Колизия

Най-любимият ми ютюб коментар за всички времена идва заедно с "Лунната соната" в изпълнение на Валентина Лисица:

Джалалабад

Попаднах на тези снимки, представящи Джалалабад, отдалечен на 150 км. от столицата на Афганистан, случайно и бързам да ги споделя. Фотографът Перец Партенски е бил част от тима на The Synergy Strike Force в страната. Последните са интересна независима организация от доброволци с различни технически умения и достъп до широк спектър от социални мрежи, които работят в подкрепа на хуманитарната помощ и усилията за стабилизиране на следвоенни общества. Не намирам техен сайт, а само фрагментирана информация, като тази презентация за Ирак тук, например. Явно не са много хора.

Ето и снимките, които ме впечатлиха най-силно, почти колкото онзи филм за красивия Афганистан:

Вместо айпод, работниците в областта носят своите пойни птици, за да ги забавляват през деня.

Поглед на север от покрива на дома на фотографа в Джалалабад: зелени полета, река Кабул (скрита), златисти върхове и зад тях началото на планинската верига Хиндукуш.

Няма достатъчно училища, затова голяма част от ученето се случва на открито в "килимени класни стаи".

Пищно украсените "​​Jingle Trucks" от Пакистан са сред най-често срещаните превозни средства на пътя.

Още за Афганистанските жени и какво може да се крие под сините бурки.

за психичноболните у нас

Изключителен филм на БНТ за положението на психичноболните хора в България. И макар и тъжен, той предлага и оптимистичния поглед, предлага решения и дава примери:

за дневните центрове в общността; за клубовете по взаимопомощ; за ремисиите; за необходимостта от изграждане на доверие у пациента, който да вярва на своя лекар и да не го възприема като заплаха; за едно черно коте; за Краси Гегов, който работи в нашия офис; за ангажирането в занимания; за терапията на труда, който подрежда мислите; за събитията; за пианото на Иванчо; за това, че едва 6% от психичноболните извършват някакви престъпления, а от тях по-малко от половината се дължат пряко на болестта.

Какво е Къри и други к-расиви думи

Трябваха ми куп години, за да разбера какво всъщност е къри. Представях си го като отделна подправка, а току що мама ми каза, че е смес от 8. 6 от които с "к":

к-уркума
к-ориандър
к-имион
к-анела
к-ардамон
к-арамфил

както и джинджифил и черен пипер за разкош.

Коя от коя с по-хубаво звучене! Водеща, разбира се - джинджифилът.

Тук е моментът да споделя, че джинджифил е дума, удобна за вмъкване във всяко изречение, докато си в чужд град с най-добрата си приятелка и искате да привлечете вниманието на хората върху себе си. Веднага давам пример - "онзи ден, гмурвайки се в океана на съзнанието, джинджифил, в среднощния омай, дочух писъците на една злочеста твърде дълго бленувана мечта, джинджифил, запратена във ъгъла, загасена със злост свръхчовешка, джинджифил, но с тласъка на едно мъждукащо пламъче тя бе изгряла отново, и отново, джинджифил, от тъй непознатите дебри на разума и за пореден път във нея аз съзрях своето безсилие, джинджифил." Нещо такова.

Солидно внимание привлича и думата "чубрица".

Но сега като се замисля - почти всички съставки на кърито са препоръчими. Със своето красиво, но сурово звучене, те придават драматизъм на тъй непознатия език и човъркащо, непреодолимо, желание у местните бармани да ви попитат: "De donde sois, chicas?"

Снимка: http://www.informafrica.com

bTV "дебат" относно застрояването на Пирин - проблеми далеч отвъд екологичните

Когато преди няколко дни ме попитаха дали хората, подкрепящи еко-каузи, са просто млади идеалисти, ми се зави свят. Имах толкова много отговори, аргументи и доказателства срещу това твърдение, че направо не знаех откъде да почна.

бТВ ми направиха прекрасна услуга с този "дебат", който организираха снощи. Линк към видето. Той доказва, че нашите цели отиват много по-далеч от това да се борим за природата на България. Защото, борейки се за нея, се сблъскваме със следните общозначими проблеми:

1) неуважение към реда и върховенството на закона от страна на тези, които са призвани да го прилагат:
- „Трябва да кажа, че това, което ни пречи, не са само еколозите, но и ЗАКОНИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ!“ Сашо Иванов, кмет Сепарева баня.

2) продажни медии или поне престъпно пристрастни. Димитър Цонев съвсем прекали (в степен достигана от Диана Найденова), задавайки въпроси, съдържащи отговори и то с неузнаваемо, изкривено от злоба лице.

• „Вие искате ли да изгоните инвеститора от Банско?“, Димитър Цонев, водещ.

• Водещият Цонев: И аз да допълня – както е във Франция, Италия, Австрия, във всички държави, където се развива ски туризмът. Къде няма курорти? Там всичко е курорти!
• Петко Цветков, фондация "Биоразнообразие": Там няма курорти в национален парк и в обекти на световното културно и природно наследство, какъвто е Парк Пирин. 
• Водещият Цонев: Ама вие ходили ли сте в Австрия и Франция?
• Петко Цветков: Средната надморска височина в Австрия е два пъти по-висока, в Швейцария е 3 пъти по-висока спрямо България.
• Водещият Цонев: Ние два нещастни курорта имаме тука в тая държава...
• Любомир Костадинов, WWF: Там курортите нямат проблеми да се развиват, защото се развиват над територията на горите. 

• "Вие имате помежду си и някаква лична непоносимост, която аз сега установявам в студиото", Димитър Цонев, водещ (вижте горе снимката, чуйте интервюто и начина на изразяване на тримата господа и кмета на Банско и помислете дали ако ви се налага да се виждате с тях постоянно, няма да развиете една чисто човешка първична непоносимост към тези лица.

• „Тома Белев е във всички студиа, са не бързай толкова да го включвате“, псевдоекологът Филип Цанов към Димитър Цонев (с тон като към слуга).

Освен това ясно се вижда след минута 16:06 как говорят едновременно и Любомир Костадинов, и Филип Цанов, но главите и на двамата водещи са обърнати към втория:

3) подставени лица, приписващи си качества, които не притежават, за да подменят диалога и пропорциите между спорещите. В случая това са Филип Цанов от сдружение "Природа за хората" и Дончо Иванов от Коалиция за устойчиво развитие - псевдоеколози, чиито организации са създадени колкото да се пуска прах в очите на незапознатите граждани. Първият е алтер егото на Цеко Минев, вторият е нова звезда за мен. В Капитал сполучливо го определят като представител на "мръсното зелено". Като кадър на Държавна сигурност той запази мълчание, а после се опита да не заеме позиция, обвинявайки смътния образ на министерството, дори съвсем да измести темата със сензацията, че еколозите били пуснали сигнал за някаква бомба на някаква писта...(?)

В резултат на това се оказва, че в студиото има четирима лобисти за плановете на Юлен и Цветанка Ризова, чийто глас се чува също колкото да зададе някой предубеден въпрос. Подобно е положението на кръгли маси и дискусии в министерства и общини, които са далеч по-малко публични.

4) прекъсване и неизслушване на чуждите аргументи - нещо толкова сериозно при такива дебати, че в крайна сметка дори и на културните хора им се налага да го правят, в противен случай, в подобна компания, рискуват да останат напълно изключени от разговора. 

Ето, например, две важни реплики, които не останаха чути покрай викането:

„Когато ние се опитваме да заобиколим закона, да го нарушаваме, това пречи не само на екоорганизациите, но и на цялото общество. И обеднява цялото общество, това трябва да е ясно.“ Любомир Костадинов, WWF по повод думите на кмета на Сепарева баня, че законите пречат. 

"Ние сме за инвеститори, които спазват законите, които отчитат ограниченията, свързани с опазване на околната среда." Петко Цветков.

The Knife - A Tooth For An Eye

Честит 8-ми март. The Knife ви поднасят малка видео-изненадка за празника.
Интересното на видеото е, че изглежда скучно на пръв поглед и все пак провокира силно съпротивление у зрителя. Нещо не е наред с ролите..

Кой и защо атакува Прокопиев във Фейсбук?

Влизайки днес във фейсбук, видях като топ новина следната снимка:

Скоро бях прочела статията Кой и защо атакува президента и ми стана интересно. Проверих тази група, където изрично е написано, че трябва да се прави някакъв рекорд (ВАЖНО: За да поставим рекорда, наистина трябва да сме най-голямата българска група.)

Съответно, феновете им са 313.263. Любопитно е, че в рамките на 24 часа са публикувани точно десет политически статии, наред с истории за чалга певици, секс и снимки на разголени жени. И десетте касаят Иво Прокопиев, както и президента Плевнелиев, Саша Безуханова, Зелените... Източниците на тези крайно манипулативни "новини" са тв7 и по-конкретно Бареков, сайта Блиц, уж европейски сайт на име neweurope.bg, Красимир Каракачанов и Яне Янев (който според слуха щял скоро да издаде труда на своя живот: "Пълна енциклопедия на корупцията в България - от А до Ю"). Не знам Прокопиев дали е чист като сълза, но той е собственик на двете най-авторитетни и сериозни медии у нас. Освен това със сигурност знам, че горните хора са едни от най-отвратителните лица от българската сцена и ако не харесват някого, то той/тя директно печелят симпатиите ми. Щом излиза като топ новина в моя фейсбук, значи някой плаща за промотирането й. Адски низко.

1. Киро Японеца платил на Росен Плевнелиев 15 млн. лв.
2. Защо президента отрича, че е съсед с олигарха Иво Прокопиев. Ето доказателства, че живеят къща до къща и си гостуват често. Гузен негонен бяга ----> http://tv7.bg/dobro-utro/news/9662622.html
3. Плевнелиев си купил имот за без пари от Прокопиев. Дали сега не иска да му върне услугата като му даде властта ----> http://www.blitz.bg/news/article/186737
4. Разследване на авторитетно европейско издание разобличава Плевнелиев и неговите зависимости с Иво Прокопиев ----> http://www.neweurope.bg/article/zavisim-li-e-prezidentt-ot-interesite-na-edriya-biznes - Сложено общо шест пъти
5. Бареков разкри в ефир тежки връзки на президента Плевнелиев с олигарха Иво Прокопиев. Олигрха иска да превземе властта именно чрез близостта си с Президента.
6. Президентът води преговори и хвърля прах в очите на хората, смята лидерът на РЗС
7. Настъпи ли възмездие за "Зеления октопод"
8. Каракачанов: Държавният глава прави голяма грешка, като вече две седмици протака създаването на нов кабинет
9. Президентът Плевнелиев влиза в политиката благодарение на олигарха Иво Прокопиев
10. Поставено лице на олигарха Иво Прокопиев поема държавата

Конкурс за правозащитно есе

Проблемът на много от юристите в България е, че не знаят защо са юристи. Загубили са смисъла още в самото начало - някъде между аудиториите, където преподаватели са им чели с равен глас скучни лекции, кабинетите, в които с треперещи гласове са рецитирали наизустени учебници и канторите, в които са сменяли на поразия лични данни от договор в договор и са рефрешвали сайта на Търговския регистър. А все пак, когато човек учи право, трябва да бъде насърчаван да мисли, да анализира, да си обяснява първопричините за съществуването на норми, да търси призвание. Това го казвам от съвсем личен опит - например, само 3-ма-4-ма асистента, са ми останали в главата с думите си. Този месец БХК се опитва да направи крачка в посока поощряване на оригинална правозащитна мисъл, като предложи на студентите по право да напишат есе по една притча на Кафка. Имат пълна свобода - могат да разкажат същата история с други думи, да сменят края, да я почнат отзад напред, да добавят герои, да напишат съвсем различна нова притча с някакви допирни точки... каквото и да е - стига да покажат, че могат да мислят. И мислят оригинално и грабващо.

Мъже на токчета

Мъж обува токчетата на жена, за да измине един километър "в нейните обувки". Целта е зрелището, разбира се - нелепо куцукащи мъже с космати крака. Понякога обаче обществото има нужда именно от такова, за да обърне внимание на някой факт. Като например този, че всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие. В някои случаи тя дори не съзнава това, счита го за нормално. Мъжете, които ще отидат на Аптека в 12 ч. в събота, директно ми стават любими. Те ще насочат вниманието към домашното и сексуалното насилие, принасяйки в жертва своята "мъжественост" - тоталното отрицание на всички мачовски тъпотии, към които сме така привикнали. 

Борхес - Кръглите развалини

Никой не го видя как стъпва на брега във вселенската нощ, никой не видя бамбуковата лодка, която потъна в свещената тиня, но след няколко дни всички знаеха, че мълчаливият човек идва от юг и че родното му място е едно от безбройните села, пръснати по стръмния планински склон нагоре по реката, там, където езикът зенд не е смесен с гръцки и където рядко се среща проказата. Истината е, че мрачният човек целуна тинята, изкатери се на брега, без да отстранява (навярно без да усеща) режещите треви, които израниха тялото му, и се довлече зашеметен и целият в кръв до кръглото място, над което се издига каменна фигура на тигър или на кон, някога с цвета на огъня, а сега с цвят на пепел. Това са останките на храм, погълнат от отдавнашни пожар и осквернен от блатистата джунгла, храм, чийто бог не е почитан от хората. Странникът легна под статуята. Събуди го обедното слънце. Не се учуди, като забеляза, че раните му са зараснали, затвори бледите си очи и заспа — не от изтощение, а защото такава бе волята му. Знаеше, че този храм е мястото, предопределено от неотклонимата му цел; знаеше, че неумолимите дървета не са успели да задушат развалините на друг подходящ храм надолу по реката — също на изгорени и мъртви богове; знаеше, че негов пръв дълг е да спи. Към полунощ го събуди безутешният крясък на птица. Следи от боси нозе, няколко смокини и една делва му разкриха, че хората от околността са бдели с уважение над съня му и го молят за покровителство или се боят от неговите магии. Усети студената тръпка на страха, откри в разрушената стена една погребална ниша и се покри с листа от незнайни дървета.

Целта, която преследваше, макар и свръхестествена, не бе непостижима. Искаше да сънува човек: искаше да го сънува в пълната му завършеност и да го въведе в реалността. Този фантастичен замисъл поглъщаше цялата му душа; ако някои го запиташе за името му или за каквато и да било подробност от предишния му живот, той не би могъл да отговори. Нравеше му се необитаемият разорен храм, защото беше само частица от зримия свят, както и близостта на дърварите, защото се бяха нагърбили да задоволяват скромните му нужди. Оризът и плодовете, поднесени като дан бяха достатъчна храна за тялото му, отдадено на едно-единствено усилие — да спи и да сънува.

Отначало сънищата бяха хаотични; малко по-късно станаха смислени. Странникът сънуваше, че се намира в средата на кръгъл амфитеатър, който сякаш беше опожареният храм: рой мълчаливи ученици се трупаха по стъпалата; лицата на последните бяха зареяни в пространството на много векове разстояние и на звездна височина, но се виждаха съвсем ясно. Човекът ги обучаваше по анатомия, космография, магия; учениците слушаха жадно и се мъчеха да отговарят мъдро, сякаш се досещаха колко важен е тоя изпит, който щеше да избави един измежду тях от участта на мимолетно видение и да го въведе в реалния свят. Човекът и насън, и наяве преценяваше отговорите на своите призраци, не се оставяше да бъде измамен от самозванците, отгатваше в нечие объркване растящ разум, търсеше една душа, достойна да стане част от вселената.

На деветата или на десетата нощ човекът разбра с известно огорчение, че не може да очаква нищо от онези ученици, които приемаха равнодушно неговото учение, а само от тези, които дръзваха понякога логично да му противоречат. Едните, макар и достойни за обич и нежност, не можеха да станат личности; другите бяха твърде самостоятелни. Един следобед (сега и следобедите бяха посветени на съня, сега бодърствуваше само два часа на разсъмване) той разпусна завинаги многобройните си въображаеми възпитаници и остана с един-единствен ученик. Едно мрачно, мълчаливо момче, непокорно понякога, с остри черти, повтарящи чертите на този, който го сънуваше. Дълго време не го учуди внезапното отстраняване на неговите съученици; напредъкът му след няколкото самостоятелни урока порази учителя. И все пак бедата връхлетя. Един ден човекът изплува от съня като от лепкава пустиня, взря се в призрачната светлина на залеза, която за миг сбърка със зората, и разбра, че не е сънувал. През цялата нощ и през целия ден безсънието тегнеше над него с непоносимата си яснота. Поиска да изследва джунглата, да се изтощи. Сред бучиниша едва го споходи лек сън, пронизан от мимолетни видения — първични, ненужни. Поиска да събере учениците си, ала едва изрекъл няколко кратки насърчителни думи, те се разпръснаха, изчезнаха. В почти непрестанното бдение сълзи на гняв изгаряха старческите му очи.

Разбра, че да ваеш несвързаната хаотична материя, от която са направени сънищата, е най-тежката задача, с която може да се нагърби един мъж, макар и да прозре всички загадки на висшия и нисшия ред: много по-тежка, отколкото да изплетеш въже от пясък или да изсечеш образа на безликия вятър. Разбра, че първата несполука е била неизбежна. Закле се да забрави огромното видение, което го бе заблудило в началото, и потърси друг метод на работа. Ала преди да го приложи, пожертвува един месец, за да възстанови изхабените от бълнуването сили. Не си постави за цел да сънува и почти веднага заспа. Прекара в сън голяма част от деня. В редките случаи, когато сънуваше през това време, не обръщаше внимание на сънищата. За да възобнови работата си, почака диска на луната да стане пълен. Сетне привечер се пречисти във водите на реката, поклони се на боговете на планетите, изговори позволените срички на едно могъщо име и заспа. Почти в същия миг му се присъни едно туптящо сърце.

Присъни му се живо, топло, загадъчно, голямо колкото свит юмрук, гранатовочервено в сянката на някакво човешко тяло още без лице и пол. С грижовна обич го сънува четиринадесет ведри нощи. Всяка нощ го възприемаше все по-ясно. Не го докосваше — само го следеше, наблюдаваше, може би го усъвършенствуваше с поглед. Възприемаше го, чувствуваше го от най-различни разстояния и ъгли. На четиринадесетата нощ докосна с показалец белодробната артерия, а после цялото сърце — отвън и отвътре. Проверката го задоволи. Съзнателно не сънува една нощ; после отново пое сърцето, изрече името на една планета и се зае да съзерцава друг от главните органи. Преди да изтече една година, стигна до скелета, до клепачите. Безбройните косми на главата бяха може би най-трудното. Сънува един цялостен човек, един младеж, който обаче не се изправяше, нито говореше, нито можеше да отвори очи. Нощ след нощ човекът го сънуваше спящ.

Според гностичните космогонии демиургът замесва от кал един червен Адам, който не може да се изправи на краката си. Тъй неловък, груб и първичен бе и сънуваният Адам, създаден в нощите на мага. Един следобед човекът понечи да разруши своето творение, но му дожаля. (По-добре да беше го разрушил.) След като отправи всичките заклинания към духовете на земята и на реките, той се просна в подножието на статуята, която беше може би тигър, а може би жрец, и призова неговата незнайна мощ. По залез му се присъни статуята. Писъни му се жива, тръпнеща: не беше ужасен — мелез от тигър и жребец, а тия две буйни създания ведно и в същото време бик, роза и буря. Този многолик бог му разкри, че земното му име е Огън, че в тоя кръгъл храм (и в други подобни) са му се кланяли и принасяли жертви и че с магия ще съживи съновидението, така че всички същества, с изключение на самия Огън и на този, който сънува, да го смятат за човек от плът и кръв. Заповяда му, щом го посвети в тайнствата, да го изпрати в другия разрушен храм, чиито пирамиди все още стърчат надолу покрай реката, та някой глас да го слави сред това пустинно място. И в съня на сънуващия сънуваният се пробуди.

Магът изпълни тия заповеди. Посвети известно време (което трая две години), за да му разкрие тайните на вселената и на култа към огъня. В душата си скърбеше, че трябва да се раздели с него. Под предлог, че така изисква обучението, всеки ден удължаваше часовете, посветени на съня. Направи повторно дясното рамо, сякаш бе несъвършено. Понякога го обземаше тревожното чувство, че всичко това се е случило вече… Изобщо дните му бяха щастливи; затваряше очи и си казваше: „Сега ще бъда с моя син“. Или по-рядко: „Синът, който създадох, ме чака и няма да живее, ако не отида при него.“

Постепенно го приучи към реалността. Веднъж му нареди да забие знаме на един далечен връх. На другия ден знамето се развяваше на върха. Подложи го и на други подобни, все по-трудни изпитания. С известно огорчение разбра, че синът му е готов да се роди и може би дори няма търпение. Тази нощ го целуна за първи път и го изпрати в другия храм, чиито развалини се белеят на много левги непроходима джунгла и тресавища. Но преди това (за да не узнае никога, че е видение, за да си мисли, че е човек като всички други) обви в забрава сънищата от времето, когато му бе ученик.

Победата и покоят му бяха помрачени от скука. В дрезгавината на залеза и на зората падаше ничком пред каменната фигура, представяйки си може би как неговия въображаем син извършва същите обреди сред други развалини надолу по реката. Нощем изобщо не сънуваше или сънуваше както всички хора. Възприемаше някак смътно звуците и формите на вселената; далечният син се подхранваше с тези отслабващи пориви на душата му. Целта на живота му бе постигната; магът изпадна в нещо като екстаз. След известно време (което някои повествователи предпочитат да изчисляват в години, а други — в десетилетия) в полунощ го събудиха двама гребци. Не можа да види лицата им, но те му разказаха, че в един храм на север се появил някакъв вълшебник, който можел да гази огъня, без да се изгори. Магът си спомни внезапно думите на бога. Спомни си, че от всички същества, които населяват света, единствен огънят знаеше, че синът му е призрак. Този спомен отпърво го успокои, но после започна да го измъчва. Уплаши се, че синът му ще се замисли за тоя странен дар и някак ще прозре участта си на жалък призрак. Да не си човек, да си проекция на съня на другиго — какво безмерно унижение, какво умопомрачение! Всеки баща милее за рожбите, които е създал (които е допуснал) в миг на объркване или на щастие; естествено е и магът да се тревожи за бъдещето на тоя син, премислян частица плът по частица плът, черта по черта, в хиляда и една тайнствени нощи.

Краят на неговите размисли дойде внезапно, но бе предшествуван от някои поличби. Най-напред (след дълга суша) над далечен хълм — облак, лек като перце; сетне небето на юг — розово като венците на леопард; сетне гъст дим, който помрачи блясъка на нощите, и накрая — паническият бяг на зверовете. Защото се повтори онова, което бе станало преди много векове. Останките от светилището на бога на огъня бяха унищожени от огън. В едно утро без птици магът видя как се вият край стените спиралите на пожара. За миг си помисли да подири опасение във водите, но после разбра, че смъртта идва да увенчае неговата старост и да го освободи от мъките му. Тръгна срещу огнените езици. И те не захапаха плътта му, те го погалиха, обгърнаха го, без да парят и горят. С облекчение, със срам, с ужас магът разбра, че и той е видение, че някой друг го сънува.

Преводът, който имам, от 2010 г., е много хубав. Хем със същия преводач като на този в читанка, хем дори по-добър.

Ако ви харесва Борхес, тук има и превод на едно негово стихотворение.

Николас и Саша

Николас Джаар е диджей, отрасъл е в Чили, твори в Ню Йорк. Става все по-известен. Тук обаче оставям две песни със Саша Спилбърг, която, чувам, се пада дъщеря на режисьора. Давам ви ги да ги чуете, само защото сте ми приятели!