Тудум Тудум

Ако трябва да сме съвсем точни, тазгодишният Спирит ъф Бъъгъз не започна на 14-ти по план, а 24 часа по-рано - в нощния влак София-Бургас.

Още час преди тръгване на Централна гара са се струпали стотици муадежи, придърпващи последни цигарки и борещи се за вниманието на лелката в единствената лафка, предлагаща алкохол. Всяка компания крепи презаредени с батерии колонки, самари и дъски за поредната нова водна мода. Държат се неприлично и изпадат в умиление всеки път, когато случайно срещнат в тълпата познато лице.

Тамън да съжаля, че не съм си взела билет за някой спокоен сутрешен автобус и се сещам, че и аз още не съм толкова остаряла. И за пръв път излизам от ролята си на отчаян борец за сън в БДЖ...

Както на фестивала, и във влака имаше "сцени" с различна музика - дръм ен бейс, рок, реге. Единствено чалгата беше подложена на засилена дискриминация, когато някъде след Карнобат се качи група летовници и се пробва да увеличи звука на музиката си.

Малко след 1 ч. кондукторите се отказаха да упражняват контрол върху билетите, алкохола, цигарите и въобще всичко, което може да бъде контролирано и повече не ги видяхме.

Въпреки неприятния си навик, пушачите се отличаваха и с изострена съвест. Когато вратите в междувагонното пространство се отваряха на някоя гара, младите нарушители на реда, ги задържаха с крака, сакове и случайни прътове, така че те оставаха отворени и правеха течение. А разни мацки, придали си максимално бунтарски вид, изкачаха на стълбите в движение и отдаваха телата си на нощния вятър.

Когато минахме гара "Стамболийски" изведнъж забелязах, че хората се струпват около вратите. В този момент си дадох сметка и че бирата ми върви на към свършване. Трябваше ми още миг да свържа двете в едно и... вече и аз се бутах за максимално близко до изхода място. Само секунди ни деляха от гарата в Пловдид и 10-минутната почивка. Тук искам да си представите в близък план напрегнатите присвити очи на хората около мен. И на забавен каданс отварянето на вратите... И...

Нямам време да се ориентирам. Просто следвам тълпата. Виждам русото момиче, с което сме се крили да пушим в тоалетната преди малко. Хваща шорткът през самата гара. Ярката светлина заслепява очите ми. Тичам неизменно по петите й. Не я изпускам. А тя се шмугва между хората и разбутва сакове и дебели лели по пътя си. Излизаме от залата. Остава съвсем малко. Почти я настигам. Изпреварвам я. И.. ДА! "Едно шуменско, ако обичате."

10 минути по-късно продължавам блажено да пътувам в "тудум тудум"-такт и да зяпам през прозореца. А ТЯ, почива блажено в скута ми:)

И горе долу в този стил до към 4. После успях да заспя. Въпреки че един регефен със зеници като след очен преглед считаше за свой дълг да крещи в ушите на всеки посмял да заспи във вагона му.

Събуждането е дълго и мъчително. Слънцето тамън е изгряло. А някой лъже, че още не сме пристигнали. Хората успяват да напуснат влака след дълги увещания на кондукторите. И тук ни чака първата неприятна изненада: "БАБИТЕ!".... "НЯМА ГИ!"

Сещате се. Винаги те чакат на гарата, дърпат те и ти предлагат стаи за малко пари. Това не са обикновените баби, които си свикнал да виждаш из България. Гостоприемни и мили жени, предлагащи ти мекици за закуска и туршия за вкъщи. Те са един съвършен продукт на капитализма, който съществува у нас много преди 90-та. Знаят си интересите, преследват ги до последно и винаги ще те чардж-нат за счупения капак на тоалетната чиния дори и да нямаш нищо общо с него.

Този път обаче е различно в Бургас. Бабите са се надули. Не си вдигат телефоните, оставени за връзка в "Ало Бургас". А дори, когато го направят, се отнасят изключително подозрително към теб. Всички са в Бургас от днес. От днес София е Бургас. А София от друга страна е... знаете... голяма.

Сядаме унило в кръчмата на гарата. И докато сърбам кафето си, изумено осъзнавам, че около мен се поръчват "Тройка кебапчета и бира". Все още на никого не му пука къде ще спи тази нощ.