Пътепис за Албания

Един текст за Албания, написахме го с Христо Шемтов, а Капитал Лайт любезно го публикуваха тази седмица.

След има – няма 8 часа път от Скопие до Тирана слизаме от автобуса и се впускаме да търсим маршрутка за планината, към която отиваме. Искаме да свършим всичко бързо – без губене на време да стигнем до високопланинското село Тети, подстъп към най-високия връх в планината Проклетия – Майа Йезерце. И още тази вечер да бъдем там, утре да качим върха, да спим горе, после да идем до някакъв див албански плаж за ден, да разгледаме Тирана за два дни и да се приберем обратно. Бързо, стегнато едноседмично пътуване. Така си го представяме, докато се лутаме из града и разпитваме за автогарата. И понеже това не е някакъв важен роман, а съвсем обикновен пътепис, ще ви кажем още отсега – нито качихме върха, нито стигнахме плажа, не успяхме и маршрутка за Тети да намерим, то даже автогара не намерихме (май такава изобщо няма). А, да – освен това решихме да останем две седмици. Защото на човек просто не му се тръгва от тази чудновата и непрестанно изненадваща Албания.

Но да се върнем обратно на площада в Тирана. Маршрутките тук, също както в повечето страни от бившия източен блок, са най-популярното превозно средство. Стискаме един лист, разпечатан от сайт за взаимопомощ между чужденците, пътуващи в Албания, и разпитваме за посоки. Впрочем разделът Marshrutkas на сайта започва със следното изречение: The word ‘schedule’ is used in its loosest possible meaning.1

В крайна сметка попадаме на прашен паркинг, забит встрани от голямата централна улица. Той по нищо не прилича на автогара, от която тръгват микробусите за някои от най-популярните туристически дестинации. Опитваме да се разберем с шофьорите къде с английски, къде с езика на тялото в каква посока пътуват и кога тръгват. Албанският обаче не е от силните ни страни. Той е от т.нар. изолирани езици – макар и индо-европейски, няма общо с нищо познато, а много от хората, които срещаме, не говорят английски. Особено шофьорите на маршрутки. Особено този, който в момента стои изпъчен в средата на празния паркинг в Тирана и крещи "Лееежъ - Шкоооодр – Ле-е-ежъ - Шко-о-одр".

Албанската маршрутка

Лежа е крайморски град, около който има редица красиви малки къмпинги, алтернативни на албанския Слънчев бряг – Дуръс. Шкодра е този град, от който можем да хванем друга маршрутка нагоре към планината. Шофьорът от време на време се сеща за нас и ни показва пет пръста в знак на успокоение, че ще тръгнем след малко. В началото сме само двама, но скоро се събират около 15 души. Толкова са и седалките, настаняваме се удобно и потегляме. Шофьорът е строг, но явно сърцат – не иска да остави на пътя нито един човек, махнал ръка пред него, и спира на всички. Вади изпод седалките допълнителни табуретки и пластмасови столчета, на които настанява новите пътници. Съвсем скоро и мястото по тях се изчерпва, но той продължава да спира и да качва, хората вече са по двама-трима върху седалка, седнали буквално един върху друг. Напрежението в маршрутката расте, хвърчат вербални стрели към шофьора, но той не им обръща внимание, спира, качва още хора, прибира парите, без да се занимава с подробности като касови бележки или билети, и хвърчи с осезаемо несъобразена скорост по чисто новата магистрала.

Мерцедеси

Докато зяпаме през прозореца, вниманието ни бива привлечено от огромния брой мерцедеси по пътя. Албанците като цяло обичат колите. А особено обичат клаксоните им. Не ги ползват за предотвратяване на пътни произшествия, нито за да си изкарват лошото настроение, напротив – поздравяват се с тях. Особено в по-малките населени места хората просто си бибипкат за "здрасти". Предпочитаният автомобил е мерцедес, поне половината от колите на магистралата, по която хвърчим в момента, са с тази марка. Както няколко дни по-късно ни обяснява един шофьор на такси, който ни превозва в 14-тия си пореден мерцедес – хората го харесват не само заради престижния статус, който носи, но и заради високата проходимост и издръжливост. А издръжливост е необходима тук, защото пътищата на Албания тепърва се строят.

Северната Корея на Европа

До 1991 г. страната е била Северната Корея на Европа, албанският тоталитарен лидер Енвер Ходжа управлявал от 1946 г. до смъртта си през 1985 г. с репресии, тотална международна изолация и параноя. Още през 1961 г. успял да се изпокара дори със СССР, защото считал, че управлението не се съобразява достатъчно с принципите на Сталин. Ходжа явно е имал причини да не иска народът му да бъде подвижен. През комунизма в Албания действал закон, забраняващ притежаването на личен автомобил. Общият брой коли в цялата страна бил между 5 и 7 хиляди, това при 3 млн. население. В страната не са били изграждани и никакви пътища. В последно време инфраструктурата се променя бързо и изникват стотици километри нови магистрали, които свързват големите градове. Същевременно встрани от магистралите, по пътищата между малките градове и курорти, дупките често са повече от асфалта.

До съвсем неотдавна Албания е известна с това, че средната скорост на придвижване по пътищата й е около 27 км в час, както и че поради естеството на настилката (почва, чакъл и в най-добрия случай фракция) там камионите изпреварват леките автомобили, а не обратното. Навярно понеже имат магистрали отскоро, албанските шофьори още не са свикнали да ги използват, така че пътниците да не се чувстват като на скоростен адреналинов релсов атракцион в увеселителен парк. Водачите карат бързо, поддържат около 18 сантиметра дистанция от другите участници в движението, рязко сменят лентите - естествено без мигач. Личните ни впечатления са, че там като цяло на правилата за движение не се отдава твърде голямо значение. Всичко това не значи непременно, че обстановката е ожесточена и изпълнена с негативни емоции. Напротив, когато след седмица случайно срещнем в планината група български планинари и се върнем обратно към Тирана в техния микробус през нощта, на три пъти едва ще избегнем катастрофа. И албанският шофьор ще ни гледа от прозореца на мерцедеса си и ще ни се усмихва едно такова гузно с наивно детска полуусмивка, и ще ни казва "Сори", изтривайки всяка следа от гняв у нас.

Бункери

И докато цъкаме с език и се опитваме да преброим мерцедесите и останалите коли наоколо, се разсейваме, защото вниманието ни вече е насочено към някакви странни бели кръгли неща край пътя, каменни иглута. Бункери. Навсякъде са. Характерен за Ходжа е непрестанният страх, че външен враг се готви да нападне Албания – ако не САЩ, то СССР. По тази причина той бил вманиачен в изграждането на бункери.

Така, ако броят на колите в Албания бил едва няколко хиляди, то броят на бункерите е надвишавал 700 000 – целта е била да има по един за всеки трима-четирима жители. И ако някои хора днес виждат в тях натрапчив спомен за деспотични времена, други просто са практични и ги ползват – за приютяване на домашни животни например. От няколко години се провежда и "Бункерфест" – фестивал за рок, фолк и електронна музика, в която хипстъри от цяла Албания и региона се събират и танцуват около бункерите.

Обесените плюшени играчки

Но най-поразителното, което виждаме в това първо пътуване и което се набива в съзнанието на туриста, са обесените плюшени играчки. Първо човек си мисли, че просто му се е сторило, после се заглежда и установява, че над него наистина се вее Мечо Пух или Мики Маус, или някой жираф. Закачат ги на най-високата точка на строежите. Питаме един албански студент какво означават. Албанците ги наричали "дордолеци" и ги ползвали срещу уроки – да предпазват сградата от злите сили на външния свят, казва той учуден, че в България няма подобна практика. Традиционно това би било парцалена кукла, натъпкана със слама във формата на човешко тяло. Но в глобализиращия се свят албанците установили, че е много по-лесно просто да закачат готова плюшена играчка. Питаме го къде е коренът на това суеверие. Той повдига рамене и заявява: "Super-Balkan-stitions – you know?!"

Така, улисани в нови впечатления, почти не забелязваме, че татуираният чичко по потник отдясно при всеки завой завзема все по-голяма част от общата седалка. Стискаме зъби, защото в разпечатания лист пише, че ни чакат още няколко часа, за да стигнем от Тирана до Шкодра. Оказва се обаче, че информацията е от предна година (за това време албанците явно са добавили някой и друг километър асфалт към пътната си инфраструктура) и, хоп, маршрутката спира в центъра на красивия град само след час.


Шкодра и Германия

Шкодра ни изненадва и поглъща веднага – чист и подреден град с красиви стари сгради, множество ресторанти, сладкарници, барове и прочие заведения за обществена консумация, изпълващи паважа на дългата пешеходна улица с маси, столове и хора. Хубаво се яде в Албания, особено ако не си вегетарианец. Този следобед всички заведения са изкарали навън огромни плазмени телевизори – плазма до плазма. Поводът – полуфиналът на световното по футбол между Бразилия и Германия, който Германия след два часа ще спечели със 7:1. След началото на мача почти никой не се разхожда по улиците. Хората масово са насядали по заведенията, пиейки бира и вторачили погледи в плазмите със затаен дъх. При всеки гол на Германия изригва еуфория, след което дъхът пак се затаява... до следващия. По някаква причина Германия е на особена почит в Шкодра, а и в Албания като цяло. След мача улиците се изпълват с хора и автомобили, окичени с германски знамена, викат, свирят с клаксони, накачулват се по 17 човека на един автомобил, радват се тъй сякаш не германците, даже не албанците по принип, ами сякаш те лично са били на терена и са вкарали 7 гола на Бразилия. Изстрелват сигнални ракети, димки, чупят бутилки, само дето не стрелят с огнестрелни оръжия. Все едно сме на въстание, само че с позитивни емоции. Подобна е еуфорията и в Тирана няколко дни по-късно, след като Германия печели финала и става световен шампион.

Проклетия

На другия ден потегляме с нова маршрутка към природен парк "Тети" в планината Проклетия. Докато чакаме да се съберат всички пътници, един уличен продавач на кестени, след като се осведомява, че сме българи, отбелязва замислено: "България, Албания, економиа все Африка."

Тети е село с около 200 къщи и една християнска черква, разположено в едноименната долина на около 1200 метра надморска височина. Оградено е от всички страни с планини и вечер изглежда призрачно. До него се стига за около три часа по (много) черен 25-километров планински път. Проходимо е без проблеми за ОАС-ка. Обикновеният ви лек автомобил също може да мине, но ако изпитвате емоционална привързаност към него, не го ползвайте там.

Всички къщи в селото са къщи за гости. Мястото се посещава интензивно от чужденци, които обичат да се разхождат по планините. За цената на нощувката, за храната и другите условия се уговаряш с децата, защото те са тези, които приказват добър английски.

Проклетия е впечатляващо красива планина с карстови форми – остри върхове, тесни ръбове, дълбоки долини. Има прекрасна маркировка от селото до съседната долина Валбона и до ледниковите езера Пейес (около 1900 м надморска височина). Оттам нататък обаче човек трябва да разчита на други способи за ориентиране. В Шкодра се продават карти на района, но са с много неточности и пропуски. Препоръчваме старите съветски топографски карти, които могат да се намерят в интернет. С тях имате шанс да не се загубите. Пътеката и каменните пирамидки също помагат. Но не и в гъста мъгла и дъжд, на които случваме ние.

И както си ходим в дъжда, мокри и нещастни, натъкваме се на овчарска колиба, пазена от кресливо кученце на име Калин. В района има доста овчарници с кучета, които никак не са дружелюбни, отвързани са и стопаните им често не ги държат под контрол. Калин обаче не е страшен и веднага зад него се появяват собствениците му – съпруг и съпруга овчари, които ни канят в колибата да се подсушим, стоплим и да си починем, да ни почерпят с кафе. Разказват ни, че живеят в планината през юли и август, имат около 200 овце и 30-тина крави, често им се случва да приютяват заблудени туристи, посочват ни най-удобното място за разпъване на палатка. Нашите събеседници, разбира се, не произнасят и дума на език, различен от албански. С какви звуци и движения изразяваме думи като "крава" и "палатка" оставяме на въображението на читателите. Албанският овчар с непресторено любопитство наблюдава как разпъваме палатката на ливадата, където пасат кравите му. Приятелското му отношение обаче по никакъв начин не променя неблагоразположението на кученцето му спрямо нас. Очаква ни неспокойна нощ - Калин няма да спре да обикаля ядосано около палатката и да лае току до ушите ни.

Епилог

Прищина

В крайна сметка не успяваме да качим върха. Но Албания толкова ни хареса, че ще останем повече от предвиденото, пък ще посетим и Косово. Никога няма да намерим красивия плаж, описван във форумите, но ще спим насред албански ниви и на сутринта ще ни събуди албански дядо, за да ни черпи с джанки. И всичко това без дума албански от наша страна и дума английски от другата. Ще обикнем Тирана, а после и Прищина. И ще се убедим, че който е бил там, не си измисля – само на един хвърлей разстояние има най-чудни дестинации, които са готови да ни приемат с отворени обятия и да ни изненадват от начало до край. Просто трябва да хванем нощния автобус за Скопие. И след 8 часа да слезем в Тирана. Пък после каквото дойде.

1 В превод: "Думата "разписание" тук да се чете във възможно най-разтегливия й смисъл."