понеделник, 24 септември 2012 г.

От Льоса до България



"причината повечето хора в България да не умеят да се изразяват и мислят, както и да не четат книги е че в училище са ги учили, че писателите са колоси, пред които може само да се прекланят."

На този коментар попаднах току що и ме впечатли. Написан е под един иначе странен пост, който случайно открих. Авторката разказва защо не харесва Марио Варгас Льоса. Не, категорично не съм съгласна с мнението й.

"Наистина се стреми да разплита отношенията между шофьори, добри госпожици, кръчмари и нисковалентни проститутки, но натоварва разказа с толкова много излишни подробности (коя песен звучала по радиото докато съзаклятниците си говорели, etc.), че затормозява интереса."

Ама как така! То точно тези безкрайни подробности наелектрезират напрежението и изненадват читателя. Чете си той за планираното покушение срещу страшния лидер и за всяка мимика, всяко потрепване, всяка мисъл, която минава през главата на съзаклятниците, чакащи жертвата си в колата. Всичко е детайлизирано с някаква безгранична педантичност, така че читателя съвсем реални тръпки го побиват. И изведнъж авторът - тресс - и почва да говори за песента по радиото или за стомашните неразположения на убиеца. Така сменя ритъма на действието, че читателят рязко се събужда и лекичко се усмихва, чувствайки се все едно някой току що го е измъкнал от фотьойла и го е пъхнал в самата история. Именно тези подробности правят историите толкова реалистични, като в истинския живот...

...като да се обясняваш в любов, а коремът ти да къркори толкова силно, че да заглушава думите ти. Там е чарът, умението да ce долавят детайлите, на които ние не обръщаме внимание и не можем да осмислим като нещо важно, като нещо, което провокира асоциации, което дори може да променя настроението ни.

Харесва ми Льоса, харесва ми приятелския тон, с който ми разказа за леля Хулия, все едно обикалям с него по улиците на Лима и подбирам с него и откачения му колега новините за радиото, все едно заедно се влюбваме в Хулия и изследваме любопитния Педро Камачо.

Харесва ми и убийствената му ирония в Панталеон и посетителките, където заедно правим публичен дом за военните, за да овладеем сексуалния им глад и да не изнасилват масово местните жени; с военна педантичност изчисляваме разходи, броим легла, подбираме жени, за да можем да отговорим на нуждите на гарнизона.

Харесва ми и структурата в Празника на Козела, книга, разказваща за диктатурата на Рафаел Трухильо в Доминиканската република - трите преплитащи се истории се развиват паралелно, но в съвсем различен ритъм: историческите данни за режима и за самия Трухильо; смъртно обидената дъщеря, измъчваща парализирания си баща с въпроси от миналото му; и убийците на Трухильо, които го причакват на магистралата може би час, на който обаче Льоса отделя стотици страници.

Не съм чела много негови книги, но тези си ги спомням толкова добре, мисля, именно благодарение на детайлите. Написани са елементарно, а остават в теб за дълго и те карат да мислиш.

Но думата ми беше за коментара, който цитирам в началото. Има нещо много вярно в него. И думата "колоси" е точно на място. Колосите не вдъхновяват, защото човек се чувства малък пред тях.

4 коментара:

Анонимен каза...

Марио Бенедети ..... нямам прадстава дали е добър писател, но имам любима поема от него: "Някога на едно място на Земята се срещнали всички чувства и качества на хората........" ("Настроения" или "Легенда за настоения")

zarichinova каза...

Еха! И как продължава?

Анонимен каза...

Будалкаш ме, това е една от най-известните му поеми и все пак, ако наистина не си я чела:
ЛЕГЕНДА ЗА ЧУВСТВАТА
Някога на едно място на Земята се срещнали всички чувства и качества на хората.
Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА, както винаги луда, предложила:
- Хайде да играем на криеница?
ИНТРИГАТА погледнала изненадано, а ЛЮБОПИТСТВОТО попитало безпомощно:
- Криеница? Какво е това?
"Това е игра - обяснила ЛУДОСТТА - в която аз ще си затворя очите и ще броя до един милион, а вие през това време ще се скриете. Когато приключа с броенето, първият от вас, когото открия, ще дойде на мястото ми да продължи играта.”
ЕНТУСИАЗМЪТ започнал да танцува воден от ЕУФОРИЯТА.
РАДОСТТА толкова подскачала, че в крайна сметка убедила СЪМНЕНИЕТО и дори АПАТИЯТА, която никога не се интересувала от нищо.
Но не всички искали да участват.
ИСТИНА решила да не се крие. Защо? Нали в края на краищата винаги я намират.
ГОРДОСТТА сметнала, че тази игра е глупава ( Притеснявала се от факта, че идеята не е била нейна. ) МАЛОДУШИЕТО предпочело да не рискува.
Едно, две, три ...,започнала да брои ЛУДОСТТА.
Първи се скрил МЪРЗЕЛА, защото както винаги го мързяло много. ВЯРАТА се качила на небето, а ЗАВИСТТА от завист се скрила зад сянката на ТРИУНФА, който със свои собствени усилия
се изкачил на върха на най-високото дърво.
ЩЕДРОСТТА почти не успяла да се скрие, всяко място, което откривала, според нея било прекрасно за някои от нейните приятели:
Кристално чистото езеро? Идеално за КРАСОТАТА!
Хралупата на едно дърво? Перфектно за СРАМЕЖЛИВОСТТА!
Полетът на една пеперуда? Най-добър за ЧУВСТВИТЕЛНОСТТА!
Един порив на вятъра? Чудесен за СВОБОДАТА!
Така че в крайна сметка ШЕДРОСТТА се скрила в един слънчев лъч.
ЕГОИЗМЪТ обаче, намерил едно много добро място още в самото начало, проветриво и удобно . Но само за него!
ЛЪЖАТА се скрила в дълбокия океан (ЛЪЖА - всъщност се скрила зад дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се скрили в сърцето на вулканите. ЗАБРАВАТА...забравих където се бе скрила тя! Но това не е важно.
Когато ЛУДОСТТА стигнала до 999999, ЛЮБОВТА все още не била намерила място да се скрие, тъй като всичко било заето, видяла един розов храст и решила да скрие сред цветята.
- Един милион - каза ЛУДОСТТА и започнала да търси.
Първият, когото открила бил МЪРЗЕЛЪТ, само на три стъпки зад най-близкият камък.
След това чули ВЯРАТА да спори с Бога на небето по въпросите на теологията. СТРАСТТА И ЖЕЛАНИЕТО можели да се усетят по вибрациите на вулканите. По случайност била разкрита ЗАВИСТТА и от това било ясно на всички къде се бил скрил ТРИУНФА. ЕГОИЗМА дори не се наложило да го търсят. Той сам излязъл от скривалището си. Оказало се, че е гнездо на стършели.
От толкова ходене ожаднели и в близост до езерото и открили КРАСОТАТА. А със СЪМНЕНИЕТО било още по-лесно, защото го намерили да седи на една ограда все още се колебаело къде да се скрие.
Така намерили всички:
ТАЛАНТА сред свежата трева.
СТРАХЪТ в тъмна пещера.
ЛЪЖАТА открили зад дъгата.
Останала ЗАБРАВАТА, за която вече били забравили, че играе на криеница.
Но само ЛЮБОВТА не се появила никъде.
ЛУДОСТТА търсила зад всяко дърво, във всеки поток в света, по върховете на планините и когато била на път да се откаже, тя видяла един розов храст и помислила:
ЛЮБОВТА сигурно се е скрила в него. Взела една вила и започнала да претърсва между клонките на цветето, когато изведнъж чула болезнен вик. Шипове на розата били наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да направи, за да се извини: плакала, молила се, извинявала се ... И обещала да стане водач на ЛЮБОВТА.

Оттогава, от като за пръв път играли на криеница на Земята, ЛЮБОВТА е сляпа, а ЛУДОСТТА винаги я придружава.
ПС: Да благодарим на блогърите направили си труда да я преведат от испански, защото не ми е известно да има българско издание ...

zarichinova каза...

Да, това е интересно. Не го бях чувала преди. Харесва ми да го слушам как сам си чете стихотворенията, харесва ми и един визуален артист, който прави клипове с неговия глас:
http://blip.tv/videonetart-video-arte/no-te-salves-983502
Но не познавам добре творчеството му : )