Марагидик

Връх Марагидик /или Русалка, както неясно защо го пишат по картите/ се намира над град Априлци в Централна Стара планина. Наострен е като коронка и отдалеч прилича повече на връх в Алпите, отколкото на някой от съседните му заоблени възвишения. Качвала съм се до там преди 5 години, но така и не стигнахме самия връх. Въпреки това, до преди дни живях в заблудата, че съм го покорила. Нищо подобно, когато в петък започнахме изкачването тепърва ми предстояха най-красивите гледки на света, за които бях тотално неподготвена.

Маршрутът от Априлци не е прекалено тежък, има маркировка навсякъде и дори сам човек не може да се обърка. Диви животни или няма, или упорито бягаха от нас. Не ни преследваха мечки, вълци и отровни змии, както аз през цялото време тайничко очаквах. Тръгнахме към 9, като един камион ни извози до края на пътя. Последваха около 3 часа изкачване в гората, по неголям наклон. Спирахме често и въпреки това стигнахме много по-бързо, отколкото очаквахме. За 5 човека имахме само литър и половина вода /притеснително малко количество в сравнение с домашната ракия, която надвишаваше три литра/. Гората свърши и продължихме по поляни, обсипани тук таме с преспи сняг, пред които се снимахме гордо, за да изглежда изкачването ни по-така.

Местността след края на гората се нарича „Табите”. Криволичещ планински път, или там както се казва изпотъпканата трева, по която може да мине само джип, ни отведе до хижа „Тъжа”. Хижичката е малка, грозна и не особено чиста, но затова пък посрещането ни беше страхотно. Бяхме първите за деня и двамата хижаря искрено ни се зарадваха. Оказа се, че цялата хижа е запазена за някакви други големи компании, но хижарят Чочо изтърси: „От хижа, и от гробище не се връща” и ни каза, че ще ни намери легла. Този Чочо явно е хижар-селебрити сред планинарите в България. На всички, които споменах, че съм била там, кимваха заговорнически и казваха „Аааама „Тъжа” ли бе, аз чух, че Чочо от „Рай” се е преместил там”.

„Тъжа” е на два етажа, ние спахме на първия в малка отделена стаичка. Другото е една огромна стая с двуетажни легла. Нашата стая имаше само един минус – беше по-студена от общата, но пък имахме по 4, а не по 3 одеала и никой не хъркаше над главите ни. По чаршафите човек може да открие доста неща от предишните туристи, но пък гарантирано си толкова изморен, че лягаш с дрехите и нищо повече не те интересува.

Седнахме в общото помещение да ядем /изядох килограми хляб, лютеница, шпеков салам и домати/. Лека полека хижата почна да се пълни, а ние презаредихме силите си. Потеглихме към Кадемлийското пръскало. Намира се на около час път от хижата и е уникално красиво.

Като по поръчка заваля дъжд и прерасна в град, малко след като тръгнахме натам. Но извадихме дъждобраните и необезпокоявано продължихме с вид на статисти от реклама на Дурекс. Единственият проблем се оказа рекичката, обичайно миниатюрна, но през пролетта – прекалено пълноводна. Момчетата я прескочиха без усилия, но нас ни беше страх. Наложи се да се връщаме половин час назад, за да минем по моста. И точно когато отчаяно тръгнахме натам, видяхме как един джип я прекосява. Срам, не срам – стопирахме. Вътре приятно чуждестранно семейство веднага ни влязоха в положението. Жената излезе в дъжда, за да ни освободи място. Мъжът обърна джипа, мина през реката, остави ни, и пак обърна. Най-краткият стоп в живота ми...

Прибрахме се в хижата, мокри и ужасно изморени, точно преди дъждът да се усили и да прерасне в същинска планинска буря. Вътре вече беше толкова пълно в общото помещение, че едва намерихме 5 места да седнем. Изкъпахме се в банята. Баня силно казано, де. Защото както е тоалетната, просто над нея има миниатюрен душ. Водата обаче беше гореща и с нови сили седнахме да изядем поредното огромно количество храна /и да изпием предвидената ракия/. Няколко часа по-късно успях да се отлепя от стола, излазих да си измия зъбите и припаднах от умора в леглото.

Спах непробудно. С едно изключение. Събудих се по едно време, задушавана от кашлица. Изкашлях цялата софийска мръсотия, насъбрана в дробовете ми и заспах пак. Пак непробудно.

Въпреки че някакви хора говореха, хъркаха, кашляха, смееха се и изобщо вдигаха шум, станах в 9, разбудена от “Desert rose” на Стинг, честно. Красотата през прозореца беше убийствена. Сутрин в планината толкова нависоко не може да бъде описана в никой блог. Трябва да бъде изживяна.

Преядохме с филии, намазани със сладко от зелени домати. Пихме чай и потеглихме към върха. Безкрайни поляни ни деляха от него. Една след друга се появяваха точно, когато мислехме, че вече сме стигнали. Задъхани стигнахме след час, час и половина. Минах първа, защото само аз не бях ходила, а традицията е такава. Зави ми се свят. От ляво Северна България, от дясно – Южна, а аз вървя по козя пътечка по средата. Гледката...


Хора, ходете в планините!

Barcelona

Когато човек е влюбен, лицето на обичания започва да се размазва в главата му, да губи ясните си очертания. Хем обичаш някого, хем си спомняш кварталната магазинерка леля Марийка с всичките детайли, а той ти се губи. Така съм и аз с Барселона. Чувствата ми към този град са болезнено силни, а усещането за липсата му е почти физическа болка. Звучи пресилено, ама сериозно ти казвам - не преигравам. Обичам този град! Затова и ми е толкова трудно да го опиша.

Изходната позиция би трябвало да е, че хората там са луди. Те, както и тези в Париж, не са местни. За 11 дни в града през 2008 г. се запознах с представители на почти всички латиноамерикански държави, но чак последната нощ срещнах две истински барселонки. Сега пак беше така.

Вероятно всички тези нелегални емигранти правят града толкова специален и различен от всичко останало, което съм виждала в Европа. Малка Латинска Америка. Той е разхвърлян, мръсен и кичозен. Но му отива. Отиват му висящите крайници на разни пластмасови кукли, подаващи се между прозорците в Готическия квартал, отиват му прободените сърчица от салфетки, разлепени по улиците, отиват му шарените дрехи, евтините бижута, безвкусните имитации на Гауди, капещото върху главите на туристите пране. Отиват му музикантите, свирещи един до друг различни мелодии, отива му миризмата на риба, отиват му изхвърлените мебели и части от компютър. Отиват му и просяците. Дори и те са различни, позитивни и общителни.

Просто въображението на хората там лети и никой не го приземява. Ако ти се рисува графит, рисуваш. Ако ти се правят хартиени лампи без никакво практическо приложение, ги правиш. Ако ти се свири върху бирени бутилки, свириш. Ако ти се разглобяват аудио касетки на две, ако ти се пришива цип между тях и ако ти се прииска да продадеш импровизираното портмоне за 5 евро, го продаваш. Все тая. Никой местен не би тръгнал да се занимава с теб и да те съди.

Ако има свобода някъде, тя е в Барселона.

Но стига романтика. Препоръчвам Готическия квартал за разходки и бири вечер, както и уличките около Барселонета, въпреки че там заведенията са по-скъпи. Рамблата е ужасна, препълнена улица и каквото и да обясняват туристическите сайтове, трябва да се бяга далеч от нея. Частта около парк Гуел, което е много далеч от центъра, със своите странни наклонени улици, също е приятна за разходка през деня. Плажът е супер. Каса Батло, Ла Падрера, Ла Саграда Фамилия... всичките сгради не Гауди не бива да се пропускат, защото вдъхновяват с неадекватния си външен вид, който би хвърлил в смут всеки средностатистически преподавател от УАСГ. Музея на Пикасо в Готическия квартал. И всички други известни забележителности. Заслужават си.

Но най-важното са хората. С прическите им, два-три кичура раста, обръснато тук-там, късо-дълго, къдраво-право. Всички стилове се смесват в един върху една глава, без да дразнят. Всички крещят, всички говорят бързо и припряно, смеят се невъздържано, приемат те веднаха и няма капка позьорщина в тях. И ако някой има значка върху растата си, то е защото сутринта се е чудил къде да си я сложи и на растата просто му се е сторило удобно.

Стоп 2: Бордо-Барселона

Колата прави зиг заг през малкия път. Във всички села, през които минаваме, няма светофари, а кръгово движение. Мацката от джипиареса постоянно обърква изходите, ама Мони някак се оправя. Вече сме съвсем близо до Океана. Опитваме да спим, но не става. Спираме в някакво село и отиваме да закусим в едно патесри – „При Хенри и Беатрис”.

Възрастна французойка, вероятно Беатрис, майчински ни завива кроасаните в салфетка. Ядем отпред и зяпаме. Безумно красиво е навсякъде. След 20-тина минути вече виждаме Океана. По радиото тръгва... Руд Бой на Риана. Разхождаме се малко по плажа, няма никой. Още е страшно рано. Хоризонтът е напълно чист. А ние вече нямаме търпение за Барселона.

Мони ни кара до границата. Пазарува си цигари от една бензиностанция. Рязко цените са паднали. Петте евро за кутия цигари са се превърнали в три. Мони и Аги ни оставят на националния път до Ирун. В далечината се виждат Пиринеите. А стопът продължава.

От магистралата ни взима колумбиец. Живее при баските от 20 години. Не говори нищо освен испански. Казвам му, че много обичам Испания, за да почна разговор. Той казва, че не я обича. Харесвал само Ел Паис Баско. Давам си сметка, че сме навлезли в район, в който темата е деликатна и преди още да съм го осъзнала, той ни оставя край някакво баско село. Оказваме се в безизходица. От една страна на магистралата няма къде да застанем, защото няма нещо като островче или поляна зад нас, а колите хвърчат и е опасно. От друга страна долу в селото Донезтебе пък не минават никакви коли. Да тръгнем нагоре по магистралата изглежда съвсем опасно, решаваме да вървим зад парапета, но в един момент се оказва, че той не води до никъде и ние сме над някаква пропаст. Времето почва да се разваля, натрупват се черни облаци, в Пиринеите сме, по дяволите. След като един тир почти ни отнася, вече е решено. Слизаме долу в селото. Отваряме кутията с бисквити и садвичите и се подготвяме за дълго чакане. Никой не спира. Ама никой никой. И времето става все по-гадно. Вече се чудим дали да не отидем да питаме къде може да спим в селото и дали не минават автобуси. Но още е едва 2 и решаваме да тръгнем пеш, пък докъдето стигнем. Наливаме си вода от някаква крайпътна чешмичка и леко вкиснати тръгваме. Ходим много малко и ни спира някакъв възрастен човек. Пътува към Туледо. Той вече си е истински баск и също говори само испански и баски. А говори много. Обяснява ми за историята на баските, за езика и културата им, за обичаите. Виждам се в чудо, защото не разбирам всички думи, които ползва и вадя речника си. Така, когато стигнем до нещо неясно, той спелува, аз намирам и продължаваме да говорим. За баските обичаи обаче разбирам много повече малко по-късно.

В един момент той спира колата на магистралата и почва да ми говори бързо и нервно. Не го разбирам. Решавам, че иска да слезем и тръгвам да си ходя, но той ме спира и ми прави знак за пари. Пред нас се плаща таксата. Решавам, че иска пари и почвам да си ровя в портмонето. Той казва да спра. Излиза от колата, вади своето и плаща. Оказва се, че просто не е можел да го извади от задния си джоб, докато е в колата. Опитът ми да му дам някакви пари е посрещнат с категорично неодобрение. ”Ние, баските, когато поканим някого в колата си, е все едно го каним у дома. Никога не бих позволил да взема пари от госта си. Ние, баските, когато ходим да пием в някое заведение, плаща само единият от нас. При следващото питие плаща следващият. Никога не се случва така всеки да плаща за себе си.” Вие, баските, сте супер, мисля си аз, докато ровя в речника за поредната непозната дума. А той вече ми обяснява за прочутото аспержи в региона.

Оставя ни на едно кръгово кръстовище. Казва ни къде да застанем и си тръгва. Тук вече стопът върви супер. За кратко време ни спират 15 коли. Само дето все не са в нашата посока. Накрая решаваме, че чичото-баск се е объркал и чакаме на неправилното място. Питаме следващата жена, която ни спира и пак не е в нашата посока, къде всъщност трябва да чакаме. Тя започва да ни обяснява нещо на неразбираем испански, питам я дали знае английски. При което тя изцепва: „Приличаш ми на българка.” Изпадаме в еуфория, тя ни показва къде да чакаме и си продължава в нейната посока. В момента, в който вдигаме палци, ни спира една жена. Като цяло стопът в Испания върви много по-добре от Франция.

Испанката от Памплома ни съветва да отидем в нейния град да се забавляваме следващия път. Така казват и всички други местни, които ни взимат. Не им е приятно, че просто преминаваме и не разглеждаме нищо, а се насочваме директно към Барселона. Оправдаваме се, че нямаме достатъчно време и те се примиряват. Нашата испанка ни оставя на поредната бензиносанция. Оттам ни взима пак тираджия. Странното е, че е същият, който щеше да ни отнесе на магистралата по-рано същия ден. Той вече е съвсем типичен. Бял потник, котвичка на рамото, неприличен език. Холандец, но живее в Аликанте. Пренася цветя и има среща в Сарагоса. Когато стигаме там, завалява дъжд. Няма как да продължим. Вече е 6, а имаме запазен хостел за същата вечер в Барселона. Оставят ни в индустриалната зона на Сарагоса, намираме автобусна спирка и докато се чудим накъде да ходим, някакъв автобус спира. Отива към автогарата. Докато говоря с шофьора, целият автобус слуша и хората почват да ми обясняват, да ръкомахат и да сочат. В Испания всеки иска да ти помогне. Слизаме на спирката при гарата, преследвани от указанията на другите пътници. Отвън някакъв човек вижда самарите ни, почти ни хваща под ръка, води ни до мястото за пресичане и пак сочи към сградата на автогарата. Ама че мили хора!

Единственото разочарование е, че изпускаме автобуса в 18.30, а следващият е чак в 21.30. Засядаме в кафетерията на гарата, съсипани от път. Пиша съобщение на една приятелка, че всичко е наред и набързо споменавам какво ми се е случило през последната седмица. За 6 дни, 3 държави /да ме прощават баските/, 2000 км. и куп спомени. Пращам го и пак го прочитам. Завива ми се свят, затуптява ми сърцето и не мога да спра да се смея. Най-сетне напрежението е свършило. Всичко, което трябва да направя оттук нататък, е просто да не си изпусна автобуса за Барселона. А вътре няма да се налага да водя измъчен разговор с никого. Просто ще спя. Как да не изпадне в истерия човек...

Стоп

След дребно объркване на посоката и неразрешено прескачане от другата страна взимаме RER (ероер) от Vitry Sur Seine до Antony, парижко предградие или нещо такова. Много рано сутрин. Правилата ни са железни – трябва да си лягаме рано предишната нощ, да ставаме рано, да сме в широки дрехи и никой да не заспива по време на стопа. С изключение на първото всичко останало спазваме. Носим 6 сандвича и една минерална вода.

През прозореца гледаме колко бързо гледката се променя. Сградите стават все по-ниски, дърветата все повече и все по-малко подстригани, хората карат колела между отдалечените сгради. Сърцата ни са малко по-свити, въпреки че не си го признаваме. Заминаваме за Бордо, което е на 600 км. от Париж. А връщане назад няма. Билетите ни са от Барселона, парите за влак са прекалено скъпи. Слизаме на спирка, на която няма жив човек. Излизаме от гарата и виждаме самотен мъж, който изкарва някакви неща от автомобила си. Французин на средна възраст. Питаме го къде е магистралата. Той ни пита дали сме на автостоп и така разбираме каква е думата на френски – faire un autostop. Казваме му, че отиваме към Бордо и той се плесва по челото. Много било далеч. Луди ли сме били. Три момичета. След няколко поучителни констатации ни насочва. Следват 2-3 километра пеш.

Облечена съм с тениска, суичър, пуловер, жилетка и сако. Свалям сакото. Скоро махам и жилетката. До Бордо ще съм останала по тениска. Така и не стигаме магистрала, но след консултация в МакДоналд’с решаваме да стопираме просто на пътя. Никой не спира. Минава може би половин час. Точно се обръщам и момичетата крещят: „Айде!” Френска баба на 70-80. Казва, че ще ни изкара на магистралата. Шофира по средата между две платна и колите около нас не спират да бибипкат. Оставя ни между двете платна. По средата на голяма магистрала. От двете ни страни хвърчат коли. Чакаме, докато става напълно безопасно за пресичане. Разбирайте – чакаме много. Още 20-тина минути висене без никой да спре. Звънва ми телефона. Пак се обръщам и пак чувам набиващи спирачки зад гърба си.

След минута летим по магистралата с някакъв мъж от арабски произход. В колата си слуша арабски хаос и някакви други ужасни неща, но ни закарва до една бензиностанция в Орлеан. Двеста километра по-близо до целта. Жена му и двете му деца живеят там, той работи в Париж, но вечерта ще пътува за Бордо. Казва, че можем да му звъннем, ако заседнем някъде по пътя. Благодарим му, докато паркира. Аз излизам първа и левият ми крак се озовава под гумата, десният е в колата. Той дава малко напред. Аз крещя от болка, гумата е върху крака ми. Момичетата си мислят, че се бъзикам. Извиквам да му кажат на френски да мине назад. Двете в един глас изкрещяват на чист български: „Назад”. Той се ошашавя. Най-сетне минава леко назад и кракът ми е свободен.

След 5 минути сме в тоалетната на бензиностанцията. Кракът ми вече е почти наред. Само леко ожулен. Пием по едно кафе и излизаме на изхода към магистралата. Първоначално и трите стопираме само колите, излизащи от бензиностанцията. После се разделяме и аз отивам на самата магистрала. Пак съм с гръб, когато сестра ми ни вика. Спрял е огромен тир с финландска регистрация. Записваме му номера и се качваме. Пращаме номера на приятели да знаят, ако нещо се случи. Тираджията обаче се оказва абсолютно безопасен и просто много му се говори. Моли ни да се събуем. В началото ни се струва странно, но после си даваме сметка, че това е неговата къща. В предната му част, зад шофьора, има едно двойно легло. Наоколо са разпръснати кафе-машина, печка, хладилник, дрехи. Така и не разбираме името му, но е от Косово, живее във Финладия, всяка седмица пътува до Южна Испания и продава някакви пластмасови части. Най-сетне някой говори добре английски.

Чудим се как да стартираме разговор и се сещаме, че има много известни финландски групи, които правят тежък рок. Казваме:„Finland is very famous for its metal.” И той отговаря: „Yes, yes… and iron, too.” Оказва се, че днес рожден ден имат майка му, сестра му и дъщеря му. Учудваме се, че има дъщеря, изглежда много млад. Той казва, че има три. И трите от различни майки. Все финландки. Слиза от магистралата и продължава по националния път. Разликата между двете е, че на първото се плаща такса. Така е и в Испания. Повечето хора, които ни взимат, избягват магистралите. Нашият тираджия първоначално ни казва, че ще ни закара направо до Бордо. Но после се залисва в разговори и не забелязва, че апаратът, който измерва скоростта, времето, през което кара и времето, през което почива, започва да премигва. Спешно трябва да спре. Намира паркинг край едно френско село. Барбезю.

На 80 км. от Бордо сме и вече почва да се свечерява. Звъним на Мони, български студент по право в Бордо, който идва да ни вземе. Докато го чакаме, се разхождаме в Барбезю. Прекрасното селце е пълно с люляци, рози, пасящи крави и трактори. Къщичките са малки и шарени. Лягаме на една полянка и обявяваме официално това за най-щастливия момент от пътуването. След малко Мони идва, досега е бил на плаж на Океана. Гледаме залеза през прозореца на колата, а по радиото пее Боно.

Бордо е супер. Малък е, но е студентски град, пълен с хора. Освен това тук е топло. Минаваме на обиколка с колата през куп малки улички и накрая паркираме. Разхождаме се и пием вино. Хората са спокойни и бавни. Избягали сме от метрополисната обстановка. Дразнещи са само някакви празнуващи тийнейджъри, които са си наели две супер дълги шарени лимузини, обикалят из града с тях, стърчащи от прозорците и крещят неразбираемо. Изглежда като първа среща с алкохола.

Разделяме се към 2 и се разбираме да се чакаме в 6.30 пред общежитието на Аги, българска студентка по право в Бордо. /Изобщо човек остава с впечатлението, че цялата Софийска френска се е изнесла да учи право във Франция, което не е далеч от истината./ Мони иска да ни покаже Океана, преди да продължим към Барселона.

Париж

От час чакаме автобуса Брюксел-Париж. Спирката на Eurolines представлява просто три криви железни пейки и един малък стикер на компанията, намиращи се в близост до Северната гара. Освен нас има 7-8 тъмнокожи и някакъв обменен студент, неговорещ френски, с очила и объркано изражение. Преди час един арабин от офиса отсреща е дошъл да ни каже, че автобусът ще закъснее 15 мин. Не се оплакваме, защото Eurolines са най-евтиният вариант за придвижване, особено в сравнение с влаковете. 25 евро на човек. Запазили сме билети преди месец по интернет, но май не би имало проблем да се купят и на място от тесния задушен офис до спирката. Когато автобусът най-сетне идва, се оказва препълнен и хората, все от малцинствени групи, ни оглеждат отгоре до долу изпитателно. Места има само най-отзад. До мен някакво момче слуша арабска музика на огромни слушалки толкова силно, че целият автобус го чува. Особено аз. Надявам се, че гласът на виещата певица, почти изцяло лишен от акомпанимент, не го призовава към джихад. Но дотолкова ми се спи, че веднага се унасям.
3-4 часа по-късно слизаме в Париж. Чака ни Кари, българска студентка по право, която казва, че сме на най-смотаната автогара, която някога е виждала във Франция. Бързо излизаме от там и вадим картите. Намираме се близо до гробището Пер Ла Шес. Там е погребан Джим Морисън, след като умира от свръхдоза в парижката си хотелска стая. Естествено, оказва се, че разстоянието на картата изглежда много по-малко, отколкото е в действителност. Излизаме от гадната част и се вливаме в някаква голяма улица, постоянно се губим по уличките, вървим в обратна посока, а хората ни спират и ни питат какво търсим. Тук е по-топло и градът ми харесва. Въпреки че през следващите дни минаваме през всички основни забележителности, това си остава най-хубавата част за мен. Паркът малко ми прилича на Сентрал Парк, такъв какъвто го видях за пръв път през прозореца на един друг евтин автобус по линията Бостън-Ню Йорк. Виждаме паметника на Едит Пиаф на площад Едит Пиаф. Изглежда прекалено мъничък за тази жена, а част от буквите на фамилията й са откраднати, както тези от бюстовете в Борисовата. След като сме минали през кварталите на всички слоеве на парижкото общество, най-сетне намираме и старинното гробище. Прекалено късно. Затворено е.

Това е единственото място, на което се върнахме за следващите 4 дни в Париж. Последният ден успяхме да намерим дори гроба на Морисън, след безкрайно лутане между семейните гробници на богатите парижки фамилии. Гробът му е единственият ограден с плет. Пълен е със снимащи туристи, а пред самата плоча са налепени снимки, има половин бутилка Джак Даниелс, десетки угарки от цигари, разноцветни хапчета и един презерватив.

Изоставяме самарите в предградието Витри и отново сме леки. През следващите дни идва традиционната обиколка: Айфеловата кула, Триумфалната арка, Лувъра, Наф Наф, Латинския квартал, бира на Монмартр, червено вино край Сена, Сен Мишел, Нотр Дам, а нощем ни приютява Жълтият диван на уютната студентска квартира. Веднъж пътуваме гратис в метрото, веднъж се прибираме пеша до Витри, веднъж отиваме нелегално на студентски стол. Излежаваме се пред някаква огромна сграда, чиито стълби и тръби са изнесени отвън. Излежаваме се в Люксембургската градина, където всички дървета изглеждат тъжно. Подрязани са в различни форми, все едно лично Джони Деп от онзи филм се е занимал с тях. Но не изглеждат като истински. Навсякъде някой танцува, някой свири на странен инструмент, някой прави акробатични номера с топка, в метрото влизат хора с изпаднал вид и разказват тъжните си истории. Всеки иска пари. Искат пари и рекламодателите. Рекламите са навсякъде. Впечатлява ни дезодорант, който се грижи за кожата след бръснене. Хартията с под мишницата на мадамата е откъсната. Първо мисля, че някой креативен пътник в градския транспорт го е направил. После всички се оказват така. Тунелите в метрото са обрисувани отгоре до долу с графити. Кой ненормалник се навира толкова навътре в няма-такъв-въздух не ми е ясно, но изглежда като град със засилена субкултура.  Тези, които не ползват метро, шофьорите, са достойни за съжаление. Задръстванията са огромни, светофарите са навсякъде, а паркоместата са дотолкова ограничени, че буквално между автомобилите не остава и сантиметър.

В града тече луда надпревара, но не ме пленява. Може би просто не намерих това, което търсех. Представях си Париж по-малък и спокоен. С тесни улички, лакатушещи рекички, хора, свирещи на акордеони, много цветя, много балкони, шансони... Може би просто не търсих, където трябва.

Liège

Пътуваме с влак към Лиеж. Гледам подредените къщички и поляни, които се нижат една след друга. Приказна е тази Белгия извън Брюксел. А и животът на хората изглежда чудесен, гледан през прозореца на влака. Тук няма база за сравнение. Тяхното „БДЖ” е бързо, чисто и лъскаво. Брюксел-Лиеж ни излиза по 5 евро с някакъв билет за 10 пътувания и студентско намаление. Връщането обаче е около 13 евро. На дребно само за едната посока намаление няма. Стоте километра се изнизват бързо, докато потъвам все по-надълбоко в седалката, слушайки Бейрут. Въпреки че възнамерявам да ги направя химн на това пътуване, не се получава. И следващия път, когато си слагам слушалки в ушите, е чак в автобуса Сарагоса-Барселона. Всъщност безспорният химн става „Руд бой” на Риана, който ни преследва още от самолета и огласява най-хубавите моменти на пътуването. Комерсиално, но факт.

Лиеж е като Пловдив, казва Хриси и наистина изглежда така. Слизаме на малката безумна гара с извънземна архитектура. Няколко ескалатора водят към покрива и ние решаваме да се качим, но се оказва, че няма ескалатори за надолу. Чувстваме се глупаво, прищипани на някакъв огромен терасо-покрив и препускащи от единия край до другия. Накрая минаваме нелегално по някакъв спрян ескалатор и най-сетне сме свободни. Взимаме автобус до квартирата на Хриси и прекосяваме целия град – малък, подреден и чист. Оставяме самарите и изчезваме към центъра. Свалянето на тези 10 кг. от гърба ми ми действа като 3 кафета на екс. И изведнъж отново съм пълна с енергия.

7 кроасана, 3 бири и една нарязана и измита салата айсберг = 7 евро от супермаркета. Там получаваме и бонус. Виждаме Уайклеф Жан. Консумираме на пейка и всичко изглежда перфектно. Навсякъде някой свива. Момичетата разказват, че дори професорите в университетите 5 минути преди края на часа започват да вадят тютюн, да ближат листчета и да пъхат филтри. Нормално при положение, че във Франция една кутия цигари е около 5 евро, колкото и един пакет тютюн.

Всички магазини затварят много рано. Най-късно в 9. Това ми прави впечатение и тук, а после и в Париж, Бордо, а и Барселона. Въпреки че в Испания това е най-малкият проблем, там супермаркетите затварят и за сиестата от 1 до към 4, 5.. От мързеливата европейщина се възползват арабите. Магазинчетата им са навсякъде и работят денонощно. Стоката е една идея по-некачествена, малко по-скъпа, а хигиената е спорна, защото задните стаи изглежда изпълняват функцията на спалня, баня, кухня...

Докато слушаме историите на Хриси за тукашния начин на живот, стигаме „Каре” – лабиринт от няколко тесни пресичащи се улички, бермудски триъгълник от барове. Обикновено тук било пълно с пияни студенти, по правило повръщащи по улиците като часовникът удари 22.30. Пиели, за да се напият – евтин, сладък алкохол на екс, смесен с бира. Това сега не е така, дори изглежда празно, защото е ваканция и всички студенти са по родните си места. Жалко, защото мястото излежда наистина много забавно.

В бара уредбата се е прецакала и се въртят само две песни – “Summer of 69” и някаква песен на Ози Осбърн. Последната игра роля на аларма за сестра ми в продължение на 3 месеца, съответно и за мен. Безмилостната последица е, че ми се доспива все повече. Първоначално барманите се суетят около компютъра и си мислим, че нещо се е прецакало. После осъзнаваме, че там просто отбелязват поръчките. Никой не забелязва, че Браян Адамс за четвърти път /поне откакто ние сме там/ започва: ”I got my first real six-string”. Дори група красиви, пияни индийки, надигащи розови коктейли на съседната маса, изглеждат приятно изненадани и си припяват.

Най-сетне подаваме оплакване до един от двамата напълно еднакви метросексуални бармани, който леко отегчено отива да оправи проблема. Оттам стартира невероятен микс от най-новото на Дейвид Гета, YMCA, Mакарена и някви такива. Музиката в Каре-то не се крепи на никаква обща концепция. Хаос, метал, аренби, еднодневни хитове, остарели еднодневни хитове – смесва се в едно и ме изнервя. Всичко поотделно е ОК, но от смесването се чувствам все едно ям крехко телешко варено с шоколадови бисквити. Значи не било само Българското черноморие...

Има нощни автобуси, но решаваме да се приберем пеша, защото все още се чувстваме финансово нестабилни. Все пак трябва да стигнем до Барселона някак. Минаваме през срутената къща. Градът наскоро е станал известен с нея след като една нощ тя просто се сринала до основи. Жалкото очертание на купчината тухли ме впечатлява повече от всички огромни евроинституции, които съм видяла през деня в Брюксел. Как се е случило това не е ясно, поне за обикновените хора. Иначе преподавателят на Хриси по конструкция е обещал да изясни, като "понапреднат" още малко.

Следва първият и последен момент, в който се почувствах застрашена по време на пътуването. Вървим по малък път, вече сме съвсем близо и сме в доста отдалечен квартал, но... все пак говорим за Белгия. Улицата е пуста. Само отвреме навреме виждаме по някой човек. В един момент усещаме, че зад нас, пред нас и отстрани има мъже, издават странни звуци и после чуваме шум от бягане. Някакъв тича към нас, разблъсква ни, тича още 2 метра, спира и завива със спокоен ход зад ъгъла. Изведнъж се оказваме сами на улицата, всички са се стопили. Чантите ни са по местата си и не можем да си обясним каво са искали от нас. Бирата и умората ме правят добра. И заключавам, че и те са добри и просто са искали да ни предупредят, че не е безопасно за три момичета да ходят сами по улицата посред нощ.

Е, убедиха ни. Прибираме се с треперещи пръсти и известно време не можем да отключим входната врата, преди да разберем, че пъхаме ключа в неправилната ключалка.

Брюксел

Кацаме на Charleroi много рано на 13 април. Може би 7 сутринта. Летището, на което кацат самолетите на Уиз Еър, е доста отдалечено от града (около половин час път с кола без задръстване) и автобусите струват 15 евро. Те обаче тръгват към 8 от там. Или поне така твърди един българин, който ни заговаря отпред. Пита ни дали искаме да делим за такси, заедно с още хора. Такситата са бусове и събират 12 човека с шофьора. До Gare du Nord излиза 110 евро, което всъщност е същото, като с автобус. Съгласяваме се и потегляме.

Преди да съм напуснала летището обаче искам да похваля един от пилотите на Уиз Еър. Казва се Иван Петров и летя с него за трети път, след като ме закара и взе от Лондон миналата есен. Петров каца гениално и не може да се сравнява с нито един пилот в скромния ми самолетен опит от 10-15 кацания. Самите Уиз Еър като за евтина авиокомпания стават. Седалките са много наблъскани, никой няма специално място, стюардесите изглеждат все едно мразят професията си, храната е скъпа, а кафето е гадно. Но на кого му пука, нали е само за 2-3 часа. Освен това винаги можеш да смъкнеш масичката за ядене и да заспиш върху нея.

Малко избързвам, но все пак държа да отбележа, че билетите София-Брюксел и обратните Барселона-София излязоха 130 лв. всичко (което не може да се сравнява с билета Лондон-Барселона на една моя приятелка от преди 2 години, буквално 1 евро цент с Раян Еър), но все пак за българските условия е супер. Проблемът при нискотарифните компании е, че сметките са добре изчислени. Обикновено в едната посока наистина цената е минимална, но в обратната за около седмица разстояние, което е обичайната продължителност на почивките, изведнъж набъбва. Така че вариантът - пристигаш на едно място, а си тръгваш от друго, е много добър. Освен това виждаш повече и обикаляш места, за които не би ти хрумнало, ако просто искаш да видиш някоя европейска столица.

А те стават все по-еднакви. Постоянно се сблъсквам с нуждата да сравнявам местата и това хич не ми е трудно, когато говорим за Париж, Лондон, Виена, Барселона, Рим, Истанбул, Ню Йорк, Солун. Цък - старата част, цък - тамошната Витошка, Мария Хилфер, Пето Авеню, Оксфорд Стрийт, Пасейг де Грасия, Бенетон, Зара, Ха&ем, Адидас и т.н., после цък - корпоративната част. Това на пръв поглед, разбира се. Всеки град си носи своя дух, което е и причината да се влюбвам от пръв поглед в някой, а в друг въобще да не ми се връща. Тези повърхностни мисли се мотаят в главата ми, докато пътуваме към Брюкселската гара.

Оттам идва да ни вземе Хриси, българска студентка по архитектура в Лиеж. Вдигаме самарите и се отправяме към изтощителна обиколка. Хората са мили и ни упътват как да стигнем до заветните институции, които аз държа да видя, след като само преди месец и половина съм заспивала всяка нощ върху учебника по Право на ЕС. По пътя минаваме през Гран Плас. Старата част на Брюксел. И, нещо като Малкия Париж за мен. Всъщност тази част на Брюксел ми прилича повече на Париж от самия Париж. Има ги малките масички с по две столчета, обърнати към улицата, някакъв човек свири на акордеон, друг на цигулка, цветя навсякъде, хората ходят бавно по тесните улички, навсякъде
павилиончета за сладолед, сладоледени гофрети, ягоди, потопени в шоколад и т.н. Идилия. И малко странно, зад тези красиви тънки високи сгради, долепени една до друга, прозира алуминиевата дограма на институциите. Новото се бие със старото и дразни окото.


Градът не е голям. Даваме си сметка за това след като засичаме една симпатична гей двойка три пъти за половин час. След дълго ходене. И след като болката в дясното ми рамо е достигнала онази степен, в която просто съм спряла да го усещам, стигаме институциите. Навсякъде знамена, надписи на кирилица и стъкла, стъкла, стъкла. И багери. Всички сгради са свързани с топли коридори и се разкрива гледка към подтичващи жени на високи токчета. С неясна посока. Снимаме се пред ЕП, ЕК, ЕСв и т.н. и се опитваме да се измъкнем по-бързо. Атмосферата е студена и лишена от очарование. Попадаме на полянка зад ЕП, изпъстрена от опаковки и фасове. Издишаме доволно. Не само в България задните входове са мръсни. После се замисляме, че може би просто българските депутати обядват там.


Слънчево е, но доста по-студено от София. "Добре, че идвате днес, вчера времето беше много гадно", казва Хриси. Реплика, която ще ни преследва до края на пътуването във всеки град, в който отиваме.

Брюксел не е от градовете, в които се влюбвам. Нито ми се работи там, нито ми се пие бира там, студено ми е и искам да си ходя. Просто между нас не се получава.

Earth Hour от балкона

Не претендирам за представителност, но, ако съдя по гледката от моя балкон, Earth Hour в София не се получи задоволително (и) тази година. Аз лично не можах да убедя хората около себе си, че в този един час не постигаш някакъв реален ефект, а показваш ангажираност. В крайна сметка излязох от вкъщи и отидох пеш до центъра и седнах на открито, както правя почти всеки ден и което, така като се замисля, ме превръща в завършен инвайъръментъл френдли човек.

Преди

След

Разходка...

...в петък вечер в София по време на току що пристигнала пролет е повече от любопитна. Особено ако дълго не успяваш да намериш своето място и обикаляш нагоре надолу. Минаваш Витошка и слизаш в подлеза, разделящ ЦУМ от Шератон, виждаш сянката на стария храм "Св. Петка Самарджийска" /проверих в гугъл, да/ и докато го гледаш, едва не се препъваш в самотна тоалетна чиния по средата на подлеза.

Продължаваш надолу посока Банята и... припаднал билборд с все булфонските телефони до него, а наоколо полицаи го снимат и се смеят.

Като казах "Баня". Много хубава е станала. Ако ги нямаше паркираните отпред автомобили, гледката би била идеална. По осветление конкурира Народния и е пълно с пейки. Което е сигурен знак, че съвсем скоро и там вечер няма да можеш да се разминеш от хора.

Народния театър.

Пред Народния театър. Изглежда напълно спокойна вечер. Стотици пият, пушат, цапат, пеят, свирят на китара и т.н.

Но всъщност не е. Пред фонтана е адски прашно. Чува се шум от машини. Трактори, камиони, багери вдигат пясък, огромни плоскости. Зимата е свършила. И ледената пързалка бавно изчезва пред очите на хората. Само дето на никого не му пука.

И... пак обратно към Халите. Изпаднала бележка се мъдри на тротоара пред...

...магазин със скъпи грозни рокли

Скоро вече е светло. В квартал Изток... Квартал на богати, които освен че също плачат, очевидно имат нужда да имат някой и друг кон с каруца подръка. За всеки случай.

Както и от мед.


И жълти вестници. Които впрочем вече са десетки. Вероятно се купуват.

Пролет по време на криза

Завесата се вдига. 20 ч. Борисовата градина. Така наречената сцена. В далечината се чува шум от подрънкващи празни ариани и загорки. Хари събира своите 20 стотинки. Десетки пъти по 20 стотинки. Все пак днес е първият пролетен ден. Хари има много работа. 20-ина пейки. Само около една са насядали петима човека. Усърдно разгонват минаващите наоколо, които ги молят за цигари и за по 20 стотинки. Автобус до родния град. Петимата отказват на всички. До групата приближава мъж. Вид на разорен интелектуалец. Обръща се към пушещия:

Аз цигара знам, че няма да ми дадеш, ама може ли поне една дръпка? Хм.. откога жълтото може да се пуши.. Нищо де, кефиш ме. Бих ти звъннал, ама си забравих чановете. /Възглас с детска наивност в гласа/ Ах, изоставен ром! /Бурно отрицание от собственика на рома - пушещия/ Ооо, съжалявам, беше просто привидение...

Almodovar's got the soundtrack

Алмодовар върви по стъпките на Тарантино откъм саундтраци. В смисъл, че след като снощи гледах "Пречупени прегръдки" в претъпкания от правостоящи салон на Дом на киното, първото нещо, което направих, беше да потърся музиката от филма. Три песни да пусне, ама и трите да се вписват перфектно значи.
Cat power, мъркаща, меланхолична и ужасно позната

Uffie, електронна, щипка Пийчис, щипка Бритни

Can, парчето арт в тройката, вече пътува към плейъра ми и ще остане там за дълго.


Иначе филмът е страхотен, поне на първо гледане. Хем тъмен, хем шарен. Само накрая героите попрекалиха с откровенията и латиноамериканските съвпадения. Ама айде, може би е било търсен ефект. Все пак и Алмодовар живее на топло.

The Blind Side е тъп

Академията обича когато актьорите не играят себе си, а се преобразяват в тотално различен образ. Сандра Бълок получи Оскар, защото прави наистина силна роля в американска драма, която се различава от обичайните й комедии, романтични комедии и екшън-романтики, където сме свикнали да я гледаме ("Скорост", "Скорост 2", "Мис Таен Агент", "Мис Таен Агент 2" и всякакви такива тъпотии).

Но освен, да кажем, хубавата игра на Бълок в този филм няма никакво развитие, което да си заслужава губенето на 128 минути. Не се случва нищо, освен някакви мелодрами, които Холивуд придъвква по една и съща схема от 50 години. Бедното афроамериканче, богатото американско семейство, бяла къща с двор, дискриминация в училище, лошите тийнейджърки срещу добрата тийнейджърка, снобството чрез лошите приятелки на добрата майка, гетата и как със силата на вродено добродушие можеш да преодолееш лошото им влияние и т.н. Няколко образа със сравнително труден характер а-ха да разнообразят филма на няколко места, но не.

Не. Всичко е смотано от начало до край. Има го и любимият американски футбол. Майкъл естествено се превръща във футболна звезда накрая. А точно когато това става, героинята на Бълок се обръща срещу някакъв неприятник - фен на противниковия отбор, който през целия мач е правел коментари за това колко черен/дебел/висок/тромав е Майкъл и казва: "Ето това е синът ми" или нещо в този дух. И оставя зрителят просълзен да се радва, че доброто побеждава.

Всъщност има една спънка. Която звучи просто нелепо на фона на всичко, което очаквах да се случи. След като Майкъл е приет в университета на осиновителите си, се появява някаква жена от вече забравих каква организация. Тя му заявява, че той е бил осиновен едва ли не само с цел богатото бяло семейство да уреди силен черен футболист за отбора на университета, който са завършили. Това можело да стане тенденция и сред други семейства и било опасно. (?) Майкъл претърпява лека криза, но все пак всичко свършва щастливо за всички. И толкова.

The Blind Side потвърждава твърдението, че Оскарите спокойно могат да идат и при особено тъпи филми.

BG subtitles

Много ми харесва София филм фест. Въпреки че тази година попадам на някакви безумни филми, в които през цялото време нищо не се случва, продължава да ми харесва. Само не ми е ясно защо българите са дискриминирани с по-малък, по-блед и сложен по-отдолу текст в сравнение с английския. Колкото и международна да е схемата, все пак преобладаващият брой зрители са българи, като преобладаващата част от тях вероятно разбират български по-добре от английски. Нали?

azis know-how

Диви ягоди

Fragolina di bosco (Wild Strawberry)
Originally uploaded by Antonella_Taddei

Диви ягоди е невероятна комбинация от думи. Диви. Ягоди. Идва ми да подскачам, докато го произнасям. Диви диви диви. Свободни такива. И танцуващи боси. И тичащи през глава надолу по някой склон. И падащи и ставащи. И пак тичащи. И накрая просто търкалящи се надолу по тревата, без да им пука, че ще се изцапат. И ягоди. Малки, червени. С жълти точици, които като ги нацелиш хрусват леко. Сладки. И криещи се между листата. Невидими. Докато случайно една не се покаже. И хоп - още една. Още една. Цяло поле от ягоди. А досега не ги беше забелязал. И диви, и ягоди. А аз им виках горски. Ама че неподходящо.

Благодаря на Ансамбъл Филип Кутев за тазсутрешното вдъхновение. И на онзи човек, който лепеше плакатите.

Улична революция

Нещо се случва в София, казвам ти. Може да е от времето, може да е от местата, на които ходя, но... ми харесва. Да, моят град ми харесва. Улиците му оживяват. И говори, каквото си искаш, знам какъв си негативист, обаче не ми пука за плаващите плочки.

1) Хората в метрото не се зяпат втренчено.
2) Усещат се опити на по-бързите да избутват бавните вдясно на ескалатора.
3) Потокът от хора по улиците не спира, дори в дъжд. Те се движат право напред, почти без да си пречат. Намират се и такива, които не просто ходят право напред в дъжда. Четат и книга.
3) Появяват се жени с неприлично къси поли и ярки чорапогащници, без да са чалга.
4) Появяват се все повече хора със скандален вид и все по-малко хора ги забелязват.
5) Музикалните събития, на които ме викаха за последните 6-7 седмици, през които не исках да ходя на музикални събития, бяха повече от тези за последната година. То не беше джаз, не беше техно, трип хоп, цигански партита, ска, реге, суинг, фюжън. Въпреки че по законите на Мърфи вероятно през март всичко ще замре.
6) Започва София филм фест с много обещаващи заглавия.
7) Уайърлес има почти навсякъде.
8) ОК е да учиш 3 часа в кафе, без някой от персонала да ти нервничи наоколо.
9) Днес засякох колоездачи в Борисовата - при сняг, киша и локви. Представям си след един месец какво ще бъде.

Докато ходех по улицата, стигнах поне до 29, ама сега ми изскочиха от главата.

Та думата ми е, че градът ми бавно се променя. Чрез хората в него. Особено по отношение на незабелязването на другите. Ще кажеш, че хората се отчуждават един от друг. Но аз всъщност нямам нищо против да се отчуждя от всички постоянно-раздаващи-съвети и цъкащи с език хора из София. Тълпата трябва да бъде оставена да се движи бързо напред в какъвто вид си иска. И ще станем европейци накрая. Гаранция. А репликата: "Айде да се поразкараме из центъра" ще умре! Заедно с нямащите работата. В смисъл, че ще си намерят работа, бе. Ти пък.

Тролеен негативизъм

Малко ми беше притеснено да не сгреша нещо, докато пътувах с този тролей днес. /Понеже ядях шоколад/ Хвърлях по едно око на шофьора за всеки случай, да не излезе със сопата. Ама всичко мина спокойно. Все пак, имайте едно на ум, ако ползвате тролей 5.

Fashion lady socks

Пропяване

"Немските консерватори са прочути с чувството си за консервативен хумор", а нашият премиер май насериозно смята, че да разкриеш неразкрито убийство, означава да намериш убития, а не да докажеш убиеца.

Това случайно намерено клипче от Господари на ефира ми докара болки в стомаха от смях. Не ми се иска да вярвам, че наистина казаното е прозвучало и извън ефира на бТВ, ама нямам избор.



Тук може да бъде видяна и официалната версия без господари.

Всъщност зададеният на Борисов въпрос за 150-те поръчкови убийства, не касае това как той се справя с организираната престъпност като премиер в момента, а се отнася до един по-ранен етап от политическото му развитие. През 2007 г. в американския "Конгрешънъл Куотърли" излезе статия, която обвиняваше Борисов, че е замесен в 30 от 150 знакови поръчкови убийства, като "по време на четиригодишния си мандат във вътрешно министерство от 2001 до 2005 г. Борисов е използвал служебното си положение, за да контролира официалната корупция и да помага на своите съдружници мафиоти да премахват конкурентите си от подземния свят." Авторът на статията цитира поверителен анализ за риска от инвестиране в страната (България), поръчан от частна банка. Дали подобни обвинения са оправдани или не, не може да бъде доказано на този етап. Факт е обаче, че в деня на излизане на доклада, Слави Трифонов отстъпи стола си в шоуто по бТВ на тогавашния кмет за 1 час ефирно време. Борисов обърна всичко на майтап и историята с доклада беше забравена в България. В Германия обаче явно помнят.

Signed, sealed: Самотна майка

"В чл. 50, ал. 5 КСО за първи път беше призната фигурата не само на самотната майка, но и на самотния баща. Това стана с предоставянето на правото на осигурения осиновител на обезщетение при осиновяване на дете." - стр. 339, "Осигурително право", проф. Красимира Средкова.

Аз пък се чудя защо изобщо на някого трябва да се признава етикета "самотен". Едно време като чувах как възрастните хора си говореха за някоя "самотна" майка, в мозъка ми изникваше една такава драматична картина, комбинация между роман на Дикенс и модерна бг реалност. Примерно олющен таван, тъмен, в Люлин, без мебели, младо момиче в окъсана рокля, подсмърчащо, отхвърлено от обществото, дори от собствените си родители, бебе, мръсен котлон, студено... Не че не се случва и сега. Ама писачите на учебници трябва да признаят, че нещата могат да стоят и по съвсем различен начин.

Какво става, ако една преуспяла жена реши, че иска сама да си отгледа детето, въпреки че примерно си има връзка с някакъв (безотговорен) мъж. И живее в мезонет в Изгрев, има си чистачка, детегледачка, иконом и всякакви там екстри. Пак ли непременно юристите в Софийския ще й викат "самотна"? Аман от соц етикети. :)

Същото и за самотния баща, де. Да не излеза от цялата работа с някой феминистки етикет. Просто може да се приеме друга дума. Да вземем да приемем английското сингъл, примерно? Така или иначе тази дума наистина не може да бъде заменена с нищо подходящо на български. И не, сам, не се приема също.