-20°

Излизам. Отварям вратата и поемам въздух. Дъхът ми спира някъде в средата на пътя си. Въздухът е по-силен от ментова дъвка в тъмно синьо. Изкашлям се. Навлизам по-дълбоко в шала си и продължавам. Така или иначе нямам избор. Трябва да стигна до работа. В началото проблемът е само въздухът. Другото е усещане за свежест. Гали бузите ми, пощипва ги. Само те и носът са незакрити. Започва да ги дращи. Вървя. Пъпли надолу. Носът ми почва да тече съвсем неочаквано. Усещам се заскрежена. Продължава да шава върху мен и навлиза и в долните слоеве. Овладява цялото ми тяло. Купувам си баница. Вече не съм заскрежена, направо съм дървена. Махам си ръкавиците и търся стотинки. Блокират. Спират да се движат. Слагам си ръкавиците обратно. Болка. Махам ги пак. И почвам да духам. Навсякъде е, но пръстите вече ги няма. Стига до мозъка дори. Подтичвам, тичам. Подскачам. Духам си в пръстите. Виждам супермаркет в далечината. Втурвам се към него. Влизам и разглеждам всичко вътре педантична към детайла. Солница. Зелена салата. Брашно. Вафла. Разтопявам се малко. И излизам. Но пак ме обгръща. Сега много по-бързо. Като че ли въздухът е много по-гъст от обикновено. Едва се придвижвам през него. И ми пречи да мисля. Пред офиса съм. Опитвам се да отключа. Не става. Ядосвам се. Иде ми да се откажа от всичко. Но съм безсилна дори това да направя. Опитвам и опитвам, и не става. Ключовете са други. Къде съм?