От последната /разочароваща/ Киномания изгледах два филма удивително приличащи си като сюжет. Първият - "Whatever works" на Уди Алън, вторият - "Elegy" на Изабел Коаксет или както се произнася името й. И двата филма са хубави, в смисъл доста над средното ниво. Първият е комедия, вторият - драма, която бие почти на трагедия, но и двата засягат въпроса за връзката мъж-жена с около 30 години разлика в полза на мъжа. Но, докато в първия героите са неестествено инфантилни, всичко е забавно и има преувеличен хепи енд, то във втория всичко е в минорна тъмна светлина, героите мислят в близък план, комплексират се и тихо страдат без причина, докато не намират наистина големите проблеми и... пак самотно страдат на тъмно. И двата филма са американски. И в двете крайности. Не искам да анализирам, нито да разсъждавам на глас.
Просто ми е интересно как хората минават през едни и същи проблеми, но възприятията зависят изцяло от тях. А именно възприятията и реакциите, породени от тях, изграждат усещането за живота. И на двата филма не им достига по нещо, така че паралелното гледане определено им помага. Поне в моята глава.
А за ценителите - италианският "Не мърдай", напомнящ на "Елегия" не само заради главната актриса и в двата - Пенелопе Круз. Това е истинското произведение на изкуството. Без излишни думи, без излишни чувства, а до края - минаваш през смях, мислене и чак до задушаващи сълзи.
Просто ми е интересно как хората минават през едни и същи проблеми, но възприятията зависят изцяло от тях. А именно възприятията и реакциите, породени от тях, изграждат усещането за живота. И на двата филма не им достига по нещо, така че паралелното гледане определено им помага. Поне в моята глава.
А за ценителите - италианският "Не мърдай", напомнящ на "Елегия" не само заради главната актриса и в двата - Пенелопе Круз. Това е истинското произведение на изкуството. Без излишни думи, без излишни чувства, а до края - минаваш през смях, мислене и чак до задушаващи сълзи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар