"Само по хребето, само по хребето", са единствените думи, които долавям. Идват от устата на човека, с когото Веско говори в далечината. Вероятно е гъбар, но със същия успех може да бъде и билкар или наркотрафикант. Не изглежда общителен и ни хвърля пренебрежителни погледи, в които ясно се чете мисълта: „Тия в ред ли са да тръгват към Рибни езера в 4 следобед.” Стоим близо до връх Баба в Рила, някъде над Рилския манастир. Там сме заради пожара в Рила. Взели сме решението почти мигновено късно предишната вечер и сме потеглили от София към 4 сутринта, след има-няма 3 часа сън.
„Приятел в нужда се познава, а аз с планината съм си приятел”, е казал Веско с типичната си меланхолична сериозност, докато е шофирал по тесния път към Рилския манастир. На пожара сме останали около 7 часа, правейки каквото са ни заръчали, но в един момент сме се почувствали излишни, защото основната работа е била свършена предишния ден. Решили сме, че е време да си ходим, но така или иначе сме били набрали височина, а гледката на огромната планина, обвита в пушек и пламъци, била едновременно потискаща и омагьосваща. Просто не ни се е прибирало. И, както много от идеите през този уикенд, и за тази да тръгнем към Рибни езера се спори от къде точно е дошла. Може би Веско е споменал, че никога не е бил там и му се ходи. Може би Момчил е казал, че не е толкова далеч и го е повторил два пъти замислено. Може би аз съм ги доубедила, че времето е хубаво и нямаме нужда от екипировката, която сме оставили долу до Рилския манастир – дрехи, дъждобрани, чували, шалтета, ръкавици...
Времето напредва, а с това нараства и нашата неадекватност. „Всичко наред ли е, как си?”, питаме Веско, след като в един момент установяваме, че е изостанал малко: „Ами може да се каже, че излязох от зоната на хипер комфорт”, казва той, а Момчил изпада в истерия от безпомощен смях. Безпомощен и заразителен, защото след малко всички почти сядаме, задавяйки се от неуправляем кикот. Пушекът и трите часа сън си казват думата и оттук нататък не можем да преценим дали всичко около нас е толкова вълшебно или просто ние не сме на себе си. Но следват все по-красиви гледки – десетки огромни езера, чиито имена не знаем и които надничат зад скали, върхове и поляни, синьо, жълто, бяло, зелено, обвито в тънък слой мъгла около слънцето. Единственото притеснително са черните облаци, които пъплят след нас. Представяте ли си новината в някой жълт вестник: ”Трима на косъм от смъртта в Рила при необмислен преход след ЗАПОЙ”, започва Момчил и пише статията на глас с максимално много черен хумор – „В.В., М.З., М.Б. тръгнали на поход в Пирин, без да познават пътя, без достатъчно дрехи и след безсънна нощ на запой." Момчил много държи на думата „запой”. Харесва му звученето. Продължава да натъртва думите – „при безразсъдна разходка архитект, юристка и одитор попадат в почти фатална прегръдка с дебрите на Рила” и такива ми ти клишета, докато Веско официално не заявява, че сме се оляли и да млъкнем. Решаваме да се ободрим с рендъм разговор за най-силните песни на Лили Иванова, отново достигаме консенсус – „Камино”, „Ветрове” и онази за монаха, жената, любовта и съдбата. Аз лобирам и за „Любовта е по-силна от всичко”, но не бива приета.
Не знам от къде дойде предложението, не помня кой прие и кой го разкритикува, не знам какво обсъдихме и колко време ни беше нужно, за да решим да направим двудневния преход за един ден, въпреки ангажиментите си и въпреки че колата ни беше в другия край на планината. Но на другата сутрин в 5.30 вече катерехме противоположния връх по пътя, осветлен от челници и звезди. Чувахме звънците на полудивите коне. А посоката беше ясна – само по хребета, само по хребета, до Мусала. И бяхме решени, че ще успеем. Познавахме се и знаехме възможностите си. Можехме да разчитаме един на друг. И не, не беше толкова рисковано именно заради нас самите и заради хората, които ни помагаха през целия път – Жоро, който ни даде колата си, Станислав, който ни даде храната си, случайните туристи, които ни дадоха обратните си билети за лифта от Ястребец, приятелите на Веско, които ни закараха от Боровец, другият Жоро и лелинчо му, които взеха Момчи и Веско по пътя обратно към Рилския манастир. Беше хубаво, защото беше спонтанно. Стръмно, но красиво. Безотговорно, но запомнящо се.
На другата сутрин се събудих в София. Прозорецът се затваряше и отваряше сам. Времето беше мрачно. Май беше есен.
„Приятел в нужда се познава, а аз с планината съм си приятел”, е казал Веско с типичната си меланхолична сериозност, докато е шофирал по тесния път към Рилския манастир. На пожара сме останали около 7 часа, правейки каквото са ни заръчали, но в един момент сме се почувствали излишни, защото основната работа е била свършена предишния ден. Решили сме, че е време да си ходим, но така или иначе сме били набрали височина, а гледката на огромната планина, обвита в пушек и пламъци, била едновременно потискаща и омагьосваща. Просто не ни се е прибирало. И, както много от идеите през този уикенд, и за тази да тръгнем към Рибни езера се спори от къде точно е дошла. Може би Веско е споменал, че никога не е бил там и му се ходи. Може би Момчил е казал, че не е толкова далеч и го е повторил два пъти замислено. Може би аз съм ги доубедила, че времето е хубаво и нямаме нужда от екипировката, която сме оставили долу до Рилския манастир – дрехи, дъждобрани, чували, шалтета, ръкавици...
Така или иначе решението е взето и сега седим на билото и слушаме обясненията на този човек. Момчил смята, че можем да се оправим и без да питаме, но Веско иска да се презастрахова, понеже пътят не е маркиран. Първо човекът иска да ни прати по някакви заобиколни пътеки, но после казва, че може да минем и по „хребето”, ако не ни мързи да катерим и спускаме.
Не се заслушвам в останалите думи, които долитат до мен. Така или иначе никой ми няма доверие за ориентацията. Но самата дума „хребет” ми харесва. Представям си нож и как ние се движим по острието му. Не съм единствената, която предпочита този път. Единодушно решаваме и тръгваме нагоре. В началото ни обгръща пушекът от огромния пожар, надишваме се, въпреки че сме покрили лицата си с кърпи и затова почти тичаме, за да се измъкнем по-бързо. Пътят е маркиран само с пирамидки, пада се успореден на Мальовишкото било и постоянно ни изненадва. Качваме и слизаме, слизаме и качваме. На моменти изглежда толкова тесен, промъкваме се през малки назъбени скалички и Момчил току казва: „Ей това ако не е Рилското Конче!”. На други места пък става широк и обсипан с дребни камъни и трева. Това, което неизменно е там, е Рила. Рила, която ни обгръща от двете страни и ни погълва с цялата си величественост. Някой обяснява, че тя е затворена планина и трудно може да бъде обхваната с поглед. Сега обаче сме навлезли право в сърцето й и ни се е разкрила с цялата си прелест. Доскоро не я обичах тази планина и разказвах наляво и надясно лоши работи за нея – за гадното време, за камънаците, за липсата на зеленина, за твърде популярните места. От днес отношението ми ще бъде различно.
Не се заслушвам в останалите думи, които долитат до мен. Така или иначе никой ми няма доверие за ориентацията. Но самата дума „хребет” ми харесва. Представям си нож и как ние се движим по острието му. Не съм единствената, която предпочита този път. Единодушно решаваме и тръгваме нагоре. В началото ни обгръща пушекът от огромния пожар, надишваме се, въпреки че сме покрили лицата си с кърпи и затова почти тичаме, за да се измъкнем по-бързо. Пътят е маркиран само с пирамидки, пада се успореден на Мальовишкото било и постоянно ни изненадва. Качваме и слизаме, слизаме и качваме. На моменти изглежда толкова тесен, промъкваме се през малки назъбени скалички и Момчил току казва: „Ей това ако не е Рилското Конче!”. На други места пък става широк и обсипан с дребни камъни и трева. Това, което неизменно е там, е Рила. Рила, която ни обгръща от двете страни и ни погълва с цялата си величественост. Някой обяснява, че тя е затворена планина и трудно може да бъде обхваната с поглед. Сега обаче сме навлезли право в сърцето й и ни се е разкрила с цялата си прелест. Доскоро не я обичах тази планина и разказвах наляво и надясно лоши работи за нея – за гадното време, за камънаците, за липсата на зеленина, за твърде популярните места. От днес отношението ми ще бъде различно.
Времето напредва, а с това нараства и нашата неадекватност. „Всичко наред ли е, как си?”, питаме Веско, след като в един момент установяваме, че е изостанал малко: „Ами може да се каже, че излязох от зоната на хипер комфорт”, казва той, а Момчил изпада в истерия от безпомощен смях. Безпомощен и заразителен, защото след малко всички почти сядаме, задавяйки се от неуправляем кикот. Пушекът и трите часа сън си казват думата и оттук нататък не можем да преценим дали всичко около нас е толкова вълшебно или просто ние не сме на себе си. Но следват все по-красиви гледки – десетки огромни езера, чиито имена не знаем и които надничат зад скали, върхове и поляни, синьо, жълто, бяло, зелено, обвито в тънък слой мъгла около слънцето. Единственото притеснително са черните облаци, които пъплят след нас. Представяте ли си новината в някой жълт вестник: ”Трима на косъм от смъртта в Рила при необмислен преход след ЗАПОЙ”, започва Момчил и пише статията на глас с максимално много черен хумор – „В.В., М.З., М.Б. тръгнали на поход в Пирин, без да познават пътя, без достатъчно дрехи и след безсънна нощ на запой." Момчил много държи на думата „запой”. Харесва му звученето. Продължава да натъртва думите – „при безразсъдна разходка архитект, юристка и одитор попадат в почти фатална прегръдка с дебрите на Рила” и такива ми ти клишета, докато Веско официално не заявява, че сме се оляли и да млъкнем. Решаваме да се ободрим с рендъм разговор за най-силните песни на Лили Иванова, отново достигаме консенсус – „Камино”, „Ветрове” и онази за монаха, жената, любовта и съдбата. Аз лобирам и за „Любовта е по-силна от всичко”, но не бива приета.
И така в шеги и закачки, точно по залез слънце, достигаме един последен връх, който изкачваме, и в полите му какво да видим – хижа Рибни езера! Освен хижата обаче виждаме и нещо друго – някъде в далечината, някъде зад много други върхове в една прекрасна Рила, се извисява Мусала. Шарените слънчеви лъчи току що са я достигнали, първо нея и тя ни приветства с цялата си красота на края на тази немаркирана пътека. Всички разговори замлъкват, вятърът гъделичка косите ни и просто вдишваме въздух, загледани напред.
Не знам от къде дойде предложението, не помня кой прие и кой го разкритикува, не знам какво обсъдихме и колко време ни беше нужно, за да решим да направим двудневния преход за един ден, въпреки ангажиментите си и въпреки че колата ни беше в другия край на планината. Но на другата сутрин в 5.30 вече катерехме противоположния връх по пътя, осветлен от челници и звезди. Чувахме звънците на полудивите коне. А посоката беше ясна – само по хребета, само по хребета, до Мусала. И бяхме решени, че ще успеем. Познавахме се и знаехме възможностите си. Можехме да разчитаме един на друг. И не, не беше толкова рисковано именно заради нас самите и заради хората, които ни помагаха през целия път – Жоро, който ни даде колата си, Станислав, който ни даде храната си, случайните туристи, които ни дадоха обратните си билети за лифта от Ястребец, приятелите на Веско, които ни закараха от Боровец, другият Жоро и лелинчо му, които взеха Момчи и Веско по пътя обратно към Рилския манастир. Беше хубаво, защото беше спонтанно. Стръмно, но красиво. Безотговорно, но запомнящо се.
На другата сутрин се събудих в София. Прозорецът се затваряше и отваряше сам. Времето беше мрачно. Май беше есен.
* През първия ден минахме по Рилецкото било от връх Бричебор до хижа Рибни езера, като качихме връх Баба, връх Рилец и още поне шест върха, чиито имена не знам, но които до един си заслужават и предлагат всеки уникална гледка. Минахме и през куп езера - Смрадливото и Рибни езера, жалко, че и тях не знам. Но бяха десетки. Препоръчвам маршрута на всички. Само тръгнете по-рано.
Снимки: Веселин Веселинов
Снимки: Веселин Веселинов
Няма коментари:
Публикуване на коментар