"Това е вода"

Публикувам превода на едно слово на писателя Дейвид Фостър Уолъс, произнесено на церемонията по дипломиране на студентите от випуск 2005 година в Колежа Кениън, САЩ. Преводът е на Иванка Иванова, взимам го от тук. Радвам се, че има негов текст вече и на български. Заповядайте:

(Ако някой изпитва нужда да се поти, моля, заповядайте, защото аз със сигурност ще го направя. Всъщност направо ще си махна сакото).

Поздрави, благодарности и честито на дипломираните студенти от випуск 2005 година на Колежа Кениън!

Две млади рибки си плуват и насреща им се задава една по-стара риба, която им кима и казва: „Добр’утро, момчета. Как е водата?“ Двете млади рибки продължават да плуват, а след малко едната поглежда другата и пита: „Какво, по дяволите, е вода?“

Стандартно изискване към приветствените речи в Съединените щати е разгръщането на малки поучителни притчоподобни истории. Тази история излезе от по-добрите, или по-малко скапаните примери от жанра, но ако се притеснявате, че имам намерение да се представя тук като мъдрата по-стара риба, която обяснява на младите риби какво е вода, недейте да се тревожите. Аз не съм мъдрата стара риба.

Смисълът на рибешката история е просто, че най-очевидните, важните факти от действителността често са тези, които най-трудно се виждат и за които е най-трудно да се говори. Формулирано като изречение на английски език, разбира се, това е просто баналност. Но работата е там, че в окопите на ежедневното битие на възрастните, баналностите могат да бъдат въпрос на живот и смърт, или поне ще се опитвам да ви накарам да мислите така в днешното сухо и приятно утро.

Разбира се, основното изискване към речи като тази е, че от мен се очаква да говоря за смисъла на хуманитарното образование; да се опитам да обясня защо дипломата, която ще получите има действителна човешка стойност, а не просто определен паричен еквивалент.

И така, нека да говорим за най-упоритото клише в жанра на приветствените речи, което е, че смисълът на хуманитарното образование не се състои в това да ви изпълни със знания, а (цитирам) „да ви научи как да мислите“.

Ако вие приличате на мен, какъвто бях като студент, значи не ви е приятно да чувате това и се чувствате дори малко обидени от твърдението, че трябва някой да ви учи как да мислите. Дори самият факт, че сте били приети в такъв престижен колеж вече изглежда като достатъчно доказателство, че вие знаете как да мислите.

Аз, обаче, ще твърдя пред вас, че клишето за хуманитарното образование съвсем не е обидно, защото истински важното обучение по мислене, което се предполага, че получавате на място като това, не се отнася до самата способност да мислите, а по-скоро да избора за какво да мислите.

Ако вашата пълна свобода на избор относно това за какво да мислите ви изглежда прекалено очевидна тема, за да губим време да я обсъждаме, бих ви поканил да си спомните за рибата и водата и да потиснете за няколко минути скептичното си отношение към стойността на напълно очевидното.

Ето още една поучителна история. Двама души стоят на бар някъде в далечната пустош на Аляска. Единият е вярващ, другият е атеист и двамата спорят за съществуването на Господ с онази специална настойчивост, която се поражда към четвъртата бира. И атеистът казва: „Виж, не че имам конкретна причина да не вярвам в Господ. И не че изобщо не съм опитвал тази работа с Господ и молитвите. Даже миналия месец бях излязъл извън лагера и ме застигна една страшна виелица, загубих се и вече нищо не виждах, а беше 50 градуса под нулата. Тогава реших да опитам: паднах на колене в снега и извиках: „О, Боже, ако има Бог, загубих се в тази виелица и ще умра, ако не ми помогнеш“. Обратно в бара вярващият поглежда атеиста изумено: „Но значи ти вече вярваш“, казва той, „нали си спасен, ето те днес тук и си жив!“. Атеистът извърта очи: „Не, бе човек. Просто се оказа, че няколко ескимоси минат наблизо и те ми показаха пътя към лагера“.

Лесно е да подложим тази случка на стандартния анализ на хуманитарното образование: един и същи факт може да означава две съвсем различни неща за двама различни души, ако тези двама души имат различни модели на убеждения и от там - два различни начина да конструират смисъл въз основа на своя жизнен опит.

Понеже ние ценим толерантността и различните религиозни убеждения, никъде в нашия анализ, основан на хуманитарното образование, ние не искаме да кажем, че тълкуването на единия човек е вярно, а тълкуването на другия – невярно или лошо.

Това е добре, само дето ние никога не обсъждаме въпроса от къде произтичат тези различни модели и вярвания. Имам предвид, от къде ВЪТРЕ в тези двама души. Сякаш гледната точка, която човекът има към света и към смисъла на неговия жизнен опит е постоянна и предопределена, както неговата височина или номера на обувките му; или сякаш автоматично произтича от заобикалящата го културна среда, както езика например. Сякаш начина, по който конструираме смисъл не е въпрос на личен, съзнателен избор.

И към това трябва да прибавим и проблема с арогантността. Атеистът е толкова непоколебимо сигурен, докато изцяло пренебрегва възможността преминаващите ескимоси да имат нещо общо с молитвата му за спасение.

Вярно е, че има и много вярващи хора, които са също арогантно сигурни в своите собствени  тълкувания на фактите. Те са дори може би по-отблъскващи от атеистите, или поне са такива за повечето от нас. Но проблемът на религиозния догматик е съвсем същият като този на атеиста: сляпа увереност. Предубеденост, която се равнява на затвор. Затвор, който е така всеобхватен, че затворникът дори не разбира, че се намира под ключ.

Струва ми се, че точно това би трябвало да представлява една част от упражнението да научиш някого как да мисли - да го направиш малко по-неарогантен. Да го накараш да развие едно минимално критично съзнание за това, какво представлява той самият и какво представляват неговите убеждения. Защото огромна част от нещата, в които аз обикновено съм напълно сигурен, както се оказва са напълно погрешни и измамни. Аз научих това по трудния начин, както предричам, че ще се случи и с вас, студенти.

Ето само един пример за пълна погрешност на нещо, което аз по принцип съм склонен автоматично да приема за сигурно. Всичко от моя непосредствен жизнен опит поддържа дълбоката ми убеденост, че аз съм абсолютният център на вселената. Най-истинският, най-жив и най-важен човек, който някога е съществувал. Ние рядко говорим за този вид естествена, примитивна егоцентричност, защото тя е толкова социално отблъскваща. Но то важи за всеки един от нас. Това е нашата автоматична настройка, механично вкопана в командното ни табло от момента на раждането. Помислете: вие не сте имали нито едно преживяване, в чийто абсолютен център не сте самите вие. Светът, както го възприемате, се намира пред ВАС или зад ВАС, от ляво или от дясно на ВАС, на ВАШИЯ телевизор или на ВАШИЯ екран…и така нататък. Мислите и чувствата на другите хора трябва да ви бъдат съобщавани по някакъв начин, но вашите собствени са толкова непосредствени, настоятелни, истински.

Само не се тревожете, че възнамерявам да ви говоря за състраданието, за Божиите заповеди или за така наречените добродетели. Въпросът не е в добродетелите. Въпросът е в това аз самият да избера да променя някак си или да се освободя от естествената, автоматично зададена настройка, която се състои в това да бъда дълбоко и буквално егоцентричен и да виждам и тълкувам всичко, което ми се случва през призмата на моя собствен свят. Хора, които могат да нагодят своята автоматична настройка по този начин, често биват наричани „уравновесени“, което според мен съвсем не е случаен избор на думи.

Понеже се намираме в тази тържествена академична обстановка, възниква очевидният въпрос до каква степен промяната на нашите автоматични настройки наистина изисква знания или интелект. Въпросът е много труден. Вероятно най-опасният аспект на академичното образование – или поне в моя собствен случай – е, че то улеснява склонността ми да разсъждавам прекалено много върху нещата, да се потапям в абстрактни спорове вътре в себе си; вместо просто да внимавам в това, което става точно пред мен, да мисля за това, което става вътре в мен.

Сигурен съм, че вие вече сте забелязали колко трудно е да останеш в съзнание и да внимаваш, вместо да бъдеш хипнотизиран от постоянния монолог, който тече в главата ти (може би дори в този момент). Двадесет години след моето собствено дипломиране аз постепенно стигнах до убеждението, че клишето на хуманитарното образование за това, че „ние ви учим как да мислите“ е всъщност кодово име за една много по-дълбока и по-важна идея. Да се научиш как да мислиш означава да се научиш да упражняваш известен контрол върху това как и какво да мислиш. Означава да бъдеш буден и достатъчно осъзнат, за да избираш на какво да обръщаш внимание и да избираш как да конструираш смисъл въз основа на своя собствен опит. Защото ако не можеш да упражняваш този избор през зрелия период на своя живот, ще бъдеш напълно обезличен. Спомнете си старото клише за „ума, който е отличен слуга, но ужасен господар“.

Това, както повечето клишета, толкова просто и безлично на повърхността, всъщност отразява една велика и страшна истина. Съвсем не е случайно, че хората, които се самоубиват с огнестрелно оръжие, почти винаги стрелят в главата си. Те стрелят в ужасния господар. А истината е, че повечето от тези самоубийци са вече мъртви, дълго преди да дръпнат спусъка.

И аз твърдя, че точно в това се състои истинската ценност на вашето хуманитарно образование: как да се предпазите от това да преминете през вашия удобен, охолен, почтен живот на зрели хора като мъртъвци, неосъзнати роби на своя ум и на своите естествени автоматични настройки, които се изразяват в чувството, че сте уникално, напълно завладяващо сами в своето ежедневие.

Това може и да звучи като хипербола, като абстрактна безсмислица. Нека да говорим за нещо конкретно. Факт е, че вие, завършващи студенти, все още нямате дори и бегла представа какво наистина означава „ежедневие“. Работата е там, че има една цяла гигантска част от живота на зрелия индивид в Америка, за която никой не говори в приветствени речи. Тази част е свързана с досадата, рутината, потиснатостта. Родителите и по-възрастните хора тук знаят много добре какво имам предвид.

Да вземем един пример. Най-обикновен ден от живота на зрял човек. Вие ставате рано, слагате си риза с бяла яка и отивате на вашата отговорна работа, (за която се изисква да сте завършили колеж), работите здраво осем или десет часа, в края на деня сте уморен и донякъде стресиран и всичко, което искате да направите е да си отидете в къщи, да вечеряте и да се отпуснете за около час и да си легнете рано, защото, нали ще трябва да ставате утре пак и да правите отново същото. Но тогава се сещате, че в къщи няма нищо за ядене. Тази седмица не сте имали време да пазарувате, заради тази ваша отговорна работа, и сега, след офиса, трябва да влезете в колата и да отидете до супермаркета.

Намираме се в е края на работния ден и движението е натоварено. Затова отиването до магазина отнема повече време от обикновено и когато най-после стигате там, супермаркетът е пълен, защото разбира се, по това време на деня всички други работещи хора също се опитват да наваксат малко с покупките. Магазинът е окъпан в отвратителна неонова светлина; озвучен е с душегубна муз-ак или с някакви фирмени поп – парчета и е последното място, на което бихте искали да бъдете, но не можете просто да влезете и бързо да се измъкнете; трябва да преминете през целия огромен, свръх-осветен магазин, да преровите обърканите щандове, за да намерите точно каквото ви трябва и да маневрирате умело със скапаната количка между останалите уморени, забързани хора с колички (и прочие и прочие; съкращавам, защото церемонията по дипломирането е дълга). Най-после успявате да съберете всички необходими продукти за вечеря, само дето сега се оказва, че няма достатъчно отворени каси, макар че е края на работния ден и има много хора. Така че опашката пред касата е невероятно дълга, което е глупаво и ви вбесява. Но вие не можете да излеете гнева си на тази шашната жена, която работи на касата и която е преуморена от работа, чиято ежедневна досада и безсмисленост далеч надхвърля въображението на всички нас, събрани днес в този престижен колеж.

Обаче както и да е, най-накрая стигате до касата и плащате храната си и ви казват „Приятен ден“ с глас, който е гласът на самата смърт. После трябва да върнете своите зловещи, неудобни, паянтови найлонови пликове с продукти в количката, а едното й колело е полудяло и вбесяващо криви количката наляво по целия път през претъпкания, неравен и мръсен паркинг и после трябва да карате към къщи в едно движение, което е в час –пик, бавно и натоварено с огромни джипове, и прочие, и прочие.

Случвало се е на всеки от вас, естествено. Обаче за вас – студентите, то все още не представлява част от рутината на самия живот – след ден, след седмица, след месец, след година. Обаче ще стане. Заедно с много други тъжни, досадни, привидно безсмислени действия.

Но не това искам да кажа. Работата е там, че точно в такива дребни, потискащи случки трябва да се прояви цялата тази работа с избора. Тъй като задръстванията, дългите щандове на супермаркетите и опашките пред касите ми дават време да мисля, ако аз не направя съзнателен избор как да мисля и на какво да обръщам внимание, ще бъда бесен и нещастен всеки път, щом ми се наложи да пазарувам. Защото в моите естествени автоматични настройки е заложена увереността, че всяка такава ситуация е насочено срещу мен. Че става въпрос за МОЯ глад и за МОЯТА умора и за МОЕТО желание просто да се прибера у дома. На всички нас ни се струва, че другите хора просто пречат на пътя ни. Какви са всичките тези хора на пътя ми? И вижте колко са отблъскващи повечето от тях, и колко глупави и подобни на крави, и с какви изцъклени очи и колко нечовешки изглеждат всички те, на опашката пред касата, или колко досадно и грубо е това, дето хората говорят високо по мобилните си телефони по средата на опашката. И вижте колко дълбоко и лично нечестно е всичко това.

Или, разбира се, ако се намирам в някоя от по-социално осъзнатите форми от автоматичните настройки на моето хуманитарно образование, аз бих могъл да прекарвам времето, заклещен в колата си в час пик, като се възмущавам от всичките тези гигантски, глупави, задръстващи платната на пътя огромни джипове, хамъри и пикапи, които харчат своите разхитителни, егоистични, 120-литрови резервоари с бензин. И мога да поразсъждавам върху факта, че патриотичните и религиозни послания винаги са залепени върху най-големите и отвратително егоистични автомобили, карани от най-грозните, най-невнимателните и най-агресивните шофьори. И мога да си мисля как децата на нашите деца ще ни презират задето сме пропилели петролните залежи на бъдещето и вероятно сме прецакали климата и колко разглезени, глупави, егоисти и отвратителни сме всички ние, и как съвременното общество на потреблението е много гадно, и така нататък, и така нататък. Схващате накъде бия.

Ако аз реша да мисля по този начин в магазина, или по магистралата - добре. Много от нас го правят. Само дето да мислиш по този начин е толкова лесно и толкова автоматично, че тук всъщност няма избор. То е част от моите естествени автоматични настройки. Това е начинът, по който аз автоматично чувствам досадните, притеснителните, претъпканите с хора отрязъци от живота ми на зрял човек, когато действам под влияние на автоматичното, несъзнателно убеждение, че аз съм центърът на света, и че моите непосредствени нужди и чувства са това, което трябва да определя приоритетите на целия свят.

Работата е там, че разбира се, има повече от един напълно различни начини да се мисли за този вид ситуации. По магистралата, всички тези автомобили, които са спрели и препречват пътя ми, не е невъзможно някои от хората в джиповете да са преживяли тежки автомобилни катастрофи и сега да смятат шофирането за толкова ужасяващо, че техният лекар почни ги е заставил да си вземат един от тези огромни, тежки джипове, за да могат да се чувстват достатъчно сигурни, за да шофират. Или хамърът, който преди малко тъкмо ме засече, може да е управляван от баща, чието малко дете е на седалката до него ранено или болно и той се опитва да го закара в болницата и той има много по-голяма и оправдана нужда да бърза, отколкото аз. Всъщност аз стоя на НЕГОВИЯ път.

Или мога да се насиля да разгледам възможността всички останали на опашката в супера да са също толкова отегчени и притеснени, колкото и аз, и че животът на някои от тези хора вероятно е по-тежък, досаден и болезнен от моя.

Отново ви моля да не се притеснявате, че се опитвам да ви давам морални съвети, или че ви казвам, че би трябвало да мислите по този начин или че всеки друг очаква от вас да го правите автоматично. Защото то е трудно. Изисква воля и усилие и ако сте като мен, в някои дни няма да сте в състояние да го правите или просто няма да искате.

Но през повечето дни, ако съзнавате достатъчно ясно, че имате избор, може да решите да погледнете по друг начин тази тлъста, изцъклена, силно гримирана жена, която тъкмо крещи на детето си на опашката в супера. Може би тя обикновено не се държи така. Може би тя не е спала вече три поредни нощи, за да бъде в болницата при съпруга си, който умира от рак на костите. Или може би тази същата жена е нископлатената чиновничка от КАТ, която вчера е помогнала на съпругата ви да разреши ужасен, вбесяващ, административен проблем чрез някакъв малък жест на бюрократично състрадание.

Разбира се, нищо от това вероятно не се е случило, но също така не е и невъзможно. Просто зависи на какво искате да обръщате внимание. Ако сте автоматично уверени, че знаете каква е действителността и кое и какво е наистина важно, ако действате под команда на автоматичните си настройки,  тогава вие, като мен, не бихте разглеждали изобщо възможности, които не са отегчителни или отвратителни. Но ако наистина се научите как да мислите, как да обръщате внимание, тогава ще знаете, че има и други алтернативи. На практика за вас ще стане възможно да преживеете дадена бавна, задушна, задръстена ситуация, която иначе е ад за потребителите, не просто като смислена, но като свещена ситуация, породена от огъня на същата сила, която е направила звездите: любов, съчувствие, мистичното изначално единство на всички неща.

Не че тези мистични работи са непременно верни. Единствената истина, с главно „И“ е, че вие решавате как да виждате нещата.

Това, смятам аз, е свободата на истинското образование, да научите как да бъдете уравновесени. Вие можете съзнателно да решите кое има значение и кое няма. Вие можете да решите в какво да вярвате.

Защото ето още нещо, което е странно, но е истина: в окопите на ежедневното битие на възрастните всъщност няма такова нещо като атеизъм. Няма такова нещо като да не вярваш в нищо. Всеки вярва в нещо. Единственият избор, който имаме, е в какво да вярваме. А най-важната причина за това, да изберете да вярвате в някакъв вид бог или в нещо духовно – независимо дали Исус Христос или Аллах, или ЯХВЕ или Виканската Богиня Майка, или Четирите Благородни Истини, или някакъв ненарушим набор от етични принципи – е, че почти всичко друго, в което бихте повярвали, в края на краищата живи ще ви изяде.

Ако вярвате в парите и в материалните неща, ако те са изворът, от който черпите истинското значение на живота си, тогава никога няма да притежавате достатъчно, никога няма да почувствате, че притежавате достатъчно. Това е истината. Вярвайте в тялото си и в красотата си и в сексуалната си привлекателност и винаги ще се чувствате грозни. И когато времето и възрастта започнат да си личат, ще умирате хиляди пъти, преди наистина да ви погребат.

На едно определено ниво ние всички ги знаем вече тези неща. Те са закодирани като митовете, пословиците, клишетата, епиграмите, притчите; основата на всяка велика история. Номерът е в това да виждаш истината пред себе си със ежедневна осъзнатост.

Ако вярвате в силата, накрая ще се чувствате слаб и уплашен и ще имате нужда от толкова повече власт над другите, за да притъпите собствените си страхове. Ако вярвате в интелекта си, в това, да ви смятат за умен, накрая ще се чувствате глупав, измамник, винаги на ръба да не ви разкрият като такъв. Коварното в тези вярвания не е, че те са нещо лошо или греховно, а че те са несъзнателни. Те са автоматични настройки.

Те са вярвания, в които вие постепенно пропадате, ден след ден, като подбирате все повече какво да забелязвате и как да измервате стойността на нещата, без напълно да съзнавате, че правите точно това.

И така нареченият „истински свят“ няма да ви попречи да действате според нашите автоматични настройки, защото така нареченият „истински свят“ на мъже и пари, и власт весело си подсвирва, подхранван от страх, гняв и притеснения, и копнежи, и „вяра в себе си“. Нашата собствена култура е впрегнала тези сили така, че те са породили необикновено богатство,  удобство и лична свобода. Свободата всички да бъдем владетели на нашите мънички, с размера на черепа ни, царства, сами в центъра на всичко съществуващо.

Този вид свобода притежава редица достойнства. Но разбира се, има много различни видове свобода, а за най-ценният вид свобода вие дори няма да чувате често да се говори във великия външен свят на желанията, достиженията и показността… Истински важната свобода предполага внимание, и съзнание, и дисциплина, и да бъдеш истински способен да се интересуваш от другите хора и да се жертваш за тях, отново и отново, по хиляди малки и непривлекателни начини всеки ден.

Това е истинска свобода. Това означава да бъдеш образован и да знаеш как да мислиш. Обратното е да не съзнаваш, автоматичната настройка, бясното състезание, постоянното мъчително чувство за това, че си притежавал, но си изгубил нещо от безкрайността.

Знам, че всичко това не звучи забавно или свежо или силно вдъхновяващо по начина, по който трябва да звучи една приветствена реч. Това, което е, доколкото аз мога да кажа, е Истината с главно „И“, лишена от всички реторични аксесоари. Вие, разбира се, сте свободни да го приемате както искате. Но моля, само не го пренебрегвайте като някоя проповед, която д-р Лаура изнася с вирнат показалец. Нищо от това не се отнася наистина до морала, религията, догмата или големите и лъскави въпроса за живота след смъртта.

Истината с голямо „И“ е за живота ПРЕДИ смъртта.

Тя се отнася до истинската стойност на едно истинско образование, което почти няма нищо общо с трупането на знания, а има общо с простото осъзнаване; осъзнаване на това, което е толкова истинско и толкова значимо, толкова скрито, пред погледа на всички ни, навсякъде около нас, през цялото време, че ние трябва постоянно да си напомняме отново и отново:

„Това е вода“.

„Това е вода“.

Невъобразимо трудно е да се направи това, да останеш жив и в съзнание, докато си в окопите на ежедневното битие на възрастните. Което означава, че още едно огромно клише се оказва вярно: вашето образование наистина Е начинание за цял живот. И то започва сега.

Желая ви много повече от късмет.