сряда, 29 октомври 2014 г.

Sarajevsko




22 октомври 2014 г. Покривите на сградите, сгушени една в друга на улица "Зелених Беретки" в най-централната част на Сараево, са посипани от сняг. Само два дни по-късно снегът ще отлети в посока България. Зелените барети са били паравоенна група, която е почнала да действа в Сараево в началото на 92-ра, а впоследствие се е присъединила към новосформираната Босненска армия.


Градът е обграден от хълмове, които разпръскват светлината си над хората долу. Приличат на безброй огромни светулки. Ако гледаш само тях, а не сградите наоколо, сякаш внезапно си попаднал насред красиво планинско село. Ако обаче рязко върнеш замечтания си поглед върху постройките тук, ще видиш белезите от войната навсякъде - дупките от куршуми, изхвръкналите стъкла и липсващите покриви, ще се сетиш защо Сараево е останало цели четири години под обсада. Именно по тези хълмове е била разположена неприятелската войска на Югославската народна армия само преди 20 години, между 1992 и 1996 г., по време най-дългата обсада в модерната световна история. От там градът е бил нападан с минохвъргачки, танкове, зенитни оръдия, тежки картечници, ракети, бомби и снайперисти. Макар да изтръпвам като си помисля и макар понякога да изучавам всяко лице, което виждам на улицата, чудейки се дали собственикът му е бил тук тогава, хората казват, че никога не са имали толкова време да се саморазвиват, както в онези четири години, никога не са чели толкова много книги, не са гледали толкова много филми, както в онези времена. Нищо чудно, че в развалините на града се е зародил и Sarajevo Film Festival, днес - един от най-престижните кино фестивали в света, тогава - колективен начин за бягане от действителността. Много сгради не са реновирани, оставени са така нарочно - за да не се забравя докъде може да доведе конфликтът, омразата, етническото противопоставяне...


Малките улички в центъра омайват новодошлите.


А големите, досущ като софийските си посестрими, целогодишно пазят коледната си украса. Колко късогледо от моя страна - преди да дойда тайно се притеснявах дали ще има от къде да си пазарувам продуктите, с които съм свикнала. Представях си пазарчета и сергии. Всъщност градът днес не се различава от София по това, което предлага на разнообразните си потребители - пазарчета, разбира се, има, но има и огромни търговски центрове, има малки алтернативни "слънце и луни", има онлайн групи за пазаруване на био продукти от бабите и дядовците в селата наоколо, както има големи книжарници с англоезична литература, стотици барове, ресторанти и... ще пиша отново подробности след някоя и друга седмица.


Има го и онзи извечен балкански блян по Америка, изразяващ се в неименуването на наглед съвсем неподходящи продукти с имена на американски щати и градове. Като например тази торта "Далас" в турската сладкарница на Баш Чаршия, поставена точно над баклавата. Също както не си обяснявам желанието на бизнесмена в българското планинско градче Априлци да кръщава всичките си обекти, дискотеки, барове и хотели "Маями", така и тази торта ме изуми вчера.


Иначе е забавно да живееш в град, в който се говори на сръбски с всичките му думи, които те разсмиват всеки ден (особено когато някоя от съквартирантките ти се залее с манджа или се препъне на път за банята). Всъщност, за да сме политически коректни - езикът тук е бошняшки. Знаете, след войната официално са признати и сръбски, и хърватски, и бошняшки. Така, например съм чувала, че всички решения, които издава Секция I на Съда на Босна и Херцеговина, която разглежда по-леките военни престъпления (сериозните отиват в Хага), се превеждат на четири езика – английски и горните три, които са почти еднакви и съществуването им е по-скоро плод на политика, отколкото на лингвистична уникалност. И то никак не оправдава харченето на огромни суми за правни преводи в една от най-бедните, а може би дори най-бедната европейска страна. И, само за статистиката, от 2007 г. светът разполага и с черногорски език.

Няма коментари: