Любезно предоставена от Яна:
петък, 14 януари 2011 г.
Buskers play in
Buskers на английки било уличен музикант. И затова вчера в Софийския имаше фестивал, който се казва 'Buskers play in', демек не на улицата, а на топло. Беше 4 часа - между 7 и 11. Отидох към 8 с много хора, които бързо избягаха. Беше супер пълно, задушно, нямаше къде да си оставиш нещата, хората се настъпваха и блъскаха, системата с купуването на бира беше сложна и скъпа, защото включваше някакви талони. И така - тръгнаха си. Ми хубаво. Добре, че аз останах обаче. Излязоха някакви супер силни артисти - примерно Хаха Импро Театър, които вече са супер известни, но това не им пречи да са добри, вчера всъщност ги гледах за пръв път, преди само бях чувала, Дарио, който свири на кларинет и съм влюбена в музиката му след някаква случайност пред Народния, когато присъствах на негов лайв там:), Миленита, която беше мислена за гвоздея, но беше засенчена малко от Оратница, които излязоха накрая и разцепиха. Особено момчето на кахона Бъни, който направо ме уби. Накрая останаха съвсем малко хора, малко бях не на себе си и се огледах наоколо и ми се стори, че съм в роман на Дикенз. Видях жена с мъжка шапка, разстояние между зъбите и много тънки вежди, видях момиче със стъклена топка, която се плъзгаше в ръцете й, все едно никога няма да падне, видях друго момиче с червена коса, което крещеше, видях жонгльор, видях стар дядо с изпокъсано палто, видях момче на плитки, което се върти като пумпал в кръг, видях момче и момиче, които танцуваха и се биеха едновременно, видях фокусник с карти, който ми направи фокус и картата в моята ръка се оказа в неговата, а неговата в моята с моето име, написано на нея. После ми я подари. Сега си я потърсих в палтото, а я няма. Много странно.
вторник, 11 януари 2011 г.
Мисионерите
Реших да си подредя няколко статии, които съм писала едно време, за да си ги имам накуп тук. Не се чудете - иначе въобще не са актуални.
Мисионерите
Мисионерите в търсене на различен свят
Българи разказват за опасностите и красотата на Перу и Уганда
В Сомалия на 5 ноември тази година беше отвлечена българската доброволка Данка Панчова. Оттогава за нея и за другите похитени – двама французи, двама кенийци и един белгиец, няма никаква информация. Извършителите не са се свързали нито с роднините на отвлечените, за да поискат подкуп, нито с тези, които са ги изпратили на мисия - хуманитарната организация “Действие срещу глада”. Българският посланик в Етиопия държи връзка с посланика на Франция там, но и той не знае нищо повече за случая, увериха от МВнР. Данка се е занимавала с изхранване на гладуващи хора в Африка и пътува с различни мисии от седем години. Тя далеч не е първият случай на отвлечен българин в опасна държава.
Какво кара хората да се занимават с доброволческа дейност в толкова опасни райони на света – желанието да се помогне на ближния, тръпката от непознатото или стремежа към бягство от модерния свят? Срещнахме се с двама младежи, идващи от мисии в различни краища на света – Перу, Южна Америка и Уганда, Африка. И отговорът се оказа нееднозначен.
Милен Райков е завършил Френската гимназия в София, в момента учи музика в Нов български университет. Миналата година се запознава с един американец, който е бил в Уганда. Той му разказва историята на едно малко момиченце сираче, осиновено от негови приятели. Детето е умирало и всички, включително и баба му, са мислели, че е заразено с вируса на СПИН и болестта е в много напреднала фаза. На прост език - били са го „отписали”.
Американското семейство, което също живее в Уганда, го взима при себе си, за да го дари с хубав живот в последните му дни. Хранят го, къпят го, говорят си с него, прегръщат го – дават му това, което всяко дете получава при нормални условия. След няколко месеца детето не само че не умира, но и състоянието му значително се подобрява. Лекарят казва, че болестта не е била свързана със СПИН, а е причинена от глада и мръсотията на лагера, в който е живяло. Снимката на усмихнатото, вече пораснало момиче пленява 20-годишния Милен и той разбира, че също би могъл да помогне.
Решението вече е взето и нито родителите, нито приятелите успяват и за момент да го разколебаят. Свързва се с хората от „Чайлд Войс”, малка и не особено богата американска организация. И съвсем скоро заминава. С лични спестени пари, почти без помощ от организацията, той си купува билет, заминава за Истанбул, лети до Дубай и оттам до Уганда. По време на пътуването е съвсем сам, чак в последните дни от престоя му пристигат и още двама българи.
Когато пристигнах, след две денонощия път, се запознах с Нейтън (Нейтън Мендсегър е син на създателя на „Чайлд Войс”), той беше канен на вечеря в близкия град и ме взе със себе си, разказва Милен. По залез слънце влязохме в дома на местния Саймън, цялото семейство бе насядало около масата, всички ме целуваха и прегръщаха, сякаш съм техен близък приятел, след края на вечерята дъщерите на Саймън изпяха песен в моя чест. Подобна топлота не бях срещал никъде, говори Милен и очите му блестят при всеки спомен за Африка.
Жени и деца - войници
Още от следващия ден трудната работа започва. Уганда е държава, разкъсана от гражданска война, но не такъв тип, каквато познаваме в Европа и САЩ. 20 години там е убивал и изнасилвал генерал Джоузеф Кони, самопровъзгласил се в Уганда като Посланика на Бога на Земята. Първоначално кротък и набожен религиозен водач, който привлича около себе си много поддръжници, той в един момент рязко се променя и решава, че иска да подчини Уганда на себе си.
Създава собствена армия през 1987 г., съставена предимно от деца. С нея той обикаля от село в село, предимно в Северна Уганда, опожарява всичко по пътя си и със себе си взима още деца, както и най-красивите жени, и ги превръща в идеални „машини за убиване”, поддържани от наркотици и алкохол.
От около две години армията му е разбита. В Северна Уганда е спокойно. Но децата и жените от армията, наброяващи близо 2 млн. души, са изтикани и изолирани в лагери. Голяма част от тях са жертви на целенасоченото промиване на мозъци от Кони, не познават друго изкуство освен това да убиват, не знаят как да си омесят хляб, не могат да пишат и четат, нямат телефони, интернет, телевизори, нямат дори вода. 35 години е най-високата възраст в лагера.
Именно при тези хора отива Милен. Той не смята, че има разлика между мястото, където те живеят, и хитлеристките концлагери от времето на Втората световна война. Различното е, че светът не знае нищо за тях, а там живеят толкова хора, колкото в цяла София, казва Милен.
СПИН, туберкулоза и малария
Работата му включва доброволческа дейност в болницата в един от лагерите, населен предимно с жените на Кони. Там той прави тестове за различни болести на хората. Няма да забрави първия ден, когато един 35-годишен мъж получава три положителни проби – оказва се болен едновременно от СПИН, туберкулоза и малария. Мъжът не реагира. Там болестите и смъртта са просто част от всекидневието.
Другото, което Милен прави, е да преподава в училището английски език, който макар и официален в Уганда, е непознат в лагерите. Помага и при строителството на къща за жените на Кони. Това е хубавото там – от първия момент, в който стъпиш в Уганда, има с какво да си полезен. Хората не те приемат като чужд, допускат те бързо до себе си, защото ти си човекът, който им дава хляб, а те умират от глад, казва Милен.
Опасностите
Опасностите за един доброволец в Африка не са толкова много. Човек не може да влезе в Уганда без хапчета за малария и без необходимите ваксини, които предпазват от най-опасните болести. Ако си миеш ръцете преди ядене и нямаш сексуални контакти с абсолютно никого, всичко ще е наред, убеден е Милен. С местните също никога не е имал проблеми. Той отбелязва и една опасност за психиката – човек може да се отчае, като види толкова много мъка около себе си, като види 4-годишното момиченце в лагера, което само отглежда двете си 6-месечни сестри близначета, защото няма живи роднини. Но и това не е реална опасност според Милен.
Африка е много повече от глада
Защото за него Африка е много повече от глада, от смъртта, там отношенията между хората са специални, а чувството, което прекрасната природа създава у човек, е незаменимо. Според Милен, колкото и парадоксално да звучи, африканците са много по-доволни и щастливи от българите. Докато върви към Софийския университет и слуша изнервените шофьори, които не спират да натискат клаксоните, той се сеща за още една опасност.
Най-голямата опасност е вероятността да останеш там завинаги. Възможно е дотолкова да се влюбиш в Африка, че да не се завърнеш никога. Така той превръща последния въпрос в излишен. Да, би се върнал в Уганда. Ще го направи още това лято. Събира доброволци, търси спонсори. Смята, че е длъжен да участва в каузата като „мост” между България и Уганда. И за край на разговора цитира мисълта на Нейтън:
Да промениш света
„Хората ми се подиграваха, че няма да мога да променя света, заминавайки като доброволец в Африка, но аз смятам, че е достатъчно да променя света на един-единствен човек, за да съм постигнал целта си.”
Мила Банкова е на 25 години, учила е в Милано, специалност културен медиатор. Малко преди да завърша, си дадох сметка, че напълно ми е писнало от всичко, което правех в Милано, от капитализма там и в България, обяснява Мила. Зарязах всичко и заминах за Южна Америка с идеята да обикалям света и да се прехранвам от бижутата, които умея да правя. Така Мила пристига в Перу, има обратен билет за след 6 месеца. Амазония я покорява, хората там стават нейно второ семейство.
Малко преди да дойде време за прибиране, самолетната компания, с която е пристигнала - „Еър Мадрид”, фалира. Реших, че това е знак, и останах за две години, казва Мила. Тя не пътува с някаква голяма благотворителна организация. Почти всичко, което върши, е плод на нейните лични усилия. Големите американски организации крадат ужасно много пари, превеждат Библията на сума ти езици и строят катерушки за деца насред джунглата, с което не постигат нищо, смята Мила.
Нахлуване в чужда култура
Според доброволката работата с хора в Перу не е нещо лесно. Перуанците имат различна ценностна система от тази на европейците, не можеш да им нахлуеш в културата и да им кажеш: „Ето това е правилно”, заявява Мила. За тях домът например не е от голямо значение – това е една дървена постройка с покрив от листа и бамбук, в която те просто спят и готвят. Истинският живот тече около реката.
Ако един чужденец отиде и започне да се мръщи на факта, че къщата не е достатъчно подредена и чиста, напълно ще загуби доверието на местните. Те не възприемат това място като сакрална част от живота си, както правим ние, в Европа, обяснява Мила. Благодарение на наученото в университета тя се е опитвала да промени живота на хората по река Амазонка към по-добро, а не самите тях. И все пак смята, че безценните уроци, които е научила в Перу, не се преподават в нито един университет по света.
Мила помага на бедни семейства в Пуерто Малдонадо, столица на района Мадре де Диос. Основният й проект е изграждането на стол за хранене, в който се хранят 80 деца. Той се ръководи от 22 безработни майки. Първоначално столът се поддържа с пари от благотворителни организации. Но идеята е постепенно жените да престанат да получават пари, а сами да ги печелят, като докарват постоянен и стабилен доход за семействата си.
Другата дейност на Мила е била обучаването на испански на деца, които не могат да пишат, както и игри, развиващи мозъка им, спорт. Дори на 13-14 години голям процент от децата там не могат да смятат, четат трудно и разбират с усилие, а много от родителите са напълно неграмотни. Перу, след Хаити, е на последно място по образователна система в испаноезична Америка и е с най-голям брой неграмотни хора, като не се забравя, че е една от най-богатите на ресурси държави в света, отбелязва Мила.
Проблемите по Амазонка, с които се сблъсква, са много. През 70-те години по тези земи настъпва златна треска и до ден днешен златото е значима част от икономиката на Мадре де Диос. Поради използването на вредния живак обаче, който е задължителен в златодобивния процес, днес реките са тежко замърсени. От друга страна, риболовът винаги е бил поминък на стотици хора там. Рибата е пълна с живак и е токсична. Непрепоръчително за избор, ако отидете на ресторант в джyнглата, съветва Мила в личния си блог. Използването на мини, търсенето на петрол и отсичането на дърва са други проблеми в Перу.
Да те бутнат в Амазонка
Според Мила мисионерите трябва да следят внимателно всяка своя стъпка. От една страна, има контрабандисти, които отглеждат кока в джунглата, от друга - има много петролни интереси на богатите олигарси, има и златотърсачи – трябва да се внимава с всички тези хора. Не можеш да отидеш в Перу и да започнеш да критикуваш правителството и мафията, защото най-лесното нещо за тях е да те закарат до реката и да те бутнат в нея, казва Мила. Ако си чужденец, ще стане международен скандал, но бързо ще отшуми, ако си местен, дори властите няма да разберат, допълва тя.
В момента Мила пише детска книга, която според нея би се харесала и на възрастните хора. Усамотила се е в малко българско селце и разказва приказките и легендите, които е научила по Амазонка, описва билките, които е видяла, животните. Иска ми се да бъде хем като приказка, хем да има много конкретни данни за живота там, с познавателна цел, казва младата мисионерка. С приходите от книгата ще финансира следващото си пътуване дотам, както и проектите си. Надява се, че скоро ще я публикува и не отказва помощта на никого.
И Мила, и Милен са убедени в едно – че ще се върнат. Не се интересуват от мнението на околните за това, че тези места са опасни, а те са прекалено малки, за да променят света. Там са намерили незабравими приятели и прекрасна природа, чувствали са се полезни и са зарязали един изнервен пренаситен свят, за да намерят нещо, което не може да бъде описано с думи, а само преживяно.
Трафик
Реших да си подредя няколко статии, които съм писала едно време, за да си ги имам накуп тук. Не се чудете - иначе въобще не са актуални.
Трафик
Публикувано и в кафене.нет
Робство и извращения в 21-и век
Проблемът за трафика на хора с цел сексуална експлоатация от България към Европа се задълбочава, а бъдещето на страната ни е да се превърне от страна на произход в крайна дестинация. Това обясниха за „Новинар” източници от МВР.
Печалбата
Сексуалната експлоатация на хора се очертава като един от най-печелившите бизнеси в света наред с продажбата на наркотици и оръжие. 50 евро струва да останеш 10 минути зад витрината с някоя млада дама в Белгия, като в цената на „услугата” не се включва докосване, нито събличане. В други части на Европа цените са по-ниски, но рядко падат под 20 евро за 15 минути. Продължителността на работния ден на една проститутка в Белгия е 12 часа, като през тях рядко има почивка за момичетата. „Рекордът” е на Т., която за това време успява да обслужи 60 човека – средно по един мъж на всеки 20 минути, разказват от МВР.
„Набиране”, „износ” и разделяне на територията
Момичетата се „набират” по различен начин. Най-разпространени са два способа, представени в доклада на Центъра за изследване на демокрацията за пазарите и тенденциите на организираната престъпност в България. В някои ромски фамилии има традиция да се продават деца за проститутки.
После сводниците ги препродават на цена между 500 и 1000 лв. Другият начин е отвличането на млади жени и момичета – най-вече от разбити семейства, от сиропиталища, които са безпомощни и не могат да очакват помощ от роднини и близки. Следващият етап е „износът” в чужбина. По данни на Международната организация по миграцията все по-често жертвите на трафика на хора преминават границите през официални контролно-пропускателни пунктове с редовни документи.
Интересен факт за българския трафик е обвързаността на определени региони в България с държави от ЕС. Така например трафикантите от Сливен „изнасят” жени и деца в Белгия и Холандия. Тези от Пловдив и Пазарджик са ориентирани към пазара на плът в Италия и Испания, регионът на Добрич – към Полша, Кърджали и Хасково – към Австрия и Германия. Това не е случайност, а плод на дългогодишни традиции, считат криминалистите.
Сливен – столицата на България
Клиентите на холандската улица с червените фенери масово смятат, че Сливен е столицата на България, защото огромен процент от проститутките, както и контролиращите ги – мадам дьо компани, са от български произход.
Закони и реалност
Различна е законовата уредба в страните, непреследващи проституцията. Така в Белгия тя не е легализирана, но не се и преследва. Момичетата плащат наем за витрините, които ползват, както и такса на мадам дьо компани. Но лекарските прегледи не са задължителни.
В Австрия действат еротик барове – места, където клиентите отиват да изпият по едно много скъпо питие, преди да се качат на горния етаж с някое момиче. Само във Виена има 250 такива бара. За да се работи там, трябва да се извади специална виза за проституция. Във Франция проституцията не е нито разрешена, нито забранена.
В Испания пък законът не прави разлика между незаконно преминаване на граница и трафик на хора. След като България стана член на ЕС, българите имат право да преминават границите само срещу показване на лична карта. Това е и причината да липсват данни за много българки, жертви на трафик там.
Така се връзват и ръцете на криминалистите, които не могат да помогнат на подобни момичета, освен ако те сами не подадат сигнал. В Холандия професията е напълно законна – момичето се регистрира като едноличен търговец, заплаща наем за работно помещение, плаща данък върху печалбата си.
Основните аргументи в подкрепа на непреследването на проституцията са финансовата изгода за държавата – проститутките извършват легална дейност и затова плащат данъци, заради задължителните прегледи се повишава тяхното здравословно и хигиенно състояние, освен това се регулира техният брой и местата, където се предлагат подобни „услуги”.
Не винаги обаче добрите намерения се потвърждават на практика. Рядко момичето получава това, което само е заработило. Зад законовата фасада прозират лицата на дълга верига от трафиканти, сутеньори, контрольори и добре облечени бизнесмени. Въпреки че наглед имат всички документи и са дали съгласието си, често жените са насилвани да проституират.
Извращения
Освен това рядко става въпрос за традиционен секс, разказват от МВР. В повечето случаи клиентите искат извращения – искат да им се нанася побой или да се изхождат върху главите им. Холандия се е превърнала в клоаката на ЕС – хората отиват там, за да правят секс и да взимат наркотици, смятат криминалисти. Улица „Арскот” в Брюксел пък е една опикана, мръсна улица.
Не можете да си представите в какви условия работят момичетата там – рядко ползват презервативи, зад витрините няма тоалетни, няма дори течаща вода, в общи линии – карат я на мокри носни кърпички. А говорим за столицата на Европейския съюз, на цивилизования свят, възмущават се от МВР.
Пътят на парите
Често легализацията подхранва сивия сектор на държави като България и рядко допринася за излизането на доходите на светло. Холандците например са изненадани от факта, че много малка част от парите, изкарани чрез древната професия, се вливат в тяхната икономика.
В повечето случаи парите се връщат обратно в държавите „износителки” на жива плът. Това е много характерна особеност за търговията с български проститутки. Най-често парите се връщат чрез системата за международно разплащане „Уестърн Юнион”, при която изпращачът остава анонимен, а в повечето случаи получателят използва услугите на финансови къщи и обменни бюра, които не записват лични данни.
По този начин всички участващи лица остават неизвестни, описва се в доклада на Центъра за изследване на демокрацията. От интервюта в рамките на изследването на центъра става ясно, че много от сенчестите лидери в трафика имат легален бизнес у нас, а трафикът е само част от дейността им.
Това е причината държавите, които са легализирали проституцията, да не жънат планираните финансови изгоди, от друга страна, хигиената и здравето на проститутките не винаги се контролират, а дейността на сутеньорите не се неутрализира. Съвсем скоро холандското правителство много ще ограничи предлагането на сексуслуги, защото опитът не показа добри резултати, прогнозират наши криминалисти.
„Против” легализация
Българските магистрати и държавници са категорични, че не трябва да следваме примера на Холандия и че ЕС трябва да провежда единна и целенасочена политика срещу проституцията. Представители и на трите власти се изказват срещу легализацията. Продажбата на човешка плът в 21-ви век е обидна за човечеството, смята бившият вътрешен министър Румен Петков.
Зам.- председателят на парламента Надежда Михайлова също не приема аргументите „за”. Според главния прокурор Борис Велчев легализирането е една голяма подмяна на проблема. Когато се говори за разрешаване на проституцията, се пропускат дейностите, съпътстващи тази човешка експлоатация – така би се легализирал и бизнесът на организираните престъпни групи, изтъква Велчев.
85 лица са получили присъди за трафик на хора само за миналата година, но дори българските криминалисти да спрат всички известни канали, това далеч не би било достатъчно, смята Велчев. Превенция чрез обучение в училищата и последваща грижа за жените, пострадали от трафика на хора, са пътят към цялостно решаване на проблема, счита американският посланик у нас Нанси Макълдауни.
Завръщане към живота
В някои случаи жертвите на трафик на хора успяват да избягат и да се свържат с местната полиция или пък съобщават за положението си на клиент, който им помага впоследствие. Какъв обаче е пътят назад към родните места? Работата с жертвите е трудна, защото те често са наплашени и объркани, казва Улрике Гацке от Координационния център против трафик на жени в Хамбург, Германия.
В този център се работи предимно с жени от Източна Европа – Молдова, България, Румъния, Албания, Сърбия, Македония и Косово. Случвало ни се е да видим полуголо момиче на улицата, със следи от бой по лицето и тялото, питаме я дали всичко е наред, дали има нужда от помощ, но тя измърморва нещо и тръгва в другата посока, обяснява Гацке.
Дори когато успеем да ги настаним в центъра, те отказват да останат с нас за дълго, за да получат медицинска помощ. Искат да се върнат възможно най-бързо по родните си места, където възможността да попаднат отново в подобна мрежа, е голяма, добавя Гацке.
"Бях дезориентирана. Нямах търпение да се прибера вкъщи. Когато трябваше да говоря за нещата, които са ми се случили, аз се затварях в себе си, блокирах.
Мисля, че в идеалния случай би следвало да ни оставят сами за няколко дни, за да ни дадат време да се успокоим малко". Така една жертва на трафик описва престоя си в кризисен център в книгата „Да се вслушаме в жертвите”, издадена от Международния център за развитие на миграционната политика и разказваща личните истории на трафикирани жени, мъже и деца от Югоизточна Европа.
Страх и срам
Родното място не винаги посреща жертвите с отворени обятия. Често те изпитват срам от положението, в което се намират – дори се чувстват виновни за това, че са били в чужбина, а се връщат без пари. Жена, трафикирана от своя бивш любовник, разказва колко жестоко е била пребита, след като е успяла да избяга и да се върне в родния си град: „Била съм бита и преди, измъчвана. Но този път той почти ме довърши. Имах ужасни болки и краткотрайна загуба на паметта”.
Подобен е случаят на г-жа Петрова, която попада в кризисния център на българската фондация „Анимус”. Тя е настанена там след дълга експлоатация и е в шок. След два дни започва да се възстановява психически, разказва Мария Чомарова, директор на фондацията. Тогава обаче пристигат трафикантите заедно със собствения й баща и заявяват, че я взимат със себе си. Момичето е от турски произход, а думата на бащата е закон. И тя тръгва с него. Бяхме напълно безсилни, не можехме да помогнем, казва Чомарова.
Трафик
Публикувано и в кафене.нет
Робство и извращения в 21-и век
Проблемът за трафика на хора с цел сексуална експлоатация от България към Европа се задълбочава, а бъдещето на страната ни е да се превърне от страна на произход в крайна дестинация. Това обясниха за „Новинар” източници от МВР.
Печалбата
Сексуалната експлоатация на хора се очертава като един от най-печелившите бизнеси в света наред с продажбата на наркотици и оръжие. 50 евро струва да останеш 10 минути зад витрината с някоя млада дама в Белгия, като в цената на „услугата” не се включва докосване, нито събличане. В други части на Европа цените са по-ниски, но рядко падат под 20 евро за 15 минути. Продължителността на работния ден на една проститутка в Белгия е 12 часа, като през тях рядко има почивка за момичетата. „Рекордът” е на Т., която за това време успява да обслужи 60 човека – средно по един мъж на всеки 20 минути, разказват от МВР.
„Набиране”, „износ” и разделяне на територията
Момичетата се „набират” по различен начин. Най-разпространени са два способа, представени в доклада на Центъра за изследване на демокрацията за пазарите и тенденциите на организираната престъпност в България. В някои ромски фамилии има традиция да се продават деца за проститутки.
После сводниците ги препродават на цена между 500 и 1000 лв. Другият начин е отвличането на млади жени и момичета – най-вече от разбити семейства, от сиропиталища, които са безпомощни и не могат да очакват помощ от роднини и близки. Следващият етап е „износът” в чужбина. По данни на Международната организация по миграцията все по-често жертвите на трафика на хора преминават границите през официални контролно-пропускателни пунктове с редовни документи.
Интересен факт за българския трафик е обвързаността на определени региони в България с държави от ЕС. Така например трафикантите от Сливен „изнасят” жени и деца в Белгия и Холандия. Тези от Пловдив и Пазарджик са ориентирани към пазара на плът в Италия и Испания, регионът на Добрич – към Полша, Кърджали и Хасково – към Австрия и Германия. Това не е случайност, а плод на дългогодишни традиции, считат криминалистите.
Сливен – столицата на България
Клиентите на холандската улица с червените фенери масово смятат, че Сливен е столицата на България, защото огромен процент от проститутките, както и контролиращите ги – мадам дьо компани, са от български произход.
Закони и реалност
Различна е законовата уредба в страните, непреследващи проституцията. Така в Белгия тя не е легализирана, но не се и преследва. Момичетата плащат наем за витрините, които ползват, както и такса на мадам дьо компани. Но лекарските прегледи не са задължителни.
В Австрия действат еротик барове – места, където клиентите отиват да изпият по едно много скъпо питие, преди да се качат на горния етаж с някое момиче. Само във Виена има 250 такива бара. За да се работи там, трябва да се извади специална виза за проституция. Във Франция проституцията не е нито разрешена, нито забранена.
В Испания пък законът не прави разлика между незаконно преминаване на граница и трафик на хора. След като България стана член на ЕС, българите имат право да преминават границите само срещу показване на лична карта. Това е и причината да липсват данни за много българки, жертви на трафик там.
Така се връзват и ръцете на криминалистите, които не могат да помогнат на подобни момичета, освен ако те сами не подадат сигнал. В Холандия професията е напълно законна – момичето се регистрира като едноличен търговец, заплаща наем за работно помещение, плаща данък върху печалбата си.
Основните аргументи в подкрепа на непреследването на проституцията са финансовата изгода за държавата – проститутките извършват легална дейност и затова плащат данъци, заради задължителните прегледи се повишава тяхното здравословно и хигиенно състояние, освен това се регулира техният брой и местата, където се предлагат подобни „услуги”.
Не винаги обаче добрите намерения се потвърждават на практика. Рядко момичето получава това, което само е заработило. Зад законовата фасада прозират лицата на дълга верига от трафиканти, сутеньори, контрольори и добре облечени бизнесмени. Въпреки че наглед имат всички документи и са дали съгласието си, често жените са насилвани да проституират.
Извращения
Освен това рядко става въпрос за традиционен секс, разказват от МВР. В повечето случаи клиентите искат извращения – искат да им се нанася побой или да се изхождат върху главите им. Холандия се е превърнала в клоаката на ЕС – хората отиват там, за да правят секс и да взимат наркотици, смятат криминалисти. Улица „Арскот” в Брюксел пък е една опикана, мръсна улица.
Не можете да си представите в какви условия работят момичетата там – рядко ползват презервативи, зад витрините няма тоалетни, няма дори течаща вода, в общи линии – карат я на мокри носни кърпички. А говорим за столицата на Европейския съюз, на цивилизования свят, възмущават се от МВР.
Пътят на парите
Често легализацията подхранва сивия сектор на държави като България и рядко допринася за излизането на доходите на светло. Холандците например са изненадани от факта, че много малка част от парите, изкарани чрез древната професия, се вливат в тяхната икономика.
В повечето случаи парите се връщат обратно в държавите „износителки” на жива плът. Това е много характерна особеност за търговията с български проститутки. Най-често парите се връщат чрез системата за международно разплащане „Уестърн Юнион”, при която изпращачът остава анонимен, а в повечето случаи получателят използва услугите на финансови къщи и обменни бюра, които не записват лични данни.
По този начин всички участващи лица остават неизвестни, описва се в доклада на Центъра за изследване на демокрацията. От интервюта в рамките на изследването на центъра става ясно, че много от сенчестите лидери в трафика имат легален бизнес у нас, а трафикът е само част от дейността им.
Това е причината държавите, които са легализирали проституцията, да не жънат планираните финансови изгоди, от друга страна, хигиената и здравето на проститутките не винаги се контролират, а дейността на сутеньорите не се неутрализира. Съвсем скоро холандското правителство много ще ограничи предлагането на сексуслуги, защото опитът не показа добри резултати, прогнозират наши криминалисти.
„Против” легализация
Българските магистрати и държавници са категорични, че не трябва да следваме примера на Холандия и че ЕС трябва да провежда единна и целенасочена политика срещу проституцията. Представители и на трите власти се изказват срещу легализацията. Продажбата на човешка плът в 21-ви век е обидна за човечеството, смята бившият вътрешен министър Румен Петков.
Зам.- председателят на парламента Надежда Михайлова също не приема аргументите „за”. Според главния прокурор Борис Велчев легализирането е една голяма подмяна на проблема. Когато се говори за разрешаване на проституцията, се пропускат дейностите, съпътстващи тази човешка експлоатация – така би се легализирал и бизнесът на организираните престъпни групи, изтъква Велчев.
85 лица са получили присъди за трафик на хора само за миналата година, но дори българските криминалисти да спрат всички известни канали, това далеч не би било достатъчно, смята Велчев. Превенция чрез обучение в училищата и последваща грижа за жените, пострадали от трафика на хора, са пътят към цялостно решаване на проблема, счита американският посланик у нас Нанси Макълдауни.
Завръщане към живота
В някои случаи жертвите на трафик на хора успяват да избягат и да се свържат с местната полиция или пък съобщават за положението си на клиент, който им помага впоследствие. Какъв обаче е пътят назад към родните места? Работата с жертвите е трудна, защото те често са наплашени и объркани, казва Улрике Гацке от Координационния център против трафик на жени в Хамбург, Германия.
В този център се работи предимно с жени от Източна Европа – Молдова, България, Румъния, Албания, Сърбия, Македония и Косово. Случвало ни се е да видим полуголо момиче на улицата, със следи от бой по лицето и тялото, питаме я дали всичко е наред, дали има нужда от помощ, но тя измърморва нещо и тръгва в другата посока, обяснява Гацке.
Дори когато успеем да ги настаним в центъра, те отказват да останат с нас за дълго, за да получат медицинска помощ. Искат да се върнат възможно най-бързо по родните си места, където възможността да попаднат отново в подобна мрежа, е голяма, добавя Гацке.
"Бях дезориентирана. Нямах търпение да се прибера вкъщи. Когато трябваше да говоря за нещата, които са ми се случили, аз се затварях в себе си, блокирах.
Мисля, че в идеалния случай би следвало да ни оставят сами за няколко дни, за да ни дадат време да се успокоим малко". Така една жертва на трафик описва престоя си в кризисен център в книгата „Да се вслушаме в жертвите”, издадена от Международния център за развитие на миграционната политика и разказваща личните истории на трафикирани жени, мъже и деца от Югоизточна Европа.
Страх и срам
Родното място не винаги посреща жертвите с отворени обятия. Често те изпитват срам от положението, в което се намират – дори се чувстват виновни за това, че са били в чужбина, а се връщат без пари. Жена, трафикирана от своя бивш любовник, разказва колко жестоко е била пребита, след като е успяла да избяга и да се върне в родния си град: „Била съм бита и преди, измъчвана. Но този път той почти ме довърши. Имах ужасни болки и краткотрайна загуба на паметта”.
Подобен е случаят на г-жа Петрова, която попада в кризисния център на българската фондация „Анимус”. Тя е настанена там след дълга експлоатация и е в шок. След два дни започва да се възстановява психически, разказва Мария Чомарова, директор на фондацията. Тогава обаче пристигат трафикантите заедно със собствения й баща и заявяват, че я взимат със себе си. Момичето е от турски произход, а думата на бащата е закон. И тя тръгва с него. Бяхме напълно безсилни, не можехме да помогнем, казва Чомарова.
Расизъм
Реших да си подредя няколко статии, които съм писала едно време, за да си ги имам накуп тук. Не се чудете - иначе въобще не са актуални.
Расизъм
Расизъм - начин на живот или проста предубеденост
Маймуна или дилър, това са вариантите за чернокожите у нас
Расизъм е дискриминация спрямо личности, обществени групи, части от населението или групи хора, политика на преследване, унижаване, опозоряване, насилие, подстрекаване към вражда и омраза, разпространяване на опорочаващи сведения и нанасяне на вреди според цвета на кожата, етническата, религиозната или националната принадлежност.
На 20 януари 2007 г. група скинари нападат в подлеза на НДК 20-годишния нигерийски футболист Муайуа Колауоле (Майк), който се връща от тренировка. С пет дълбоки прорезни рани, две от които в корема, множество удари и наранявания по тялото и главата, той успява да се добере до входа на дискотека „Амор”.В „Пирогов” докараха жив труп, казват лекарите.
Само спортната форма на футболиста и високият професионализъм на медиците спасяват живота му. Но следват два дни в кома, две тежки операции на корема и продължително възстановяване, които прекъсват за дълъг период футболната кариера на Майк, по това време състезаващ се в „Спортист" (Своге). Днес Майк все още живее в България и играе в Пазарджик. Дълбоко в себе си той отдавна е простил на нападателите си. Аз съм християнин и също не съм безгрешен, човек не трябва да мрази, независимо от обстоятелствата, споделя той.
След две години нападателят получава присъда
Софийският градски съд наложи на 31 октомври пет години затвор на 18-годишния Александър Гинчев, който е признат за виновен в опит за предумишлено убийство. За пръв път в България наказателно дело, заведено в резултат на акт на насилие над чернокож чужденец, е финализирано в съда и участник в него получава присъда за деянието си, казва Елена Дянкова, координатор на гражданска инициатива „Справедливост 21” към християнския център „Прелом”.
Хората от центъра са помагали на Майк през най-тежкия му период. Представете си колко е трудно за един чужденец, който е болен, който не знае български, не е запознат с българските институции и с българските закони, да се справи с живота тук, обяснява Дянкова. Доброволците подпомагат Майк и по време на делото, намират му адвокат, преводач и го подкрепят в съда.
Въпреки че според нашата конституция не се допускат никакви ограничения на правата, основани на раса, народност, етническа принадлежност, произход или религия в границите на България, това безспорно право, признато във всяка демократична страна, не се потвърждава от много хора по улиците у нас.
Обвиняват ни, че учим чужденците на самозащита, а не обществото на демократичност
казва Анна Андреева, шеф на дирекция „Социални дейности” в Държавната агенция за бежанците. И наистина, когато един африканец пристигне в България, първото, на което се научава, не е нито българският език, нито българската история и култура, а как да не предизвиква агресия върху себе си. Избягвам района около НДК, парковете. Ако излизам късно, е само на места, където има и други чужденци – латино клубове, пиано барове, разказва Пакуан Джордж Куланг от Судан. Когато се движа по улиците в група с българи, нямам никакви проблеми, споделя пък Сейфе Арегай от Етиопия. Той не обича да излиза късно вечер.
Африканците имат проблем и с намирането на квартира, на работа. Собствениците предпочитат наемателят да прилича на тях. Когато е с различна прическа, начин на обличане и особено различен цвят на кожата, те се плашат. Все още обществото ни е затворено, консервативно, защото няма достатъчно различни хора, смята Анна Андреева.
Българското здравеопазване не работи за чужденци
Колкото и парадоксално да звучи, се оказва, че софтуерът на Националната здравноосигурителна каза (НЗОК) и Националната агенция по приходите (НАП) има проблеми с отчитането на хора, които живеят в България отскоро. Бежанците плащат осигуровките си, но когато лекарят натисне копчето на компютъра, името на пациента не излиза и той отказва да го обслужи, обяснява Андреева.
И все пак в комисията за защита от дискриминация не са постъпвали жалби за двоен стандарт на базата на расов или етнически признак въпреки всички трудности, които срещат чужденците и факта, че за 15 години в България убежище са потърсили 17 хиляди души от целия свят. Има само няколко жалби от страна на неправителствени организации за отношението към ромите, казва Любомир Панев от комисията. Той не смята, че проблемът е в изискването жалбите да се попълват на български език.
Досега избягвахме българските институции заради бюрокрацията, царяща там, но в бъдеще смятаме да работим усилено с тях, заявява Сейфе Арегай. Той е председател на Етиопското земляческо дружество в България, което подпомага африканците у нас. Преди няколко месеца го е фрапирала една случка - етиопец е нападнат в кв. "Надежда" от 5-6 скинари и едва успява да избяга без сериозни наранявания. Първият въпрос на полицаите към него бил: „Ти да не продаваш наркотици?”.
Пакуан, който в момента работи в отдела за бежанци към Българския червен кръст, също смята, че най-много проблеми имат хората от Африка заради цвета на кожата им. Младежите по улиците на София са най-агресивни, според него те се опитват да имитират Запада. Най-опасни са тези, които се движат в организирани групи, т. нар. скинхедс, те не просто се заяждат, често и нападат без причина, без да питат, без да обясняват.
Май преди промените беше по-добре, замисля се Пакуан. Той пристига в София в началото на 80-те, за да учи химия в ХТИ. Тогава го посрещнали на летището, настанили го в Студентски град, получавал стипендия в университета. След като завършва, се връща в Судан, но скоро се налага да бяга оттам. Идва отново в София, защото знае български, и се сдобива със статут на бежанец.
След промените сякаш хората са станали по-студени, явно имат повече проблеми, по-забързани са, смята Пакуан. Преди е можел спокойно да отиде на мач на любимия си „Левски”, сега вече за чернокож е прекалено рисковано. Заплахите по улицата, подвикванията „маймуна” са всекидневие. Но
от втренчените погледи в трамвая боли не по-малко
защото са отправени от наглед съвсем възпитани хора. Чернокожите подминават всички обиди сякаш нищо не се е случило, за да избегнат конфликта, описва живота тук суданецът. Според него с тях се свиква, но неминуемо самочувствието на африканците се понижава в България, смята Пакуан и дава за пример новодошлите, които не знаят езика, все още нямат познати и приятели и остават с впечатление, че всички тук са враждебни към тях. Време е обществото да разбере, че бежанците не застрашават нашето здраве, пазар на труда или националната ни идентичност, заключава Анна Андреева.
А и за доста от африканците път назад към родните им страни няма. Майк заявява, че остава в България, стига да има договор. Улиците на София не са го уплашили. Тук има много приятели, които биха му липсвали. Пакуан също е оптимист. Според него нещата ще се променят с времето, защото няма човек, който да е роден агресивен. Все пак се замисля и казва, че ако беше по-млад, би заминал за Великобритания или САЩ. Иска му се да отиде и в Судан. Там ситуацията вече е по-спокойна – след 22 години гражданска война между Севера и Юга в момента има мир.
Но със статут на бежанец излизането от България е почти невъзможно. Арегай също иска да се върне в родното си място – Етиопия, но след като получи българско гражданство. Има само един етиопец, който е постигнал заветната цел, но той е женен за българка. Въпреки че Пакуан е бил тук 19 години, а Арегай 20, знаят български и не са криминално проявени, гражданство им се отказва. И те живеят с висящото положение на бежанци за неограничено бъдеще.
Обратно към корените
Реших да си подредя няколко статии, които съм писала едно време, за да си ги имам накуп тук. Не се чудете - иначе въобще не са актуални.
Обратно към корените
Обратно към корените
Доброволци от цял свят се борят „за” природата в българското село Желен
Във време на световна икономическа криза – във време на фалити, съкращения, потъване в кредити, хората са уплашени, но все още не са готови да променят начина си на живот. Посоката на движение продължава да бъде към мегаполисите, независимо че животът там е свързан с все повече въпросителни. С особена сила това важи за младите хора, които са готови на всичко, за да останат в големия град, където са забавленията и приятелите. И все пак – изключения има, като в страните от ЕС тези изключения се превръщат в мода.
Ако цял живот си в Париж, дишаш мръсен въздух, тютюнев дим, работиш по 10 часа на ден в малък офис, след това излизаш да пиеш, харчиш ужасно много пари за ресторанти, барове, квартира, дрехи и същевременно срещу тях получаваш генномодифицирана, претоплена храна, стая метър на метър и пуловер, чиято единствена стойност е марката, съществува огромна вероятност в един момент от този начин на живот да ти писне.
Вариантите за промяна не са много – например отиваш за месец при баба си на село. Ами ако си потомък на стара парижанска фамилия и баба ти живее насред „Шанз-елизе”? Има обаче и друга възможност. Европейският съюз отпуска пари по проекти, свързани с устойчиво развитие по програма „Младежта в действие”. Набира и доброволци чрез мрежата WWOOF (Околосветски възможности за органично земеделие) и ги изпраща в приемни центрове в различни райони на Европа, нуждаещи се от помощ, като поема разходите им.
Дългият път към устойчивото развитие
Възможно е така парижанинът да бъде изпратен в село Желен при хората от българското сдружение „Тринога”. Той ще кацне в София, оттам ще пътува 55 километра до Своге, впоследствие ще намери някакъв начин да стигне и до самото село, което е на около 10 км от града. Ще попита Мария магазинерката къде се намира къщата и от ръкомаханията разочаровано ще разбере, че има още път – 3-4 км изкачване извън селото.
Най-накрая ще стигне подновената керпичена къща на върха на хълма и с изненада ще открие двор, пълен с млади хора, пристигнали от цял свят, за да поживеят в хармония с природата и същевременно да се грижат за нея. Около тях ще се разхождат кокошки, пъдпъдъци, кучета и каракачански коне.
В Желен всеки участва с каквото има – не само с пари, но и с енергия, с работа, с храна, с материали. Всеки може да дойде в двете къщи на сдружението, независимо от социалното си положение, стига да може да отговаря сам за себе си, да е трудолюбив и честен и да е готов да помага за каузата на устойчивото развитие.
Устойчивото развитие представлява начин на живот, при който оставяш на бъдещите поколения поне толкова здрава и изобилна среда, колкото ти самият имаш, дори повече. Дейността на сдружение „Тринога” цели възстановяването на правилните връзки и правилния обмен между индивида, обществото и околната среда. Защото днес обществото притиска индивида, внушава му тип поведение и така той живее, без да е щастлив, като едновременно с това обществото експлоатира свръхмного и околната среда, обяснява Филип Кирилов, учредител на сдружение „Тринога”.
Той е в Желен от 3 години, на пръв поглед – странен избор, като се има предвид предишният му начин на живот. Завършва Френската езикова гимназия в София през 2001 г., заминава за Тулуза, за да учи биология, но се отказва след две години. И отива на о. Реюниюн, най-южния френски департамент, до о. Мадагаскар, там остава още 2 години и учи скално катерене. Впоследствие заминава за Англия. През 2006 г. обаче се завръща в България и оттогава е в Желен.
На Реюниюн е срещнал човека, който е дал форма на мечтите му за начин на живот – ирландеца Йън Уинклес, учредил френската организация “Association des Trois Salazes”. Така Филип започва да прилага наученото от острова в България. И се превръща в двигателя на проекта за устойчиво развитие, човека, който събира съмишленици около себе си, кандидатства по проекти и се бори за природата. "Майка ми искаше да стана юрист, защото всичките ми роднини са такива.
Но направи грешката да ме пусне да живея в Желен през първите ми 7 години. Ако искаш да правиш юрист, не го пускай 7 години на село", смее се Филип. В момента в Желен има само четирима души. Част от чужденците са се върнали вкъщи, други обикалят България, трети са на екскурзия в Монголия. Зимата тук няма толкова работа, колкото през лятото, така че той има време да разкаже за смисъла на това, което прави.
Околна среда, традиции и икономика
При устойчивото развитие съществуват три области на отговорност – първата е околната среда, втората обхваща културата, традициите и знанията, и третата е свързана с икономическия аспект. Всяка от тях изисква много работа. Грижата за околната среда включва борбата с ерозията, обезлесяването, пресъхването на изворите, както и нуждата от максимално рециклиране на боклуците. В екологията всичко е свързано помежду си, така че не може да се работи само върху едното и да се забравя другото.
В момента „Тринога” води и обществена кампания за спасяване на старата българска порода „каракачански” коне, от които са останали само около 600 животни в цялата страна. Те са застрашени от изчезване, защото месото им се използва за домашен суджук.
По отношение на традициите - те трябва да се търсят от младите и да им се предават дословно от старите. Що се отнася до третия аспект – икономическия - парите са буквално навсякъде в природата, казва Филип.
Той си припомня история от острова. Ирландецът Уинклес ги накарал да построят стена против ерозията. Тази стена след две седмици ще почне да изкарва пари, заявил той. Така и станало, защото в нея насадил растения, чиито корен се вари и от него става много вкусно кремче. Почнахме да го предлагаме на минаващите туристи и те го изяждаха, като ни даваха дарение, спомня си Филип. При сдруженията с нестопанска цел няма фиксирани цени – можеш да дадеш 10 лв., може и 5 лв. и кило ягоди.
Органични храни
Във времето на бързата, нездравословна храна все повече хора търсят т.нар. органични или биопродукти, независимо от цената, на която се предлагат. У нас голяма част от тях са внос от чужбина, а качеството не винаги е сигурно. За Филип органичните храни са не просто нещо, от което се печелят пари. Първо в тях няма химия. Продуктите, които произвеждат, отговарят на определени условия - произведени са от суровини, създадени чрез устойчиво земеделие.
Почвата се обогатява, вместо да се изтощава, и не се слагат никакви химикали, никакви пестициди - нито относно обогатяване на почвата, нито при борбата с насекомите. Всичко, което ползват, е на растителна или животинска основа. Освен това продуктът е произведен по някаква традиционна рецепта, независимо дали става въпрос за ябълки, яйца, мехлеми против мускулна треска и т.н.
Например кокошките на Филип се хранят със специална смес от жито, овес, сърнели, печена яйчена черупка, царевица, пепел от широколистна дървесина, гасена вар и коприва. Най-важна е копривата, отбелязва Филип - колкото повече коприва им даваш, толкова повече яйца получаваш и системата действа безотказно. Скоро младежите ще вземат 130 кокошки, за да даряват пресни яйца на повече софиянци.
Друга важна черта на органичните продукти е, че парите трябва да отиват при този, който работи. Намираш хора, настаняваш ги, показваш им как да работят, какви продукти да правят, как да изкарват пари от тях. Но печалбата си остава при тях – ти примерно получаваш едни 5%, казва Филип.
Тук обаче всичко опира до етика, защото големият бизнес често експлоатира хората, които реално най-много са допринесли за създаването на органичния продукт. Филип иска продуктите на „Тринога” да стигат по най-краткия път до самия консуматор - обикновено само чрез един посредник. Така вегетарианска концепция „Слънце-Луна” свързва желаещите столичани с дейността на „Тринога”.
Договори за партньорство
Освен това „Тринога” разработва договори за партньорство с местните жители - желенците. Договорът е за 10 години. Човекът си дава земята, а хората от сдружението инсталират растителна покривка – овощни дървета, малиноплодни растения и билки. Задължението на собственика е да не поврежда или разрушава растителната покривка, а на доброволците – да се грижат за земята му.
Докато те отглеждат растенията, собственикът не може да продаде земята, а в замяна на това получава процент от продукцията, който варира в зависимост от ангажираността му - ако той помага, ако охранява мястото или го полива, получава до 50%. Така необработваните с години земи се превръщат в нещо доходоносно за желенци.
Желен – глобалното село
През лятото в Желен идват доброволците, около 80% от тях са чужденци - англичани, французи, американци, австралийци. Последното лято е имало постоянен екип от 20 човека, но общият брой на чужденците, минали през къщата, надвишава 200. Къщата е малка и няма място за всички, а решението е едно – през лятото просто се живее под небето – в палатки или дори само в спални чували.
Освен купона в Желен се и работи здраво - от „Тринога” организират работата и са съветници. Не им заповядвам, а се опитвам да им обясня, например - ако не издоиш козата рано сутрин, ще хване мастит, казва Филип. Доброволците не се отопляват с отсечени дървета. Те обикалят цяло лято и търсят изсъхнали дървета.
Повечето от тях остават няколко месеца и се прибират по домовете си, обикновено в същите тези мегаполиси. Но в мирогледа им е настъпила разлика. Едно лято живот с Филип е достатъчно, за да се пропиеш с екопринципи и да работиш за каузата цял живот, макар и живеейки на старото място. Ние тук промиваме мозъци, смее се той. Някои от доброволците впоследствие се свързват с него и му разказват, че са се изселили от градовете.
Екоживот
Природният начин на живот никога не е възможен на 100% - и на Антарктида е мръсен въздухът, всеки си има малки пороци – например пуши, обяснява Филип. Но всички можем да направим една стъпка към него – т.е. живееш си в София, но за няколко дни идваш тук и прекарваш време в хармонична среда, добавя той.
Всяка година между 5 и 15 юли „Тринога” заедно с няколко други сдружения правят 9-дневен събор. В Желен идват лекари, ориентирани към природно лечение, кинезитерапевти, специалисти от чужбина. Те съчетават уроци на теория и практика – сутрин се бъркат биодинамични торове, после се правят преходи в планината, описва се правилният начин за събиране на лечебни средства, на билки.
Грънчарят Слав от сдружение „Номад” е учителят по рециклиране на доброволците от „Тринога”. Той рециклира всичко, например от пластмасови шишета за минерална вода прави самополиващи се вази. Преди няколко години имало парти в Желен с над 1000 човека, той взел целия боклук и с камион си го закарал в двора. Запазил съм си няколко чувала в дългите зимни вечери да си ги отворя, да си разделям отпадъците, обяснявал Слав.
Другата страна на планината
Доброволците живеят в кирпичена къща – много по-стабилна от съвременните, с несравнимо по-добра топлоизолация. През лятото държи хладно, а през зимата – топло. Такава къща може да бъде построена в планината с материал в радиус от 100 м, казва Филип. Нужни са дърво, камък, кал, като дори не се хаби излишен транспорт. Но знанията, необходими за построяването й, не могат да се научат в нито един университет, нито да се прочетат в книга – тях ги знае само дядо. Това е една от причините за Филип да остане там.
Много пъти съм искал да се откажа, защото е трудно. Преди да намерим субсидии, ние си се самофинансирахме – буквално си садяхме картофите и си ги ядяхме, а продавахме коприва в София срещу жълти стотинки, за да си купуваме брашно, разказва Филип. Той добавя, че в планината парите изведнъж стават много скъпи. На него обаче му е ясно, че ако не го прави, специфичните знания и умения ще умрат със старите хора на село – шладисването, обяздването на диви каракачански коне, строежът на къщи от кирпич.
Ако до десет години никой не приеме това знание - плод на хилядолетен опит, то ще бъде безвъзвратно загубено, смята Филип. Според него този процес на забравяне е следствие на световните войни и последвалия в България режим. Този режим е превърнал селянина в гражданин, след като му е отнел земята. Хората днес не са лоши, казва Филип - те са невъзпитани, отрасли без баба и дядо. Защото знаем, че мама и татко са тези, които се грижат да има храна, които заповядват, които казват какво ще се прави, но баба и дядо са тези, които казват как ще се направи.
Затова Филип остава в Желен, приема и изпраща доброволци от цял свят, не просто „раздава” еко-принципи, а ги учи на уважение към природата и продължава да се бори за каузата на устойчивото развитие, но не „против”, а „за”. Не „против” машините, които изсичат дърветата, а „за” гората.
Около света
Реших да си подредя няколко статии, които съм писала едно време, за да си ги имам накуп тук. Не се чудете - иначе въобще не са актуални.
Около света
Как един финансист заряза Лондон, за да намери света
Два тънки панталона, няколко тениски, едно яке, чифт туристически обувки, четка за зъби, минигребен, слънцезащитен крем, препарат против комари, един телефон (само за спокойствие на родителите), лаптоп и фотоапарат - това е всичко, което се намира в раницата на Виктория Оризарска, когато през септември 2007 г. тя се отправя в посока... света, за да осъществи дългогодишната си мечта – околосветско пътешествие за година.
Не взима нищо повече, защото знае, че това ще бъде върху гърба й, докато върви пеша с километри. Заминава само месец след като напуска работата си като финансов анализатор в инвестиционна фирма в Лондон - достатъчно време, за да си купи билети, да си направи имунизации и да раздаде всичките си вещи на познати и приятели в Лондон, защото е „икономически неизгодно” да ги прати до София. Виктория тръгва от Европа, минава през Азия, Австралия, Нова Зеландия, Южна Америка, Северна Америка и се връща в Европа.
Обиколката на света е детската й мечта. Като малка е живяла с родителите си в Либия, години след това се мести в САЩ, после в Лондон. Пътувала е в Северна и Южна Америка и Европа, но явно никога престоят не е бил достатъчно дълъг. През юли 2007 г. решава, че моментът е или сега, или никога - предлагат й повишение, но условието е да не напуска компанията в следващите 2 години. Прецених, че до края на живота си ще работя, но времето за подобно пътуване изтича с нарастващите ангажименти на човек, и затова просто си тръгнах, казва Вики.
Освен това, когато Виктория решава да напусне работа, всичко вървяло много добре. Пазарите се движели нагоре. За нея предстояла просто една поредна хубава година с добро заплащане. Малко след като си тръгва, започват първите сериозни сътресения на пазарите. Шест месеца по-късно всички от отдела на Виктория са освободени, дванадесет месеца след това цялата фирма вече е затворила. Ако бях отложила заминаването си, щях да съм работила много, да съм преживяла съкращенията, да съм без работа и по-вероятно нямаше да имам смелостта да направя това пътуване, замисля се тя.
Представата на хората за човек, който може да си позволи една година около света, е по-скоро за някакъв богат човек без работа. Нищо такова не се отнася за Виктория. Тя завършва висшето си образование в УНСС в София, после прави магистратура в САЩ със стипендия от университета, работила е 5 години за американската компания „Мудис” в Ню Йорк, впоследствие се преместила в Лондон. Не съм богата, през последните години просто спестих, предвиждайки пътуването, и вложих в него всичко, държи да отбележи Виктория.
Другите пътешественици, които среща по пътя си, също са най-обикновени хора. В Нова Зеландия например съществува и вариант за пътешественици, които нямат достатъчно средства. Отделят 2-3 месеца, работейки в селското стопанство, и впоследствие обикалят красивата държава, харчейки спечеленото.
Въпреки че Виктория тръгва съвсем сама, тя постоянно се запознава с нови хора. Понякога пътуват заедно за известно време. После пътищата им се разделят. Когато човек стои в един офис по цял ден, той остава с впечатлението, че подобно пътешествие е много опасно, почти невъзможно. Но когато тръгнеш, обстановката е суперсоциална, понеже много хора пътуват сами и имат желание да се запознаят с други. Струва ми се, че в центъра на София е много по-трудно да си поговориш с непознати, отколкото по улиците на Китай и Сингапур, смята Виктория.
Билет в посока "само на изток"
Организирането на пътуването не е прекалено сложно. Около 5000 долара излиза специален билет, предлаган от големите авиокомпании на хора, които планират пътешествие около целия свят. Просто човек трябва да каже откъде иска да мине. Единственото условие е да се движиш само на изток или само на запад и веднъж като си излязъл, да не се връщаш повече на същия континент.
Има малък проблем с визите, въпреки че много по-малко държави искат визи на българи, откакто страната ни е член на ЕС. За Израел и Нова Зеландия не е нужна, за Австралия се вади по интернет, китайската виза е безплатна за българите. Виктория не е запазвала хотели, а търсела на място, в повечето случаи изискването било просто да е евтино и безопасно. Единственият хотел, който резервирала по време на пътуването, бил в самото начало - в Делхи, Индия, защото приятели я предупредили, че няма да се оправи сама там в началото.
Поръчала си дори такси предварително. Шофьорът обаче се оказал измамник и работел със собствениците на друг хотел, затова я закарал там. Така тя попаднала в другия край на Делхи посред нощ и нямала избор, освен да остане да спи там. Впоследствие се оказало, че и другите туристи в хотела са излъгани от същия таксиметров шофьор.
Кунг фу с монасите в Китай
Виктория е пълна със случки от пътешествието, които звучат като разкази за друг свят. В Китай отседнала за седмица в манастир, където всяка сутрин се будела от молитвите на монасите в 5,30 ч. Тренирала кунг фу с тях по цял ден. Ядяла само ориз и зеленчуци, както всички останали. Вечер си лягала със залез слънце, прочитала по две-три страници от книгата си на светлината от свещта, докато не се струполявала в леглото. Не само тя била чужденката там – имало германка, японец, израелци.
Най-краткото време, за което можеш да останеш там, е седмица. Но имало пътешественици, които оставали с месеци, дори с години. Отново само ориз и спагети е включвало и менюто й по време на изкачването до Еверест базов лагер. Хигиенните условия не били много добри по пътя и не искала да рискува с месо. Наела гид, но смята, че би могла и сама да се справи – пътеката била само една и на всеки 6 до 8 часа имало по някоя хижичка, където можело да се подслони и да похапне.
По-голямото предизвикателство била височинната болест. Някои хора се разболявали и не можели да продължат нагоре. Виктория останала здрава през цялото време, но когато се върнали в Катманду с няколко руснаци, с които се запознали по пътя, решили да изпият по няколко бири, за да отпразнуват оцеляването си. Само две малки бири и две цигари ми бяха достатъчни, за да се разболея и една седмица да се влача като парцал. Два месеца след това не поглеждах алкохол, мислех, че никога повече няма да вкуся, смее се пътешественичката. Няколко месеца по-късно Вики пък почти щяла да се удави, гмуркайки се в кораловия риф край бреговете на Австралия.
Но все пак тя продължава да твърди, че не се е сблъскала с истински опасности по пътя си и е изцяло позитивно настроена към цялото пътуване. Няма си любима част на света от местата, които е обиколила, но много е харесала китайците. По думите й те са много грижовни хора, приятелски настроени. Когато я питаме къде иска да се върне, тя казва, че навсякъде е хубаво, но веднага посочва Китай. В цяла Азия хората са много меки – големи душички, смее се Виктория. Обожава и Перу – държава, която има много разнообразна природа, и високи планини, и джунгла, и море.
В Аржентина остава най-дълго - за два месеца и половина, когато вече е смазана от пътуване. Наема си апартамент в Буенос Айрес и започва да учи испански. Дотогава животът й е бил много активен – почти не е оставала на едно място за повече от седмица. Не бях дотолкова уморена физически, колкото емоционално. През няколко дни хващах автобус, лодка, самолет и заминавах за следващото място, а човек все пак има нужда да се спре за малко и да се опита да смели цялата тази информация, която му е влязла в главата.
Чужденците плащат малко по-висока сметка в бедните райони, но бившата финансистка има собствена теория по въпроса. В Индия като ти кажат вместо 25 цента да платиш 50, разликата за европееца е минимална, а за този човек огромна, защото работи за долар на ден. Трябва да има баланс, смята тя – хем да гледаш да не те мамят навсякъде, хем да се съобразяваш. Все пак тя отбелязва, че подобни проблеми е имала основно в туристическите места, където чужденецът носи основното препитание на местните.
Синът ми ще продължи училище, дъщеря ми остава вкъщи
Знаех, че, пътувайки, ще мина през много бедни държави, имах желание да не съм просто един турист, който отива там, за да пие евтина бира, а около мен невръстни деца да работят денонощно, за да изкарат за храна, казва Виктория. Исках да се гмурна в културата на чужди държави и същевременно да бъда полезна. Още преди да замине, идва идеята за благотворителността на пътуването.
В Латинска Америка се е сблъсквала с много голямата бедност и преди – видяла е децата, които на 5-6 години работят, младите момичета, които проституират. Обикновено, когато си в такава ситуация и го виждаш, се чувстваш безсилен да помогнеш, казва Вики. Първата книга, която прочела, след като напуснала работа, била „Да напуснеш Майкрософт, за да промениш света”, написана от основателя на организацията Room to Read (Стая за четене) Джон Уудс.
Неговата цел е да помага на бедни деца от отдалечени райони, да им се осигури достъп до образование. Уудс започва да прави библиотеки, впоследствие строи училища. Прави му впечатление, че по тези места момичетата са тези, които много по-често отпадат от училище поради икономически и социални причини. Образованието на една жена не се цени толкова много, защото традиционно тя е тази, която остава вкъщи да гледа децата.
Ако имате пари да пратите само едно от децата си на училище - момчето или момичето ще бъде то? Това е въпросът, който често се задава на хората от бедните региони и отговорът, който следва, неизменно е „Синът ми”. Като една жена с образование, която е взела живота си в собствените си ръце, не мога да не се вбеся от подобна несправедливост и смятам, че момичетата имат право на равен шанс, категорична е Виктория.
Изложбата
Тя се заема да организира фотографски изложби със снимките от околосветското пътешествие. Първите две – в Сидни и Ню Йорк, минават под знака на успеха. Следва тази в София, която ще се проведе в центъра за култура и дебати Червената къща от 16 до 30 април. Откриването е на 16-и, четвъртък, от 19,30 ч. Входът е 1 лев, който ще отиде за каузата. Ще има около 60 фотографии от 15 държави – Израел, Индия, Непал, Китай (включително Тибет), Сингапур, Нова Зеландия, Австралия, Виетнам, Лаос, Тайланд, Венецуела, Перу, Аржентина и Чили.
Ще се прожектира и слайдшоу с много повече снимки на фона на интересна музика от различните региони, през които е минала – като тибетски поп, класическа музика от щата Тамил Наду в Индия, боливудски песни. Целта на Виктория е 100 момичета от Лаос, зарязали образованието си поради липса на средства, да се върнат в училище. И като се има предвид, че само 250 долара са нужни на едно дете от развиваща се страна, за да остане в училище една година, каузата на Виктория няма как да не бъде успешна, ако се съберат достатъчно добри хора.
Сумата ще бъде удвоена от семейство Брюле от Ню Йорк, като част от тяхната глобална инициатива да удвоят средствата (до 1 милион долара), събрани в световен мащаб за бедната държава Лаос до 30 юни 2009 г.Така година и половина след заминаването си Виктория не просто е завършила едно дълго бленувано пътуване, тя знае, че то не е било полезно само за нея.
Сбъднах мечтата си. Изпитах екстремни температурни и височинни разлики, научих за различни култури и усетих безтегловното състояние да не живееш никъде и да си нищо друго освен себе си. Ще продължавам да събирам средства, с които да подпомогна обучението на момичета от бедните райони на света, за да могат и те един ден да имат шанс да сбъднат мечтите си, завършва Виктория с усмивка, загледана пред себе си.
Монблан
Реших да си подредя няколко статии, които съм писала едно време, за да си ги имам накуп тук. Не се чудете - иначе въобще не са актуални.
Монблан
Как един парализиран българин изкачи Алпите
За приятелството, всеотдайността и екипното покоряване на върхове
На 8 септември 2009 г. 35 български алпинисти забиват националното знаме на връх Монблан, разделящ Франция от Италия. В тази новина няма нищо необичайно – върхът е висок 4810 м, климатът през това време от годината е благоприятен и покоряването на върха не е прекалено сложно изпитание за професионалните алпинисти. Пропуснатата подробност обаче е, че в групата присъства и парализираният Иван Кожухаров. След тежък инцидент някогашният опитен планинар се придвижва в инвалидна количка и все пак това не го спира да покори най-високия връх в Алпите с помощта на верните си приятели.
Иван пострадва на 1 август 1990 г., когато заедно с група алпинисти изкачват Алпите. Катерейки западната стена на връх Пти-Дрю, групата попада под огромен каменопад. Иван е тежко засегнат и остава инвалид за цял живот, придвижва се с инвалиден стол и не може да говори, а само шепти.
Подобен фатален инцидент би сломил почти всекиго. Иван обаче не се поддава на самосъжалението. Планината продължава да го вдъхновява, а приятелите му остават до него. Само 10 години по-късно той прави немислимото – успява да изкачи връх Мальовица (2729 м) в инвалидната си количка с помощта на другите алпинисти. Две години по-късно групата изкачва и Вихрен (2914 м), а през 2003 г. Иван лети с парапланер. През цялото време той не спира да планира покоряването на Монблан. Първият опит е направен на 23 септември 2007 г. Тогава обаче алпинистите успяват да стигнат само до Монблан дю Такюл (4248 м). Все още приятелите му не са наясно кой ще бъде най-удачният вариант за придвижването на Иван, срещат трудности с изкачването и се отказват да продължат до Монблан. Това обаче не спира Иван и той поема инициативата да намери спонсори, които да подпомогнат финансово начинанието.
Тренировките в България
Тренировките в България продължават. През януари тази година той покорява Мусала и преспива на открито. Температурата е минус 19 градуса. Иван няма усещане за студ и тогава направихме голяма грешка, от която се поучихме за следващото изкачване – преекипирахме го, навлякохме го с прекалено много дрехи и се оказа, че той всъщност няма усещане и за топлина, разказва неговият приятел Александър Шопов. Освен това става ясно, че инвалидната количка, оборудвана с леген отпред, който да предпазва Иван от снега, е подходяща за по-ниските върхове, но е неприложима за по-сериозните височини.
Групата се поучава от грешките си и започва да се подготвя за своята заветна цел – Монблан. Иван движи цялата организация. Свърза се с най-големия мобилен оператор в България и успява да договори спонсорство. В инициативата се включват и още много големи български фирми. Решава се, че той ще бъде придвижен догоре със спасителна шейна, която не е напълно подходяща, но пък върши много повече работа от инвалидната количка. Готовност да помогнат изявяват много млади алпинисти, някои от които изобщо не познават Иван. Дори се наложи селекция и много от желаещите трябваше да останат в България, разказва Шопов. Един от доброволците - Георги Георгиев, обяснява, че за рискованото пътешествие са използвани 1600 м въжета, които да подкрепят Иван по време на похода, изградени са 200 м парапети. Малко преди изкачването обаче пада лавина и част от парапетите са напълно разрушени. Доброволците бързо ги възстановяват и групата тръгва нагоре.
Шейната се тегли с противотежест – Иван е от едната страна на опорната точка, а от другата въжетата се дърпат от двама, трима или петима алпинисти в зависимост от стръмността на наклона. Част от групата се изкачва първа, за да изгради бивак на 4350 м височина, в който алпинистите ще спят, след като слязат от върха. Това се налага, защото след покоряването на върха групата няма да има време да слезе обратно по светло.
Рискът на приключението
През цялото време алпинистите са притиснати от времето, защото нито един лекар не може да каже дали Иван ще оцелее навън повече от 35 часа. Във всеки един момент можеше да се развали времето или да се влоши здравословното състояние на Иван, разказват алпинистите. Те отчитат риска от подхлъзване или скъсване на основното въже. Съществува и опасност от обезводняване, измръзване, преуморяване и изгаряне. За щастие това не се случва, Иван се чувства добре, а времето е благоприятно. Не случайно през цялото време в шейната с Иван се вози и иконата на Дева Мария.
Походът към върха е заснет от „Другата България”. Операторът обаче не е професионален алпинист и на един от планинарите – Петко Дотев, се налага да се преквалифицира в такъв, когато започва същинското изкачване. Той заснема колкото се може повече кадри от най-високата част. През цялото време се чудех дали да снимам или да помагам, защото в това начинание беше нужна помощ от всекиго, разказва Дотев.
Не безсмислено начинание, а сбъдната мечта
Някой би могъл да нарече това начинание напълно безсмислено, но всъщност то се гради на съвсем простички ценности като приятелство, като всеотдайност, казва Иван щастливо. Не е най-важното, че човек в количка се изкачи толкова високо, а че това беше едно колективно предизвикателство, с което дружно се справихме, добавя той. Според приятелите му е хубаво, когато хората с подобни проблеми покажат, че са способни на неща, които обикновеният човек не си е и представял.
Международното признание
След завръщането си от Монблан Иван получава изненадващ подарък - писмо от ООН. „Спортът позволява на хората с увреждания да постигат неща, които по-рано обществото е смятало за невъзможни. За да се подобрят условията в тази област, е важно да се повиши информираността и образованието, особено сред младежите по целия свят. За тази цел са необходими модели за подражание. Такъв модел за подражание е Иван Кожухаров.” Това пише в своето писмо Вилфред Лемке, специален съветник на ООН за „Спорта за развитие и мир”. Алпинистите са първите български спортисти, които получават такова високо признание от ООН.
Иван все още не е планирал следващото си приключение. Докато разказва историята си в пресклуба на БТА, вдъхновява един от присъстващите. Георги Василев, който от години живее на Хавайските острови, му предлага заедно да покорят нещо ново – вулканите на острова. Все още не е ясно кога ще се случи това. Засега Иван ще се върне обратно към обичайния си ритъм на живот. От инцидента насам той живее и работи в Швейцария и по собствените му думи по цял ден „тича” по задачи.
В Рибново решили, че се връща възродителният процес
Разбрахме от телевизията, че кметът и даскалът са арестувани, бяхме се събрали в кафето, никой нищо повече не ни обясни, разказва възрастен мъж, съдържател на кръчмата в центъра на Рибново. Някои се разплакаха, мислехме, че няма да ги пуснат повече, че възродителният процес се връща, казва още той. Мъжът коментира случилото се три дни по-рано, когато от ДАНС привикаха на разпит кмета на Гърмен Ахмед Башев и учителя по религия в Рибново Мурад Бошнак след получени сигнали за разпространение на радикален ислям в региона. Дядото стои в малкото си заведение, озвучено от попфолк тв канал и обикаля около 5-те маси, върху които са разхвърляни чаши и пакетчета захар с полуголи мадами по тях. Питаме го как снимките се връзват с религията, той се подсмихва и казва, че в тях няма нищо лошо.
В Рибново всички се познават. Рядко идват външни хора. Последните дни обаче са се нагледали на журналисти от всички медии, задавали са им въпроси, снимали са ги. Интересът към нас е огромен сега, ама ще мине много бързо след изборите, сигурни са местните. До селцето, в което живеят 3 хиляди жители, се стига по един-единствен път. Той тръгва от Гърмен и криволичи 25 км през гората. Тесен, но добре поддържан, пътят свършва там, където започва Рибново, оставяйки у пътника усещането, че се намира на края на света.
Почти всички момичета по улицата са забулени с кърпи, вързани по мюсюлмански обичай, но много по-шарени от обикновените. След събитията от последните няколко дни, хората постоянно са в кафето и обсъждат репортажите по вестниците и телевизията. Не се интересуват толкова от информацията, а чакат да зърнат лицето на някой познат и подскачат от удоволствие. Хората в региона живеят в такава изолация, че този интерес ги кара да се почувстват значими, казва една от служителките в община Гърмен. На нея обаче й се иска вниманието да не е провокирано само от скандали на най-високо политическо ниво.
Радикален ислям
Малко от местните разбират в какво точно са обвинени, думата „радикален ислям” или „ислямски фундаментализъм” не им е съвсем ясна. Знаят, че е нещо лошо, и го отричат. Казват, че не мразят християните. Обичам моя Бог, но той е в сърцето ми – като седнем в кафето с приятелки, не говоря за него – не мисля, че бихте могли да кажете коя каква вяра изповядва, просто няма външни белези, казва българомохамеданка от Огняново. Хората и от двете „скандални” общини – Сатовча и Гърмен, разказват една и съща история. Дойде ли празник - дали Байрам, дали Великден, всички се събираме заедно и празнуваме. На Айше даже й завиждали, докато учела в Югозападния университет в Благоевград. Колегите постоянно се майтапеха, че искат и те да дойдат в Гърмен и да празнуват двойно повече празници.
Училището в Рибново
Към училището в Рибново са насочени основните критики заради липсата на светско облекло, заради учителя по ислям Бошнак, който забранявал на момичетата да се обличат светски, да ходят на абитурентски бал, насилвал децата да бъде наричан „ага” вместо „господин”. Бошнак отрича всички обвинения. Оправдава се, че през свободното време някои се обръщали към него с „аге”, което било местният диалект за „бате”. Ислямът е задължително избираем предмет, което значи, че ако едно дете не иска да го изучава, е свободно да запише някой друг предмет, категоричен е Бошнак и твърди, че от общо 24 класа в училището, 4 не учат ислям.
Той отрича и обвиненията, че няма подходящо образование, като обяснява, че е завършил средното си образование в Македония, после е завършил Висшия ислямски институт в София, а сега учи социология и антропология на религията в Югозападния университет в Благоевград. Твърди, че хората, които са се свързали с Яне Янев, са само трима души от селото и конфликтът е междуличностен, а не на верска основа. Темата с радикалния ислям е използвана, само защото е модерна и е горещата тема на 21 век за целия свят.
Това е и мнението на кмета Башев, който единствен дава определение за поведение на радикален ислямист: трябва да ходиш по 5 пъти да се молиш в джамията, да не употребяваш алкохол, съпругата ти да ходи забулена, така че да й се виждат само очите. Освен това да бъдеш агресивен, въоръжен, да разпространяваш нелегална литература, мръсни пари, обобщава той. Аз си позволявам и да пия на празници, нямам време да посещавам джамията, съпругата ми е светски облечена, освен това от 20 години зад гърба ми стои Васил Левски, взех го от кабинета си в училището в Рибново, където 10 години бях директор. За мен Левски е модел за истински българин, който никога като Яне Янев не е делял хората по религиозен принцип, добавя Башев.
Престрелки от думи
Радикален ислям може и да няма в Рибново, но има краен, казва Недим Таламанов, бивш учител в училището и един от основните противници на кмета Башев. Той казва, че през последните няколко години нито едно момиче не отива да учи извън града. Според него кметът на Гърмен се е укротил, след като е привикан в ДАНС и не показвал истинската си същност. Преди това идваше тук на центъра, целуваше Корана пред всички. Беше нещо страшно при предизборната му кампания – отправяше призиви като към войниците в Афганистан, когато трябва да ги насъскват да се бият, обяснява Таламанов. Тържествата не започвали с „Дами и господа”, а с кланяне, с молитви.
По думите му след завръщането си от София, кметът се държал като холивудска звезда само за пред камерите и никога преди не се бил докосвал до българското знаме. Обвинява го, че откакто е станал кмет, строи хотели, кара скъпи коли, а същевременно училището се отдалечава все повече от светския живот. Според Таламанов има няколко момичета, които напоследък са започнали да ходят в училището напълно забулени, само очите им да се виждат. Нашите хора насилствено ги приспособяват към нещо, което тука никога не е било, казва Таламанов. Докато той говори, майка му влиза през минута при него, дърпа го и му шепти: „Ще ни разкъсат, ще ни убият – недей приказва повече”. Таламанов заявява, че се е свързал с Яне Янев, защото бил единственият политик, който е откликнал на сигналите му. Едно време мислел да се изнесе, но все се надявал, че нещата някога ще се променят и затова останал. Твърди, че е ударил мрежата от съзаклятници по най-болното място и затова са започнали всички да се бранят един друг.
На свой ред кметът Башев се присмива на обвиненията на бившия учител. Казва, че няма верига от хотели, а само една къща с пет самостоятелни стаи за туристи на името на жена си. Лицето Таламанов ми беше приятел до местните избори през 2007 г. - живели сме и сме учили заедно, но се разделихме около вота, когато аз се кандидатирах като независим, а той започна да гравитира около ДПС и загуби, обяснява Башев. Сега изведнъж се превърна в информатор на Янев, възмущава се той. Според Башев причината е опитът за уволнението му след една жалба срещу Таламанов, когато миналата година е обвинен за сексуален тормоз над една 50-годишна чистачка - вдовица с 5 деца.
По това време Таламанов бил шеф на чистачите в училището в Рибново и впоследствие изгонен. Оттогава той постоянно пише жалби срещу директора – за финансови злоупотреби, за тоталитарно управление, но проверките на МОН не констатираха подобни нарушения, твърди Башев. Тогава той реши да вкара в заговора и учителя по религия и да ги обвини заедно двамата, че насаждат религиозен фундаментализъм у учениците и да се свърже с Янев. Таламанов отрича подобни обвинения и казва, че е донос заради смелите му изказвания срещу статуквото. Обяснява, че жената е прекалено възрастна и е абсурдно да й е посегнал. Между тях все пак наистина възникнал конфликт, когато той й направил забележка за неизрядно свършена работа, тя го напсувала и той й забил „само няколко шамара” и казал „някоя груба приказка”.
Сатовча
Подобен е случаят и в съседната община Сатовча, която също нашумя напоследък с изказванията на Янев, че бившата директорка на училището е ходела с арабска носия на училище, а като излязла в отпуск по майчинство назначила съпруга си да осъществява контрол върху дейността по ислямизацията. Директорът Исмет Ушев също се присмива на тези обвинения, както и кметът Башев. Той не отрича, че е преподавател по ЗИП ислям и че ЗИП християнство няма, въпреки че около 40% от хората в Общината са християни. Но се оправдава с факта, че просто не са намерили специалист. Ушев не отрича и че е прекарал 8 месеца в Кайро на собствени разноски, за да учи арабски. Всеки език е богатство, не мисля, че има от какво да се срамувам, даже напротив – срам ме е, че не успях да го науча добре поради безкрайната му сложност, казва Ушев.
Той е категоричен, че жена му ходи светски облечена, че няма ученички със забрадка в училището и че преподава ислям по програма, одобрена от МОН. Подкрепя думите си, показвайки снимки на съпругата си и учебниците по предмета. Не насилвам никого да учи против волята си, има и други ЗИП-ове, които може да си избере. Въпреки това миналата година е имало три ученички християнки от 12 клас, които са се записали да изучават ислям. Ушев си обяснява това с интерес към философията на исляма. Той също оправдава обвиненията, отправени към семейството му, с междуличностни конфликти.
Истинският проблем
Къде е истината и дали хората се опитват да си решат личните проблеми, злоупотребявайки с една „модерна” тема, не става ясно от разговорите с учителите и кмета. Обикновените хора обаче имат различна теория върху нещата. Проблемът тук не е радикалният ислям, не съм чувала за подобно нещо, посреща ни Хайрийе* в магазина си в Сатовча. Проблем ни е насилието, корупцията, купуването на избори. Ако не отидеш да гласуваш, ще те подложат на тормоз – ще те уволнят, ще ти кажат, че мъжът ти има любовница, ще мъчат децата ти по телефона, ако имаш бизнес, ще настроят цялото село да не купува от теб.
По избори е страшно. Ако си с тях – получаваш два камиона дърва. Как да ги откажеш като парите ти идват от една малка нива, засята с тютюн или живееш на пенсия. Ще ги вземеш, разбира се. Не пускам празни бюлетини, няма смисъл – така и така ще ги изберат пак, разказва Хайрийе. Тя не отрича, че винаги е гласувала за ДПС. Не ги харесвам тукашните хора в партията, ама гласувам на местните избори за тях, защото ме е страх, гласувам за идеята, за свободата си, казва пък приятелката й Емине.
Споменът за възродителния процес в Сатовча все още е жив и очите на Емине още се пълнят със сълзи, като описва миналото си. Учителката дойде при мен в детската градина и ми каза „От днес се казваш Рада”, разказва Емине. Дойдоха вкъщи един ден, съблякоха малкия ми брат да проверят дали не е обрязан. Когато разбраха, че е така, се разяриха.
Мюсюлманите поставят различно мъртъвците в гробовете от християните – трябваше да започнем да го правим по другия начин. И още по-лошо - накараха всички помаци да махнат надгробните плочи на родителите си и да им сложат нови – с български имена. Баща ми каза, че това никога няма да го стори и тогава го съкратиха от ТКЗС, където работеше, оставиха ни без работа. Семейството ми беше съсипано. Дори не разбирахме къде сме сгрешили, за какво сме виновни. Тези хора не ги наказа държавата за зверствата, които извършиха. Тях ги наказаха отгоре, дори по-лошо - наказаха децата им – болести, катастрофи. Дали е Аллах, дали е Господ, не знам, но някой горе си знае работата, обяснява Емине през сълзи. Ето защо гласувам за ДПС, допълва тя. Защото си върнах името, защото мога да си защитя правата, където и да отида.
Питаме я дали не мисли, че това е благодарение на демокрацията, а не на ДПС. По-сигурно е да имаш собствен представител да се грижи, категорична е тя. Питаме я дали е сигурна, че политиците се грижат за нея или за себе си, дали не вижда разлика в собственото си социално положение от това на Ахмед Доган например. Който и да е на власт – дали ще е Костов, дали ще е Първанов, все ще забогатяват на твой гръб, няма никакво значение, клати глава Емине и обезоръжава с практицизма си всички аргументи.
* Имената са сменени
** Източник: Новинар
Български разкази
Снимката е от вчера, 15 минути преди 10 пред Сатиричния театър в София. Направена е горе долу в средата на опашката. Хората се редят основно за моноспектакъла на Камен Донев "Възгледите на един учител за народното творчество", както и за "Български разкази" на Мариус Куркински и няколко други представления. За първите две няма намаление и струват 14 лв. Билетите за следващия месец излизат на 10-то число на предишния, демек вчера. За пръв път отивам да си взимам билети от първия ден и усещането за тържественост ме поглъща - там има хора от 6 ч. Дай хард фенове на Камен Донев, които искат да го гледат от първи ред. Седях 30 минути, не успях да дочакам и си тръгнах без билет за Мариус, защото бях на работа. Върнах се в 2.30, когато пък касата беше в обедна почивка. Докато се мотаех отпред, засякох самия Камен Донев със смешна зимна шапка, който също се мотаеше отпред. Накрая успях да си взема билет за в ъгъла, но това е. Поне имам. Мисълта ми беше... Ебаси якото! Културата днес е като бананите вчера. Търсена.
понеделник, 3 януари 2011 г.
2011
2010 беше общо взето гадна в много отношения. 2011 звучи извънземно. Ако може да се вярва на старите сайфай филми, вече земята да е превзета от алтернативни форми на живот. Аз имам windows 7, a google ползва някакво дразнещо динамично търсене, от фейсбук научавам повече за юридическия стаж в министерство на правосъдието, отколкото от министерство на правосъдието. Въобще, извън извънземните, има известни промени напоследък. Но дано годината да е хубава. Да е топло, да се вдигнат заплатите, Бойко Борисов да замлъкне, Florence and the machine и The knife да направят концерт в България, да си купя фотоапарат.. И някакви други такива работи.
неделя, 28 ноември 2010 г.
петък, 26 ноември 2010 г.
Смъртно наказание
Да пишеш импулсивни, неаргументирани мнения по форумите е дразнещо, но разбираемо – тези анонимни хора все някак трябва да си го изкарат на системата. Да го правиш в учебник по конституционно право обаче е недопустимо. Още когато учех за изпита си по Конституционно във втори курс, бях изумена от позицията на проф. д-р Стефан Стойчев относно смъртното наказание. Три години по-късно, докато уча за държавен изпит, пак се натъквам на забравения параграф, задраскан от химикалката ми и ограден с въпросителни:
„Известни са аргументите срещу смъртното наказание. Това са съображения, които се основават на квазихуманизма. Извършителят на жестоко умишлено убийство не се чувства задължен да прояви хуманизъм, но към него обществото трябва да е хуманно. Това е една трудно обяснима идея и е лишена от елементарна логика.”
Срещу отмяната на смъртното наказание има аргументи, да. Някои от тях са убедителни в степен, че да ме накарат да се позамисля преди да ги отхвърля. Интересно обаче как един професор пренебрегва всички аргументи в обратната посока и обявява решението на Народното събрание от 1998 г. за „лишено от елементарна логика”. Как един професор по право, пък било то и Конституционно, пропуска основни принципи на Наказателното право, а именно, че наказанието не е възмездие. И се възмущава от факта, че държавата смее да се държи по различен начин от „извършителя на жестоко умишлено убийство”. И продължава нататък:
„Да, законът няма право на емоции, но има право на справедливост и възмездие в името на най-висшата ценност – живота. Животът на невинната жертва е многократно по-голяма обществена ценност от живота на умишления убиец или на убиеца-рецидивист. Престореният сантиментален хуманизъм по отношение на загубилия чертите на човешкото същество убиец е отрицание и гавра със същинския хуманизъм.”
Думите, които ползва проф. д-р Стойчев, са сякаш специално подбрани, за да предизвикат бурни емоции у читателя: „невинната жертва” „сантиментален хуманизъм”, „загубилия чертите на човешкото същество”, „гавра”. У някой зрител на Биг Брадър може би да. Но бъдещите юристи трябва да бъдат отказани от проява на излишни емоции по отношение на правните въпроси. Смешно е да се опитваш да ги манипулираш на такова ниво. Да не говорим, че в горния параграф има вътрешно противоречие. Животът е обявен за най-висша ценност, а същевременно неговото отнемане с принудителни способи от държавата е ОК. Ами ако жестокият убиец размисли в затвора, ако лежи своята доживотна присъда и се отличи с добро поведение, ако присъдата му бъде заменена с лишаване от свобода за 30 години, ако впоследствие излезе и отиде на море и ако, както си седи, забележи, че дете се дави пред него и го спаси, тогава? Наречете ме идеалист, но не е ли всичко възможно в този объркан живот, който сам, без помощта на юристите създава кривуличещ път от причини и следствия. И защо на нечия съвест /на съдията или на адвоката или на служителите в затворите или на фактическия умъртвител или на лекаря, който установява смъртта/ трябва да тежи необратимото прекъсване на този път. Смешно е някой да бъде така категоричен и да поднася елементарни аргументи за нещо толкова сериозно, каквото е животът. Но накрая стигаме до най-солидният:
„Преобладаващото обществено мнение, включително и на множество юристи е против отмяната на смъртното наказание. Аргументите за отмяната не са убедителни. Всъщност истинската причина за отмяна на смъртното наказание е, че това е едно от условията за интегрирането ни в Европейския съюз, за да се приближим до неговите стандарти в наказателната репресия.”
И докато общественото мнение гледа Биг Брадър и новините на бТВ, ЕС е това, което явно тежи на професора. В изпъстрения с невинни подмятания срещу демокрацията в България учебник, ясно си личат политически пристрастия. Европа е поискала от нас да махнем смъртното наказание и понеже всички други аргументи срещу него, видиш ли, са крайно неубедителни, излиза, че единствената причина е ЕС. Обиждате България, проф. Стойчев. Аз пък не мисля, че тя е толкова лоша и е продала душата си на Запада за едното членство.
Не бих се задълбала толкова в тази тема, която за мен отдавна е изчерпана. Смъртното наказание не се прилага у нас повече от 20 години. Но сега говоря за учебника си. А авторите на учебниците трябва да ти дават факти, да те учат да мислиш и да изразяват мнение едва след като са разгледали всички мотиви „за” и „против” него.
„Известни са аргументите срещу смъртното наказание. Това са съображения, които се основават на квазихуманизма. Извършителят на жестоко умишлено убийство не се чувства задължен да прояви хуманизъм, но към него обществото трябва да е хуманно. Това е една трудно обяснима идея и е лишена от елементарна логика.”
Срещу отмяната на смъртното наказание има аргументи, да. Някои от тях са убедителни в степен, че да ме накарат да се позамисля преди да ги отхвърля. Интересно обаче как един професор пренебрегва всички аргументи в обратната посока и обявява решението на Народното събрание от 1998 г. за „лишено от елементарна логика”. Как един професор по право, пък било то и Конституционно, пропуска основни принципи на Наказателното право, а именно, че наказанието не е възмездие. И се възмущава от факта, че държавата смее да се държи по различен начин от „извършителя на жестоко умишлено убийство”. И продължава нататък:
„Да, законът няма право на емоции, но има право на справедливост и възмездие в името на най-висшата ценност – живота. Животът на невинната жертва е многократно по-голяма обществена ценност от живота на умишления убиец или на убиеца-рецидивист. Престореният сантиментален хуманизъм по отношение на загубилия чертите на човешкото същество убиец е отрицание и гавра със същинския хуманизъм.”
Думите, които ползва проф. д-р Стойчев, са сякаш специално подбрани, за да предизвикат бурни емоции у читателя: „невинната жертва” „сантиментален хуманизъм”, „загубилия чертите на човешкото същество”, „гавра”. У някой зрител на Биг Брадър може би да. Но бъдещите юристи трябва да бъдат отказани от проява на излишни емоции по отношение на правните въпроси. Смешно е да се опитваш да ги манипулираш на такова ниво. Да не говорим, че в горния параграф има вътрешно противоречие. Животът е обявен за най-висша ценност, а същевременно неговото отнемане с принудителни способи от държавата е ОК. Ами ако жестокият убиец размисли в затвора, ако лежи своята доживотна присъда и се отличи с добро поведение, ако присъдата му бъде заменена с лишаване от свобода за 30 години, ако впоследствие излезе и отиде на море и ако, както си седи, забележи, че дете се дави пред него и го спаси, тогава? Наречете ме идеалист, но не е ли всичко възможно в този объркан живот, който сам, без помощта на юристите създава кривуличещ път от причини и следствия. И защо на нечия съвест /на съдията или на адвоката или на служителите в затворите или на фактическия умъртвител или на лекаря, който установява смъртта/ трябва да тежи необратимото прекъсване на този път. Смешно е някой да бъде така категоричен и да поднася елементарни аргументи за нещо толкова сериозно, каквото е животът. Но накрая стигаме до най-солидният:
„Преобладаващото обществено мнение, включително и на множество юристи е против отмяната на смъртното наказание. Аргументите за отмяната не са убедителни. Всъщност истинската причина за отмяна на смъртното наказание е, че това е едно от условията за интегрирането ни в Европейския съюз, за да се приближим до неговите стандарти в наказателната репресия.”
И докато общественото мнение гледа Биг Брадър и новините на бТВ, ЕС е това, което явно тежи на професора. В изпъстрения с невинни подмятания срещу демокрацията в България учебник, ясно си личат политически пристрастия. Европа е поискала от нас да махнем смъртното наказание и понеже всички други аргументи срещу него, видиш ли, са крайно неубедителни, излиза, че единствената причина е ЕС. Обиждате България, проф. Стойчев. Аз пък не мисля, че тя е толкова лоша и е продала душата си на Запада за едното членство.
Не бих се задълбала толкова в тази тема, която за мен отдавна е изчерпана. Смъртното наказание не се прилага у нас повече от 20 години. Но сега говоря за учебника си. А авторите на учебниците трябва да ти дават факти, да те учат да мислиш и да изразяват мнение едва след като са разгледали всички мотиви „за” и „против” него.
Едуард Нортън
Вероятно съм последният човек, на когото до преди 2 седмици името Едуард Нортън нищо не му говореше. На So Independent Movie Festival го гледах в Leaves of Grass и бях ужасно впечатлена. После 25th hour. А тази Де Ниро-уона-би сцена е безумно силна. И така.
Yeah, fuck you, too. Fuck *me*? Fuck *you*, Fuck you and this whole city and everyone in it. Fuck the panhandlers, grubbing for money, and smiling at me behind my back.
Fuck the squeegee men dirtying up the clean windshield of my car - get a fucking job!
Fuck the Sikhs and the Pakistanis bombing down the avenues in decrepit cabs, curry steaming out their pores stinking up my day. Terrorists in fucking training. SLOW THE FUCK DOWN!
Fuck the Chelsea boys with their waxed chests and pumped-up biceps. Going down on each other in my parks and on my piers, jingling their dicks on my Channel 35.
Fuck the Korean grocers with their pyramids of overpriced fruit and their tulips and roses wrapped in plastic. Ten years in the country, still no speaking English?
Fuck the Russians in Brighton Beach. Mobster thugs sitting in cafés, sipping tea in little glasses, sugar cubes between their teeth. Wheelin' and dealin' and schemin'. Go back where you fucking came from!
Fuck the black-hatted Chassidim, strolling up and down 47th street in their dirty gabardine with their dandruff. Selling South African apartheid diamonds!
Fuck the Wall Street brokers. Self-styled masters of the universe. Michael Douglas, Gordon Gekko wannabe mother fuckers, figuring out new ways to rob hard working people blind. Send those Enron assholes to jail for FUCKING LIFE! You think Bush and Cheney didn't know about that shit? Give me a fucking break! Tyco! Worldcom!
Fuck the Puerto Ricans. Twenty to a car, swelling up the welfare rolls, worst fuckin' parade in the city. And don't even get me started on the Dom-in-i-cans, 'cause they make the Puerto Ricans look good.
Fuck the Bensonhurst Italians with their pomaded hair, their nylon warm-up suits, their St. Anthony medallions, swinging their Jason Giambi Louisville Slugger baseball bats, trying to audition for "The Sopranos."
Fuck the Upper East Side wives with their Hermès scarves and their fifty-dollar Balducci artichokes. Overfed faces getting pulled and lifted and stretched, all taut and shiny. You're not fooling anybody, sweetheart!
Fuck the uptown brothers. They never pass the ball, they don't want to play defense, they take five steps on every lay-up to the hoop. And then they want to turn around and blame everything on the white man. Slavery ended one hundred and thirty seven years ago. Move the fuck on!
Fuck the corrupt cops with their anus-violating plungers and their 41 shots, standing behind a blue wall of silence. You betray our trust!
Fuck the priests who put their hands down some innocent child's pants. Fuck the church that protects them, delivering us into evil. And while you're at it, fuck J.C.! He got off easy! A day on the cross, a weekend in hell, and all the hallelujahs of the legioned angels for eternity! Try seven years in fuckin' Otisville, J.!
Fuck Osama Bin Laden, al-Qaeda, and backward-ass cave-dwelling fundamentalist assholes everywhere. On the names of innocent thousands murdered, I pray you spend the rest of eternity with your seventy-two whores roasting in a jet-fuel fire in hell. You towel-headed camel jockeys can kiss my royal Irish ass!
Fuck Jacob Elinsky. Whining malcontent. Fuck Francis Xavier Slaughtery my best friend, judging me while he stares at my girlfriend's ass. Fuck Naturelle Riviera, I gave her my trust and she stabbed me in the back, sold me up the river, fucking bitch. Fuck my father with his endless grief, standing behind that bar sipping on club sodas, selling whisky to firemen, and cheering the Bronx Bombers.
Fuck this whole city and everyone in it. From the row-houses of Astoria to the penthouses on Park Avenue, from the projects in the Bronx to the lofts in Soho. From the tenements in Alphabet City to the brownstones in Park Slope to the split-levels in Staten Island. Let an earthquake crumble it, let the fires rage, let it burn to fucking ash and then let the waters rise and submerge this whole rat-infested place.
The September issue
Гледайте документалния филм за Анна Уинтър, дори да не се интересувате от мода. Анна ми е любим образ от много време, а Мерил Стрийп го затвърди в Дяволът носи Прада. Освен това саундтракът почва с "Destroy everything you touch" на Лейдитрон и щях да се пръсна от гордост:) Ето друга песен:
понеделник, 15 ноември 2010 г.
Бойко сутрин тази сутрин
(гледа право в камерата, накланя глава наляво, почти се чува изщракване на врат) "Ми да се самозакрият бе, мен ми омръзна вече..." Бойко Борисов по повод исканията на БАН за повече държавни субсидии. "Все едно ако им дадем 25 милиона, всичко ше цъфне и ше станат най-умните на света". Не че и аз не мисля, че в БАН е пълно със соц пиявици. Ама пък този начин на изразяване. Представям си да съм някой сериозен възпитан и тих учен и да се натъкна на Борисов лице в лице. Страшничко...
понеделник, 8 ноември 2010 г.
Breaking news
Сони пуснаха преди 4 часа новата песен на "Майкъл Джексън", която идва да промотира албум с неиздавани досега песни, който ще излезе на 14-ти декември.
Всичко би било идеално, ако хм... Майкъл участваше в тази песен. Защото освен "Breaking news" в самия край на песента и няколко семплирани изхълцвания... всичко друго е изпято от някого с глас, подобен на този на Джъстин Тимбърлейк, Дарън Хейс и да, евентуално Майкъл Джексън. Този някой може да е и компютърна програма, не ми пука, но с около 98% сигурност смятам, че това не е гласът на MJ.
Не съм само аз на това мнение и ми е интересно какво следва. Би трябвало щом с просто ухо се усеща фалшификацията, то една експертиза да го докаже несъмнено. А тук не става въпрос за Ара аудио и певица Демициляна, а за огромна компания и изпълнител, лесно разпознаваем в целия свят. Смешно е Сони да се самопре..ват така. Дори абсурдно. Абе за какво изобщо говорим???
Откакто пуснаха тази песен почнаха да изтичат снипети с други неиздавани песни на Майкъл за доказателство. Като например това тук. От Сони обаче ги трият веднага.
четвъртък, 4 ноември 2010 г.
Евала, рОбот!
Тъпо е да пускам информация от други блогове, обаче този робот със сърце почти ме просълзи. Както и коментарите отдолу: "Евала, рОбот!" и "Един ден мъжа ми казва „Виждаш ли робота със сърце?“, той просто се беше появил и наистина има очи и сърце (в което пише LOve);))".
Все едно е истински този робот.
:)
Желязо
Един приятел преди много години спомена, че по пътя между Троян и Априлци бил видял Най-Гениалния Слоган На Света. Намирал се върху билборд, рекламирал бетонена компания и гласял: Нашият бетон е бетон.
И днес отнякъде тази реплика се завърна в главата ми. И си помислих, че Ивайло не е бил прав. Още По-Гениалният от Най-Гениалния Слоган На Света би бил: Нашият бетон е желязо!
Абонамент за:
Коментари (Atom)