Националният поход „По стъпките на Бенковски” се посвещава на 134-годишнината от смъртта на Георги Бенковски. Туристите преминават през последната – фатална отсечка на Хвърковатата чета, като посещават всички исторически места и природни забележителности на Средна гора и част от националния парк „Централен Балкан” – Златишко-Тетевенската планина. Походът е петдневен – от 21 до 25 май, тръгва се от Панагюрище и се стига до Рибарица, като за това време се изминават над 100 км в изкачване и слизане от Средна гора в Стара планина, от връх на връх. Минава се през с. Оборище, хижа "Сакарджа", възрожденското селце Петрич, с. Буново, хижа „Чавдар”, връх Баба, хижа „Стражата”, с. Ямна, Кордела и на последния ден се стига Костина, местност край Рибарица.
Това е всичко, което знаем за този поход, когато 6 приятели се записваме за него в началото на май. Ходили сме из Стара планина, но има толкова много места, които още не сме посетили, а с водач е хем по-сигурно, хем няма как да ни домързи в последния момент и плановете да се разпаднат. Когато една ранна сутрин пристигаме в Панагюрище, след 2 часа пътуване на пътеката в препълнен „Чавдар”, няма как да не се учудим. Ние сме най-младите, а всички други са от различни туристически дружества от цялата страна и се познават. Включваме се в обща снимка малко притеснени, че не сме попаднали на правилното място. Но са ни нужни само няколко часа, за да разберем, че сме точно там, където трябва.
Походът е сериозно изпитание за хора като нас, разделящи времето си между компютъра, учебника, пейка в парка и евентуално някой и друг бар. Още от старта ни чака огромен стръмен баир и докато задъхани си проправяме път нагоре, си даваме сметка, че за пръв път от толкова време всичко около нас е напълно полезно за здравето - няма облъчване, няма изкуствена светлина, няма цигарен дим. А само природа и движение.
Движение в ритъма на сърцето
Обикновено, когато малка компания качваме някой връх, се изсилваме нагоре, веднага се изморяваме, задъхваме се, спираме често, ядем постоянно. Тук правилата са различни – не се ходи бързо, но пък човек се движи с постоянно темпо, зададено от най-бавния, който ходи най-отпред, зад водача, спира се много рядко и само за „минутка”. А „минутката” на водача Делка Кавъркова няма нищо общо с астрономическата. Туристът има време да се обърне с лице към изминатия път, да поеме дълбоко въздух два пъти и вече трябва да тръгва отново. Въпреки че на ден изминаваме по 30-40 км, въпреки почти казармените правила и липсата на почивка не се изморяваме. Това е, защото неусетно човек наглася крачката си към ритъма на сърцето и то не се натоварва, обяснява Кати Дочева, ръководител на похода. Тя е от Етрополе, постоянно е в планината и като останалите планинари тук изглежда с поне 15 години по-млада.
Без възраст
Постоянно се учудваме, когато някой с вид на не повече от 40 години започва да разказва за внучетата си и казва реалната си възраст. Не вярваме, спорим, искаме лични карти за доказателство и дори когато ги получаваме, не можем да повярваме. Въпреки че разликата, която ни дели с повечето планинари, е от около 40 години, нямаме никакъв проблем с общуването. А и далеч не можем да се похвалим с най-добра физическа подготовка. Освен свежите лица, спокойните характери, неизменните усмивки всички имат невероятно стегнати тела. И никой никога не се изморява. Поне не си го признава. Въпреки че повечето участници са далеч от модерните течения в големите градове, те несъзнателно следват най-актуалните правила – тези на природосъобразния начин на живот. Освен че усилено спортуват, почти никой не пуши, не пият кафе, а чай, ядат много плодове и зеленчуци, рядко месо, стават рано, лягат рано. Не мога да повярвам, че продължавам да съм в България, с връстници на онези хора, които биха вдигнали скандал в автобуса, ако не им освободя достатъчно бързо място, които биха зацъкали с уста при вида на целуващи се младежи, които биха се обадили в полицията само ако пуснем малко по-силно музиката. Тук, в планината, възрастта няма значение.
Безценен опит
В същото време опитът е безценен. Делка Кавъркова е завършила алпинизъм, туризъм и ориентиране в НСА и, наистина, при нея объркване на пътя няма. Дори когато пътеката е обрасла и трябва сами да си поправяме път през шубраците. Твърди, че е достатъчно да разгледа една карта за няколко минути, за да се оправи безпогрешно в която и да е планина, във и извън България. Тя е и организатор и водач на републиканския поход Ком-Емине и нашият „мъничък” поход представлява просто малко гъделичкане на стъпалата за нея. За повечето хора наоколо Ком-Емине е „върхът” в планинарството. Почти всички наоколо са го минавали и не спират да разказват истории за палатки, огньове, китари, гледки, пътечки, мазоли...
Единственият проблем, който нарушава представата за рай, е хигиената. За 5 дни спим на 4 хижи, които са сравнително поддържани и хубави, но топлата вода свършва бързо, има само по една баня, която трудно стига за 30 човека. А след цял ден ходене, в пек и дъжд, и град последното, което му се иска на човек, е да се къпе със студена вода за не повече от минута. Неприятното усещане обаче бързо минава, общите стаи в хижите са достатъчно топли, за да се загреем. Хапваме набързо и денят приключва към 22 ч. На следващата сутрин се размърдваме бодро към 5,30 ч с усещане за свежест. А само час по-късно вече чуваме свирката на Делка, която ни привиква да тръгваме, малко преди изгрева на Слънцето. Самото ходене е пристрастяващо, както и усещането за множество, което се движи в един ритъм. Пет дни след като сме тръгнали нагоре по първия баир, не мога да повярвам, че всичко е свършило толкова бързо и дори не усещам умора в краката си. Имам чувството, че мога да продължа да ходя така с години.
