сряда, 5 септември 2012 г.

понякога едва различавах себе си



'...жена ми ме беше приучила към тоя начин на съществуване през дългите години на нашия общ живот, толкова общ, че понякога едва различавах себе си...'

Павел Вежинов, Езерното момче

7 коментара:

Анонимен каза...

Тежка, но и много красива повест:Спомням си че Киркегор дефинираше обезличаването като една от най-големите опасности, именно защото се "промъква бавно и незабелязано в живота ни, като нещо незначително" (по памет).
Всъщност, думите са силни, но не и завършени.П. В. сам дава отговор защо се получава така:
"Там е цялата работа, че ние живеем на тоя свят отпуснато и лениво. Живеем, без да се мъчим да проникнем поне малко по-дълбоко в себе си. Или в другите, все едно. Но поне в себе си, понеже би трябвало да отговаряме за делата си…". Всъщност, оставяйки "... се да ни залива ежедневието, да ни изравнява с повърхността. Преставаме да различаваме важното от маловажното, губим критериите си, чувството си за отговорност" а това, както се оказва, може да убива.
ПС: Сега, да не ме захапеш за правописа.

Анонимен каза...

Тежка, но и много красива повест:Спомням си че Киркегор дефинираше обезличаването(Запетая) като. :)

zarichinova каза...

Няма да захапвам за нищо. Кой си ти?

Анонимен каза...

Хмм ... този въпрос ми го задаваш за втори път и ако просто ти напиша името си това едва ли би ти говорило нещо (Димитър Енчев) ако добавя и икономист, статистик, държавен служител, син, съпруг и баща картината би била значително по-пълна, но най точно би било да се каже че съм търсещ човек.
Предполагам, възниква въпрос какво търся?
Търся истината ... за смисъла, красотата, надеждата, добротата, искреността...... всъщност понякога и аз не знам какво точно търся, но знам че това което съм не е това което бих искал да съм.

zarichinova каза...

: )

Извинявай за любопитството. Помислих те за друг човек.

Май никой не иска да е това, което е. И спасението сигурно е в книгите. От тях най-ясно си личи, че всички в крайна сметка сме еднакво загубени и едни и същи мисли минават през главата ни. Просто някои са достатъчно смели да ги напишат на хартия.

Анонимен каза...

Има един нашумял напоследък писател (Букай), нищо есобенно, но поне е лесно смилаем а разказите му са с кратки и ясни послания. Та той използва в един от разказите си следния диалог:
"-Защо има толкова препятсвия между мен и целта ми?
Детето свива рамене и ми отговаря:
-Защо питаш мен?
-Препятствията ги донесе ти."
И в този ред на мисли, не, не се чувствам загубен, тежи ми по скоро това че по пътя към моята "обетована земя" колкото и пъти да променям мирогледа си както и да се опитвам не успявам да избягам от моята същност. Понякога си мислиш че си превъзмогнъл, че си намерил вярното решениеи или верния път, но рано или късно пристъпите на БЕЗПРИЧИННО отчаяние те връхлитат отново и всеки път преодоляването им е все по трудно, защото вече неведнъж си се връщал към онова състояние и онези спомени, който са оставили в теб красиви моменти изпълнени със спокойствие и хармония. Понякога изпитвам панически страх че ще дойде ден в който ще се обърна и няма да има за какво да се уловя, че ще пропадна и така ще нараня тези който държат на мен.
И не, книгите не са само спасение, книгите са и утрова:
"Човек е свободен във всичко, с изключение на онова, което се намира дълбоко в него." (Чоран)

Анонимен каза...

ОТРОВА, прост, че и неграмотен :)