влизам тихо в книжарницата да питам за книгата. заглеждам се през пространството, докато чакам жената да я намери и после да помоля столична библиотека да приеме нея наместо онази, която лежи вкъщи, все още просмукана от дъжда на юлския протест. трябва да престана да ходя с платнени чанти, когато го дават лошо, мисля си и, докато си мисля, се завъртам на пета. пред очите ми се изпречва малка книжка с твърди корици. оказва се същият автор, когото търся. отварям на произволна страница и намирам това:
усмихвам се и някакво странно спокойствие се разлива през тялото ми като топъл липов чай на терасата вкъщи.
обичам отговори. (обичам и липи, но това е друга тема.) обичам и необяснимите хубави случайности. усмихвам им се. и ги снимам с телефон. снимам и тази. и затварям.
продавачката се бави.
решавам да се върна към рафта, отварям пак същото и тръгвам да търся, но не го намирам.
преравям всичките стотина страници.
нищо.
продавачката идва.
не й обръщам внимание.
търся.
няма го.
търся.
затварят.
тръгвам си. ромоли дъжд.
вървя по раковска и един трамвай се шмугва покрай мен, а релси няма. стряскам се и поглеждам телефона. снимката е там, но липсва нещо. думата, която ме интересува, е изчезнала. няма го отговорът, няма я и нея.
чудя се коя беше, а не успявам да се сетя.
на нейно място вече може да бъде всичко друго..
1 коментар:
"Ако моженето беше равно на желанието -
критерият не би бил важен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже."
Публикуване на коментар