Купих си книгата на Мураками, след като ми бе похвалена от куп хора и статии:
въображениeто му няма граници;
внушенията, които прави, се забиват в главата ти завинаги;
начинът му на изразяване няма нищо общо с европейския стил;
метафорите му са несравними с нищо познато;
трябва да четеш допълнително, за да разбереш какво е имал предвид...;
препратките му често са неуловими...;
не е лесносмилаем...;
трябва да се мисли върху всяко изречение...;
не знам дали всеки би могъл да го разбере...;
ако искаш нещо лекичко, по-добре не го почвай...;
трябва да се прочете поне два пъти...;
три пъти...;
десет пъти...
...все неща, които обикновено ме мотивират да хвана една книга и да я прочета, за да не ги чувам повече. и неща, които ме карат да се чувствам тъпа, докато чета нещо, което за мен няма посока.
Това, което ми хареса наистина, беше, че ме провокира да мисля. За усещането, което дава гората и за вдъхновението при липса на всяко удобство. За важността на книгата. Че ме накара да си пусна Бетовен. И да препрочета (Франц) Кафка. Хареса ми и образът на Ошима. Но това, което ме подразни, беше увереността на автора, че с книгата си постига много повече. Че създава една цяла вселена за мислене. Ми не, не е така. Метафорите му са второкласни. Ако искате отвлечено писане, което не разбирате, но ви кара да се чувствате хубаво, винаги можете да посегнете към Борхес. Ако искате да четете и да чувствате, че сънувате - онова трескаво бълнуване, когато и най-абсурдните случки изглеждат приемливи и ги вземате за даденост, ако искате да се почувствате така и наяве, четете Кафка. Мураками взима оттук оттам и "Кафка на плажа" не е моята книга. Не ме интересува дали Саеки-сан му е майка, дали момичето от автобуса му е сестра, дали предсказанието се сбъдва или не, какво е това момче, наречено Врана, второто му аз ли е, някакво свръхсъщество, останка от някой преждевременно прекъснат сън, кой убива бащата на Кафка... Не. Просто ми дойде много. Честно. Наречете ме традиционалист обаче Мураками се е олял от метафори, направо се е удавил в тях барабар с повествованието си.
И така, бих казала, че е хубаво да се прочете за обща култура. И прочетете, за да го обсъдим после, може би греша в оценката си и лесно може да ме оборите, може да се окаже като Меланхолия и да ми хареса впоследствие. Ще видим. Но сега си взех "Двойник" на Достоевски и душата ми пее от неговия отрезвяващ реализъм, докато описва абсурд.
