понеделник, 13 май 2013 г.

Дейв, на кого ме остави?




Светлини от фарове проблясват зад сцената. Три минибуса се отделят от тъмнината, отваря се порта и те бавно преминават през нея.


Дейв Геън, Мартин Гор и Анди Флетчър са вътре. Току що свърши концертът им в София, публиката обаче засега не знае това. И продължава, като едно огромно цяло тяло, да крещи за още. Втори бис няма да се състои. Но първият беше по-силен от самия концерт. 5-те песни, които изпяха накрая, комбинацията между тях, постепенното увеличаване на темпото от интимното Home до бясното Never Let Me Down приличаха на правене на любов с публиката, наелектризираха я до такава степен, че тя в момента се държи като прелъстена и изоставена и просто не може да приеме, че всичко е свършило.

Депеш мод на живо притежават онази сила да предизвикват равносметки. Отлепяш за миг очи от Дейв, затваряш ги и отделни моменти от живота ти просто си прехвърчат неконтролируемо. Кога видя клипа на Enjoy the Silence за пръв път? Какво беше на концерта през 2006 г.? Чии ръце ти подариха Ultra? Спомняш ли си как Део ти ги пускаше по Джубокс?

Дейв. Дейв танцува. Дейв танцува убийствено, музиката сякаш влиза в него през ушите му и се разлива през всяка пора по цялото му тяло. Танцува ужасно секси, мърда си дупето понякога като ориенталска танцьорка, докосва се, поти се, вие си ръцете и опъва пръстите си нагоре. Красив е. Макар и съвсем не в стандартите. I'll penetrate your soul, I'll bleed into your dreams, You'll want to lose control, I'll weep into your eyes... Не си представям кой може да го изпее по-убедително.

И все пак. Мартин. Мартин ми изглежда сърдит и тъжен. Дейв се обляга на него и флиртува с китарата му. Мартин му обръща гръб и си се връща обратно в ъгълчето. Не гледа към публиката, все едно не е там. Знаем си го - той е чувствителният творец, нещастен в любовта, геният в групата, който тихичко пише цялата музика, който закодира посланията, който измисля концепциите, а иначе никой не го забелязва на фона на Дейв (ето, например, In Your Room вижте). Но снощи беше разтърсващ. Именно той. Още първия път, когато излезе да пее соло, докато Дейв се преобличаше, публиката го прие с отворени обятия. Higher Love и When the Body Speaks, спокойно, без излишни движения. Около час по-късно се върна на сцената на бис, сам, придружен единствено от едно пиано. Това беше кулминацията за мен. Само той, такъв слабичък и малък физически, но огромен с целия си талант и емоции, всички запалки, които се запалиха под мрачното софийско небе, на олющения стадион... тогава нищо друго нямаше значение. Освен музиката. И тогава наистина бяхме едно. И тогава той се усмихна и погледна всеки един от нас в очите.



Ще ми липсват. Докато гледах как светлините на колите се разтапят в тъмнината, се почувствах като изоставена от близък човек. На мрачното небе, на олющения стадион, на депресиращата политическа ситуация, на неонацисти, мафиоти, мутри, социалисти - по съществото си, всички, комунисти. Какво следва?*

Снимки: Вести.бг
*Текстът е писан в нощта след изборите за Народно събрание.

1 коментар:

Martina Nedialkova каза...

Мира,

Написала си всичко, което мислех и чувствах и аз вчера вечерта, а вероятно и други момичета по същия начин. Благодаря! Разчувства ме отново...

Мартина Н.