Ядреният баланс би означавал стабилност
Кенет Уолц, Foreign Affairs, юли 2012 г.
През последните месеци бяхме свидетели на разгорещени дебати за това кой би бил най-добрият начин САЩ и Израел да отговорят на иранската ядрена политика. САЩ затегнаха и без това сериозните санкции срещу ислямската република, а през януари ЕС съобщи, че ще наложи ембарго върху иранския петрол. Въпреки че САЩ, ЕС и Иран скоро се завърнаха към масата за преговори, усещането за надвиснала криза все още е осезаемо.
А не би трябвало. Повечето американски, европейски и израелски коментатори и политици предупреждават, че един Иран с ядрено оръжие ще бъде най-лошият възможен изход от създалата се безизходна ситуация. Всъщност, това може би ще бъде най-добрият възможен резултат: този, който вероятно би възстановил стабилността в Близкия изток.
Силите молят да бъдат балансирани
Кризата с иранската ядрена програма може да завърши по три различни начина. Първо, дипломация и сериозни санкции - могат да убедят Иран да изостави своите занимания. Но подобен изход е малко вероятен: историята показва, че една държава, решена да се сдобие с ядрено оръжие, трудно може да бъде разубедена да го направи. Наказването на държава с икономически санкции не значи непременно дерайлиране на ядрената й програма. Вземете Северна Корея, която успя да създаде оръжия въпреки безкрайните санкции и резолюции на ООН. Ако Техеран реши, че неговата сигурност зависи от това дали притежава ядрени оръжия, малко вероятно е наказанията да променят подобно решение. В действителност, нови санкции могат да накарат Иран да се почувства още по-уязвим и да му дадат по-големи основания да търси защита чрез ядрено оръжие.
Втората възможност е временно Иран да спре тестването на ядрено оръжие, но пък да развие капацитет за бързо произвеждане на такова. Иран няма да е първата държава, сдобила се със сложна ядрена програма, без реално да е построила истинска бомба. Япония, например, поддържа огромна ядрена инфраструктура за невоенни цели. Експерти смятат, че тя може да произведе ядрено оръжие за много кратък срок.
Такава възможност би могла да задоволи вътрешните политически нужди на иранските управници, като убеди хардлайнерите, че те могат да се възползват от всички ползи на това да разполагат с бомба (например, по-голямата сигурност), и то без недостатъците (например, международната изолация).
САЩ и техните европейски партньори са основно притеснени заради въоръжаването, затова те биха приели подобен сценарий. Израел обаче даде да се разбере, че развитието на ирански капацитет за обогатяване представлява неприемлива заплаха сам по себе си. Това означава, че ако Иран поеме един подлежащ на проверка ангажимент да не се сдобива с ядрено оръжие, това може да успокои западните сили, но да остави Израел недоволен. Израел вероятно ще продължи своите рисковани усилия да спре иранската ядрена програма чрез саботажи – а това може да накара Иран да заключи, че постигането на такава способност в края на краищата няма да има достатъчно силен възпиращ ефект и че само въоръжаването може да осигури желаната сигурност.
Третият възможен вариант за излизане от тази ситуация е Иран да продължи сегашния си курс и публично да стане ядрена държава, тествайки оръжие. Според американски и израелски представители подобен ход е неприемлив, защото за тях ядрен Иран е една уникална по своята заплашителност перспектива.
Подобен език е типичен за големите сили, които и в миналото са се раздразвали винаги когато друга държава започне да разработва собствено ядрено оръжие. И въпреки това, винаги досега, когато друга страна е успявала да пробие с лакти в клуба на ядрените държави, другите членове са променяли политическия курс и в крайна сметка са приемали това. В действителност, посредством намаляването на дисбаланса във военната мощ, новите ядрени държави като цяло произвеждат повече регионална и международна стабилност, не по-малко.
Ядреният монопол на Израел в региона, който се доказа като забележително издръжлив, отдавна подхранва нестабилност в Близкия Изток. В никой друг район на света не съществува сама, непроверявана ядрена държава. Ядреният арсенал на Израел, а не желанието на Иран да придобие свой, е това, което най-много е допринесло за настоящата криза. Силите, в края на краищата, искат да бъдат балансирани. Изненадващото в случая е, че е минало толкова време преди да се появи потенциален балансьор на Израел.
Разбира се, лесно е да се разбере защо Израел иска да запази позициите си на единствена ядрена сила в региона и защо е готова дори да ползва сила, за да осигури този си статут. През 1981 г. Израел бомбардира Ирак, за да спре една заплаха срещу ядрения си монопол. Направи същото в Сирия през 2007 г., а в момента обмисля сходни действия и срещу Иран. Но тези постъпки, които в краткосрочен план позволяват на Израел да поддържа своето ядрено превъзходство, удължават един неустойчив в дългосрочен план дисбаланс. Доказаната способност на Израел безнаказано да напада потенциалните си ядрени съперници безспорно е предизвикала у враговете й желание да разработят средства, с които да не позволят това да се случи отново. Така, на настоящето напрежение е най-добре да се гледа не като на първоначална фаза в иранската ядрена криза, а по-скоро като на крайната фаза в дългогодишната близкоизточна ядрена криза, която ще приключи едва когато се възстанови балансът на военната мощ.
НЕОСНОВАТЕЛНИ СТРАХОВЕ
Една от причините опасността от ядрен Иран да бъде силно преувеличена е, че дебатът около темата е изкривен от неоправдани притеснения и фундаментални недоразумения за това как държавите трябва да се държат в рамките на международната система. Първото притеснение, което лежи и в основата на много други, е, че иранският режим е по рождение ирационален. Въпреки широко разпространеното убеждение, иранската политика не се прави от разни "луди молли", а от съвсем здравомислещи аятолласи, които, също както всеки друг лидер, искат да оцелеят. Въпреки че иранските лидери си позволяват крайна реторика, те не показват склонност към самоунищожение. Би било сериозна грешка на политиците в САЩ и Израел, ако приемат друго.
И все пак, именно това правят много американски и израелски политици и анализатори. Да представиш Иран като държава на ирационалното, впоследствие ти дава правото да твърдиш, че логиката на ядреното въоръжаване е неприложима за ислямската република. Ако Иран придобие ядрено оръжие, предупреждават ни те, няма да се поколебае да го използва в първия удар срещу Израел, нищо че това би предизвикало масово отмъщение и риск да бъде унищожено всичко скъпо, което иранският режим притежава.
Въпреки че е невъзможно да бъдем сигурни какви са иранските намерения, доста по-вероятно е Иран да желае ядрено оръжие, за да гарантира личната си сигурност, отколкото за да повиши силите си за атака (или пък за да се самоунищожи). Иран може да се държи безкомпромисно на масата за преговори и непокорно пред санкциите, но прави всичко това, за да се самосъхрани. Иранските лидери, например, не се опитаха да затворят Ормузкия проток, въпреки бурните заплахи, които правеха, след като ЕС обяви, че планира да наложи петролно ембарго. Явно е, че иранският режим заключи, че не иска да провокира САЩ за бърз и опустошителен отговор, какъвто безспорно щеше да последва при подобен ход.
Въпреки това, дори наблюдателите и политиците, които признават рационалността на иранския режим, все още изпитват притеснения, че едно ядрено оръжие ще вдъхне допълнително самочувствие на Техеран, предоставяйки защита, която да позволи по-агресивни действия и повече подкрепа за тероризма. Някои анализатори дори се опасяват, че Иран ще започне директно да предоставя ядрени оръжия на терористи. Проблемът с тези опасения е, че те противоречат на историята на всяка друга ядрена държава от 1945 г. насам. Тази история показва, че когато страните се сдобият с бомбата, те се чувстват все по-уязвими и са съвсем наясно, че техните ядрени оръжия ги превръщат в потенциална мишена в очите на големите сили. Тъкмо това усещане възпира ядрените държави от смели и агресивни действия. Маоистки Китай, например, стана значително по-малко войнствен след като се сдоби с ядрени оръжия през 1964 г., Индия и Пакистан също са далеч по-предпазливи, откакто станаха ядрени. Няма причина да се смята, че Иран би разбил тази тенденция.
Що се отнася до риска от терористите - нито една страна не може да прехвърля ядрени оръжия без огромен риск да бъде разкрита. Американските разузнавателни умения представляват сериозна пречка, както и впечатляващата способност на САЩ да установява източника на делящ се материал. Нещо повече, държавите никога не могат изцяло да контролират, а дори и да прогнозират поведението на терористичните групи, които спонсорират. В момента, в който страна като Иран се сдобие с ядрени възможности, тя би имала всички основания да иска да поддържа пълен контрол върху своя арсенал. В края на краищата, изграждането на бомба е скъпо и опасно занимание. Не би имало много смисъл продуктът на тази инвестиция да се прехвърли към съучастници, на които нито може да се вярва, нито могат да бъдат контролирани.
Друго често изтъквано притеснение е, че ако Иран се сдобие с бомбата, други държави в региона ще последват примера му, което ще доведе до ядрена надпревара във въоръжаването на Близкия изток. Но ядрената епоха днес вече е почти 70-годишна, а до този момент страховете от разпространение се доказаха като неоснователни. Терминът "пролиферация" означава бързо и неконтролирано разпространение. Нищо подобно не се е случило досега; в действителност, от 1970 г. насам има значително забавяне в появата на ядрени държави. Няма причина да очакваме, че тази тенденция ще се промени сега. Ако Иран стане втората близкоизточна ядрена държава от 1945 г. насам, това едва ли ще има лавинен ефект. Когато Израел придоби бомба през 1960 г., тя беше във война с много от своите съседи. Нейните ядрени оръжия бяха много по-голяма заплаха за арабския свят, отколкото иранската програма днес. При положение, че тогава ядреният Израел не предизвика надпревара във въоръжаването, то няма причина ядреният Иран да го направи сега.
НЕ СЕ СЪМНЯВАЙТЕ
През 1991 г., историческите съперници Индия и Пакистан подписаха договор, с който се съгласяват да не се прицелват към ядрените съоръжения един на друг. Те осъзнаха, че далеч по-тревожно от ядреното оръжие на противника им е нестабилността от предизвикването му. Оттогава, дори при възникване на силно напрежение и при рискови провокации, двете страни запазват мира. Ще е добре и Израел и Иран да обмислят това. Ако Иран се сдобие с ядрено оръжие, Израел и Иран ще се възпират един друг, както винаги са правели ядрените сили. Никога не е имало пълномащабна война между две ядрени държави. Когато Иран пресече ядрения праг, възпирането ще започне да се прилага, дори и арсеналът му да бъде относително малък. Никоя друга страна в региона няма да има стимул да се сдобива със собствено ядрено оръжие и настоящата криза най-сетне ще се разсее, което в крайна сметка ще доведе до един по-стабилен от днешния Близък Изток.
Затова не е нужно Щатите и техните съюзници да полагат толкова много усилия, за да попречат на Иран да развие ядрено оръжие. Дипломацията между Иран и големите сили би трябвало да продължи, защото отворените линии за комуникация ще накарат западните страни да заживеят по-лесно с идеята за ядрен Иран. А сегашните санкции над Иран да отпаднат - те вредят предимно на обикновените иранци, леко безцелно.
И най-важното: политиците и гражданите на арабския свят, Европа, Израел и САЩ могат да се утешат от факта, че историята го е доказала – когато се появяват ядрени сили, там идва и стабилност. Когато става дума за ядрени оръжия, сега, както и винаги, повече може да се окаже по-добре.
Кенет Уолц, Foreign Affairs, юли 2012 г.
А не би трябвало. Повечето американски, европейски и израелски коментатори и политици предупреждават, че един Иран с ядрено оръжие ще бъде най-лошият възможен изход от създалата се безизходна ситуация. Всъщност, това може би ще бъде най-добрият възможен резултат: този, който вероятно би възстановил стабилността в Близкия изток.
Силите молят да бъдат балансирани
Кризата с иранската ядрена програма може да завърши по три различни начина. Първо, дипломация и сериозни санкции - могат да убедят Иран да изостави своите занимания. Но подобен изход е малко вероятен: историята показва, че една държава, решена да се сдобие с ядрено оръжие, трудно може да бъде разубедена да го направи. Наказването на държава с икономически санкции не значи непременно дерайлиране на ядрената й програма. Вземете Северна Корея, която успя да създаде оръжия въпреки безкрайните санкции и резолюции на ООН. Ако Техеран реши, че неговата сигурност зависи от това дали притежава ядрени оръжия, малко вероятно е наказанията да променят подобно решение. В действителност, нови санкции могат да накарат Иран да се почувства още по-уязвим и да му дадат по-големи основания да търси защита чрез ядрено оръжие.
Втората възможност е временно Иран да спре тестването на ядрено оръжие, но пък да развие капацитет за бързо произвеждане на такова. Иран няма да е първата държава, сдобила се със сложна ядрена програма, без реално да е построила истинска бомба. Япония, например, поддържа огромна ядрена инфраструктура за невоенни цели. Експерти смятат, че тя може да произведе ядрено оръжие за много кратък срок.
Такава възможност би могла да задоволи вътрешните политически нужди на иранските управници, като убеди хардлайнерите, че те могат да се възползват от всички ползи на това да разполагат с бомба (например, по-голямата сигурност), и то без недостатъците (например, международната изолация).
САЩ и техните европейски партньори са основно притеснени заради въоръжаването, затова те биха приели подобен сценарий. Израел обаче даде да се разбере, че развитието на ирански капацитет за обогатяване представлява неприемлива заплаха сам по себе си. Това означава, че ако Иран поеме един подлежащ на проверка ангажимент да не се сдобива с ядрено оръжие, това може да успокои западните сили, но да остави Израел недоволен. Израел вероятно ще продължи своите рисковани усилия да спре иранската ядрена програма чрез саботажи – а това може да накара Иран да заключи, че постигането на такава способност в края на краищата няма да има достатъчно силен възпиращ ефект и че само въоръжаването може да осигури желаната сигурност.
Третият възможен вариант за излизане от тази ситуация е Иран да продължи сегашния си курс и публично да стане ядрена държава, тествайки оръжие. Според американски и израелски представители подобен ход е неприемлив, защото за тях ядрен Иран е една уникална по своята заплашителност перспектива.
Подобен език е типичен за големите сили, които и в миналото са се раздразвали винаги когато друга държава започне да разработва собствено ядрено оръжие. И въпреки това, винаги досега, когато друга страна е успявала да пробие с лакти в клуба на ядрените държави, другите членове са променяли политическия курс и в крайна сметка са приемали това. В действителност, посредством намаляването на дисбаланса във военната мощ, новите ядрени държави като цяло произвеждат повече регионална и международна стабилност, не по-малко.
Ядреният монопол на Израел в региона, който се доказа като забележително издръжлив, отдавна подхранва нестабилност в Близкия Изток. В никой друг район на света не съществува сама, непроверявана ядрена държава. Ядреният арсенал на Израел, а не желанието на Иран да придобие свой, е това, което най-много е допринесло за настоящата криза. Силите, в края на краищата, искат да бъдат балансирани. Изненадващото в случая е, че е минало толкова време преди да се появи потенциален балансьор на Израел.
Разбира се, лесно е да се разбере защо Израел иска да запази позициите си на единствена ядрена сила в региона и защо е готова дори да ползва сила, за да осигури този си статут. През 1981 г. Израел бомбардира Ирак, за да спре една заплаха срещу ядрения си монопол. Направи същото в Сирия през 2007 г., а в момента обмисля сходни действия и срещу Иран. Но тези постъпки, които в краткосрочен план позволяват на Израел да поддържа своето ядрено превъзходство, удължават един неустойчив в дългосрочен план дисбаланс. Доказаната способност на Израел безнаказано да напада потенциалните си ядрени съперници безспорно е предизвикала у враговете й желание да разработят средства, с които да не позволят това да се случи отново. Така, на настоящето напрежение е най-добре да се гледа не като на първоначална фаза в иранската ядрена криза, а по-скоро като на крайната фаза в дългогодишната близкоизточна ядрена криза, която ще приключи едва когато се възстанови балансът на военната мощ.
НЕОСНОВАТЕЛНИ СТРАХОВЕ
Една от причините опасността от ядрен Иран да бъде силно преувеличена е, че дебатът около темата е изкривен от неоправдани притеснения и фундаментални недоразумения за това как държавите трябва да се държат в рамките на международната система. Първото притеснение, което лежи и в основата на много други, е, че иранският режим е по рождение ирационален. Въпреки широко разпространеното убеждение, иранската политика не се прави от разни "луди молли", а от съвсем здравомислещи аятолласи, които, също както всеки друг лидер, искат да оцелеят. Въпреки че иранските лидери си позволяват крайна реторика, те не показват склонност към самоунищожение. Би било сериозна грешка на политиците в САЩ и Израел, ако приемат друго.
И все пак, именно това правят много американски и израелски политици и анализатори. Да представиш Иран като държава на ирационалното, впоследствие ти дава правото да твърдиш, че логиката на ядреното въоръжаване е неприложима за ислямската република. Ако Иран придобие ядрено оръжие, предупреждават ни те, няма да се поколебае да го използва в първия удар срещу Израел, нищо че това би предизвикало масово отмъщение и риск да бъде унищожено всичко скъпо, което иранският режим притежава.
Въпреки че е невъзможно да бъдем сигурни какви са иранските намерения, доста по-вероятно е Иран да желае ядрено оръжие, за да гарантира личната си сигурност, отколкото за да повиши силите си за атака (или пък за да се самоунищожи). Иран може да се държи безкомпромисно на масата за преговори и непокорно пред санкциите, но прави всичко това, за да се самосъхрани. Иранските лидери, например, не се опитаха да затворят Ормузкия проток, въпреки бурните заплахи, които правеха, след като ЕС обяви, че планира да наложи петролно ембарго. Явно е, че иранският режим заключи, че не иска да провокира САЩ за бърз и опустошителен отговор, какъвто безспорно щеше да последва при подобен ход.
Въпреки това, дори наблюдателите и политиците, които признават рационалността на иранския режим, все още изпитват притеснения, че едно ядрено оръжие ще вдъхне допълнително самочувствие на Техеран, предоставяйки защита, която да позволи по-агресивни действия и повече подкрепа за тероризма. Някои анализатори дори се опасяват, че Иран ще започне директно да предоставя ядрени оръжия на терористи. Проблемът с тези опасения е, че те противоречат на историята на всяка друга ядрена държава от 1945 г. насам. Тази история показва, че когато страните се сдобият с бомбата, те се чувстват все по-уязвими и са съвсем наясно, че техните ядрени оръжия ги превръщат в потенциална мишена в очите на големите сили. Тъкмо това усещане възпира ядрените държави от смели и агресивни действия. Маоистки Китай, например, стана значително по-малко войнствен след като се сдоби с ядрени оръжия през 1964 г., Индия и Пакистан също са далеч по-предпазливи, откакто станаха ядрени. Няма причина да се смята, че Иран би разбил тази тенденция.
Що се отнася до риска от терористите - нито една страна не може да прехвърля ядрени оръжия без огромен риск да бъде разкрита. Американските разузнавателни умения представляват сериозна пречка, както и впечатляващата способност на САЩ да установява източника на делящ се материал. Нещо повече, държавите никога не могат изцяло да контролират, а дори и да прогнозират поведението на терористичните групи, които спонсорират. В момента, в който страна като Иран се сдобие с ядрени възможности, тя би имала всички основания да иска да поддържа пълен контрол върху своя арсенал. В края на краищата, изграждането на бомба е скъпо и опасно занимание. Не би имало много смисъл продуктът на тази инвестиция да се прехвърли към съучастници, на които нито може да се вярва, нито могат да бъдат контролирани.
Друго често изтъквано притеснение е, че ако Иран се сдобие с бомбата, други държави в региона ще последват примера му, което ще доведе до ядрена надпревара във въоръжаването на Близкия изток. Но ядрената епоха днес вече е почти 70-годишна, а до този момент страховете от разпространение се доказаха като неоснователни. Терминът "пролиферация" означава бързо и неконтролирано разпространение. Нищо подобно не се е случило досега; в действителност, от 1970 г. насам има значително забавяне в появата на ядрени държави. Няма причина да очакваме, че тази тенденция ще се промени сега. Ако Иран стане втората близкоизточна ядрена държава от 1945 г. насам, това едва ли ще има лавинен ефект. Когато Израел придоби бомба през 1960 г., тя беше във война с много от своите съседи. Нейните ядрени оръжия бяха много по-голяма заплаха за арабския свят, отколкото иранската програма днес. При положение, че тогава ядреният Израел не предизвика надпревара във въоръжаването, то няма причина ядреният Иран да го направи сега.
НЕ СЕ СЪМНЯВАЙТЕ
През 1991 г., историческите съперници Индия и Пакистан подписаха договор, с който се съгласяват да не се прицелват към ядрените съоръжения един на друг. Те осъзнаха, че далеч по-тревожно от ядреното оръжие на противника им е нестабилността от предизвикването му. Оттогава, дори при възникване на силно напрежение и при рискови провокации, двете страни запазват мира. Ще е добре и Израел и Иран да обмислят това. Ако Иран се сдобие с ядрено оръжие, Израел и Иран ще се възпират един друг, както винаги са правели ядрените сили. Никога не е имало пълномащабна война между две ядрени държави. Когато Иран пресече ядрения праг, възпирането ще започне да се прилага, дори и арсеналът му да бъде относително малък. Никоя друга страна в региона няма да има стимул да се сдобива със собствено ядрено оръжие и настоящата криза най-сетне ще се разсее, което в крайна сметка ще доведе до един по-стабилен от днешния Близък Изток.
Затова не е нужно Щатите и техните съюзници да полагат толкова много усилия, за да попречат на Иран да развие ядрено оръжие. Дипломацията между Иран и големите сили би трябвало да продължи, защото отворените линии за комуникация ще накарат западните страни да заживеят по-лесно с идеята за ядрен Иран. А сегашните санкции над Иран да отпаднат - те вредят предимно на обикновените иранци, леко безцелно.
И най-важното: политиците и гражданите на арабския свят, Европа, Израел и САЩ могат да се утешат от факта, че историята го е доказала – когато се появяват ядрени сили, там идва и стабилност. Когато става дума за ядрени оръжия, сега, както и винаги, повече може да се окаже по-добре.
