петък, 6 март 2009 г.

Майкъл Джексън за последно... май





През юли месец тази година с 10 концерта Майкъл Джексън ще сложи край на кариерата си... в Лондон. Или поне така разбрах от обърканото му официално съобщение вчера. Надявам се, съм разбрала правилно, че си оставя вратичка, защото искам да го видя на живо поне веднъж в живота си.

Може да звучи смешно, но за мен Джексън остава един от най-талантливите хора в модерната музика - като композитор, като глас, като танцьор /особено/. Той е създателят на целия комерс, на който се "любуваме" днес, но това в никакъв случай не прави него самия комерс, просто е прекалено добър. Свързан ми е само с хубави спомени. Но трудно се справям с аргументите, които ме заливат всеки път, когато спомена името му. Особено с тъпите шегички относно носа му, които се изчерпаха преди много време и всъщност са свързани с особено гадна човешка трагедия. Дори и да са истински всичките тези пластични операции, той ги е правил във време, когато не е имал примера на Шер пред себе си, а и своя собствен, време, когато пластичната хирургия тепърва се е зараждала и човек, с достатъчно пари и комплекси, възникнали още от ранно детство, трудно би могъл да й устои. А и това в крайна сметка си е личен избор. Тук дори няма да намесвам и ужасното витилиго. Относно злоупотребите с деца, също съм категорична. Че е странен, странен е /и няма как да бъде иначе като не можеш да идеш на разходка спокойно, да изядеш един сладолед и да се нацелуваш с някоя мадама, без да предизвикаш жълтеникав скандал в медиите на другия ден и това да е така, откакто си на 8 години/, ама това не значи задължително, че е извратен. А и срещу хората, които го съдеха, също може да се поспори дали не притежават този, да го наречим Моника Люински-синдром.

По отношение на Майкъл има още един синдром, типичен за хората по принцип. Умението да издигаме кумири, да ги правим модерни, да полудяваме само при появата им, да крещим, ревем и припадаме, да учим наизуст песни и клипове, да пълним зали и при първата грешна стъпка - да съсипваме и стъпкваме в калта, сякаш обвинявайки тях за собственото си оглупяване. Забравяйки, че в самото начало сме ги харесали само заради таланта им, а не заради всеобщата мода. Примери милиарди и не само в шоубизнеса - а дори и в последната кандидат-президентска кампания в САЩ. Истинската грешка на Майкъл, колкото и скандално да звучи, е, че не се самоуби от наркотици след излизането на "Dangerous". Само по този начин звезда от подобен ранг щеше още да бъде обичана.

Няма какво да го защитавам, разбира се, ничие мнение няма да променя. За мен поне си остават "Liberian girl", "In the closet", "Come together", "Dirty Diana", "Give into me", "They don't care about us", "Blood on the dancefloor", "You are not alone", "She's out of my life", "Speechless", "Rock with you", "Don't stop 'til you get enough" - все песни, които не са ми писнали, откакто бях 9-ти клас и тепърва откривах онзи смешния с белите чорапи, когото всички вече бяха отписали. Песни, от чиито лайв изпълнения продължавам да си изтръпвам. Това лято така и така ще слушам "кралицата", която дори не ми се слуша особено, що да не прескоча и до Лондон? Билетите варират - £75/ £65/ £50 плюс уиз еър и току виж съм отишла там - и бих пищяла, крещяла и ревяла на воля, точно както всички останали смешни момичета в началото на 90-те. Може да е последният ми шанс. Само не виждам кой ще ми прави компания:)

Няма коментари: