи ти мекици за закуска и туршия за вкъщи. Те са един съвършен продукт на капитализма, който съществува у нас много преди 90-та. Знаят си интересите, преследват ги до последно и винаги ще те чардж-нат за счупения капак на тоалетната чиния дори и да нямаш нищо общо с него.

Този път обаче е различно в Бургас. Бабите са се надули. Не си вдигат телефоните, оставени за връзка в "Ало Бургас". А дори, когато го направят, се отнасят изключително подозрително към теб. Всички са в Бургас от днес. От днес София е Бургас. А София от друга страна е... знаете... голяма.

Сядаме унило в кръчмата на гарата. И докато сърбам кафето си, изумено осъзнавам, че около мен се поръчват "Тройка кебапчета и бира". Все още на никого не му пука къде ще спи тази нощ.

Ревю по соц

"Колкото и знаменити да са актьорите обаче, колкото и вещ професионалист да е режисьорът, толерантен - продуцентът, изобретателен - майсторът на трикове и спецефекти задачата да се заснемат "пътеки със сърца", да се пресъздадат "трансцедентно" битието във всички корелати на неговите форми и явления; концентричните кръгове на Времето, в които човешкият живот се вписва като арабеска от трептения и ритми; онази, също тъй невидима, реалност, за чието овеществяване още не е изнамерен прибор, където волята на хората програмира сънищата им и е възможно "спирането на света", т.е. каптирането на сетивните възприятия във все по-дълбокото русло на обогатената от тях психика; безтегловността на егото, затворено в орбитата на едно банализирано ежедневие, неосмислено от творческа удовлетвореност, надали е по силите на "шестото изкуство" и несъмнено книгите на Кастанеда фигурират сред твърде малкото на брой бестселъри в САЩ, пощадени от пренасяне на екран, филмов и телевизионен." - е едно единствено изречение, поднесено заедно с още много такива на общо 20 страници. Цел: да изясни смисъла и качествата на "Пътуване към Икстлан" (?)

А най-ужасното е, че е излязло изпод перото на преводачката на "Пипи". Четох го 10 пъти един след друг в търсене на основния глагол и чак след като го написах тук, го открих! Оказа се "е".

За последно бях толкова впечатлена от предговор, когато след като прочетох "1984", уплашена и разкъсвана от съмнения дали да не я изхвърля някъде надалеч, установих, че предговорът е писан от Волен Сидеров...

Море от любоф

Ако сте се борили за любовта на човека до Вас или животът Ви е изправил пред тежки изпитания, участвайте в конкурса на бТВ и "Море от любов", изпратете историята едикъдеси... и спечелете... тадададам - гостуване в "Море от любов"...

Тази реклама по Джаз ФМ ме преследва от няколко дни. Явно се е изчерпала схемата със събиране на капачки и изрязване на вестници. Вече искат от нас историята ни! А най-странното е, че някои си я дават като едното нищо.

Из бТВ.бг:

"Аз станах студент в СУ, а той стана международен шофьор, но въпреки всичко си имахме огромно доверие и намирахме време и начин да се видим и да се гушнем..."
"Д. работи в склад за здравословни храни в гр. Пловдив, а аз работя в съседен офис. Понякога искам сърцето ми да е писмо или дори само ред, за да прочете как се чувствам..."
"на този рожден ден брат му ми удари жесток шамар, защото аз съм била *** и така нататък. Сбиха се и най-голямото очарование беше, че той остана до мен и се чудеше как да ме успокои. Осъзнах, че не съм му безразлична..."
"Единственият човек, който ни прави проблеми и до ден днешен, е бившата жена на приятеля ми. Тя не можа да понесе раздялата, въпреки че тя е виновна за нея..."

Чудя се колко точно трябва да ти е доскучало от живота, че да тръгнеш да пишеш подобни писма по медиите?