четвъртък, 19 май 2016 г.

След сделката между Европа и Турция за бежанците - на живо от Измир



Текстът ми за ситуацията с бежанците в Турция след сделката между Ердоган и ЕС. Оригинално публикуван в Дневник.


На 20 март тази година споразумението между ЕС и Турция за бежанската криза официално влезе в сила. Историческа стъпка, която може както да промени хода на геополитическите процеси в Европа, така и да нанесе необратими последствия върху животите на поколения граждани на Турция и Близкия изток. Според сделката емигрантите, които достигат Гърция, ще бъдат връщани обратно в Турция. За всеки такъв емигрант, приет от Турция, тя получава правото да изпраща в ЕС по един сириец, търсещ убежище. ЕС прави още три обещания към Анкара - 3 млрд. евро помощ за справяне с кризата, ускоряване на процеса за визова либерализация за турските граждани, както и възобновяване на преговорите за членство в ЕС.

Ако човек следи внимателно събитията в Сирия, а и в отделни райони на Ирак и Афганистан, ще е наясно, че разрешението на конфликтите там не е близо, напротив. А бягството често е единствен изход за гражданите на тези държави. От друга страна, пътят им към богатите държави в Европа вече е почти невъзможен. Така милиони остават заклещени в периферията. Какво е положението по турското западно крайбрежие и гръцките острови наоколо? Какво се случва с бежанците там? "Дневник" посети домове на бежанци около Измир и разговаря с млади жители на Турция, ангажирани с бежанските въпроси.
Споразумението в цифри:
Днес Турция е дом за 3 млн. бежанци. Към 21 април сирийците там са 2.750 млн. души. Съществуват 26 лагера (наричани временни центрове за защита), които се поддържат от държавата. Тези центрове обаче са разположени само в най-югоизточните провинции по границата със Сирия и Ирак. Според данните на Турската агенция за управление на извънредни ситуации към 18 април в тях са настанени по-малко от 300 хиляди души. 
Другите места, в които живеят бежанци, са или затворени центрове за задържане/екстрадиране, или са се образували постепенно, де факто са нерегламентирани и за тях няма информация в официалните статистики. Пример за това са прашните складове в Торбалъ и улиците на Басмане, за които разказваме в този текст. 
Гръцките острови
Само на няколко километра от турското крайбрежие живеят бежанци, заклещени на трите гръцки острова. Според информацията на ВКБООН и гръцкото правителство на о. Лесбос към началото на май се намират около 4000 души, търсещи убежище, на о. Хиос – около 2200, а на о. Самос – около 1000. Статистиката показва, че целите на споразумението вече дават резултати. След влизането му в сила броят на влизащите в Гърция граждани рязко спада. Така например, ако през януари в Гърция са влизали до 5050 души дневно, в началото на май броят им пада до между 0 и 120. Преди те продължаваха по т.нар. балкански маршрут напред към Западна Европа, в момента обаче остават по островите, задържани в лагери, с пропускателен режим като затвори. 
И на трите острова броят на бежанците надхвърля капацитета на предвидените лагери и други съоръжения. Това предизвиква напрежение както сред бежанците, чиято съдба е неясна, така и сред местното население. През април избухнаха протести в лагерите "Мория" на Лесбос и "Виал" на Хиос, където бежанците за кратко окупираха и местното пристанище. За събитията в Хиос ни разказа Кристофър Доулинг.
Депортации от островите към Турция
Според официалните данни от началото на април досега са извършени три депортации от Гърция към Турция – на 4, 8 и 26 април. Информацията за профила на връщаните хора се различава леко, но основно това са граждани на държави, които се считат за "недопустими", като Бангладеш, Пакистан, Афганистан. По данни на международната организация "Хюман райтс уоч" броят на върнатите в Турция хора е 375. 


Торбалъ


Торбалъ е един от онези нерегламентирани турски лагери, за които не се намира официална информация, не е ясно колко души живеят там, откъде идват и с какво се издържат. Влизаме заедно с група доброволци, дошли да раздадат храна, обувки и играчки за децата, а после да си поиграят с тях. Даренията са събирани в продължение на месеци от различни студенти. Намираме се близо до малко градче, някъде на запад от Измир. От прозорците на автобуса виждаме три огромни склада, заобиколени от желязна ограда, а между тях - мърляв двор, изпълнен с боклуци и кални локви. Въпреки че още е едва 10 ч. сутринта, слънцето е силно и хората явно са се изпокрили на сянка. Докато автобусът се опитва да паркира и маневрира наоколо, в процепите на оградата започват да изскачат личица, десетки любопитни детски погледи се вперват в нас. И още, и още. 

След децата запъхтени дотичват и възрастните. Знаят, че това са дарения, и имат спешна нужда от тях. Но трябва да мине още много време, преди да ги получат. "Ако едно дарение не се организира правилно, с предварително договаряне, с раздаване на номера и посочване на семейства, които имат нужда от повече, то би имало по-скоро лош ефект", обяснява ми момче от групата – един от четиримата арабски студенти, които са дошли да превеждат. "Хората тук са гладни", добавя той. Но уточнението е излишно. 

Торбалъ е импровизиран лагер, в който живеят семействата на сирийци, пристигнали в Турция и намерили работа в селскостопанския сектор. Повечето хора тук са араби от Алепо (Халеб) и кюрди от Кобане, Сирийски Кюрдистан (известен още като Рожава). Не е ясно какъв е броят им, защото хората често се сменят. Обработват земята наоколо, а работодателите им отдават под наем тези складове, в които да живеят. 

Зара от Рожава

След няколко часа 19-годишната Зара, момичето с най-зелените очи, които сме виждали някога, ще ни разкаже, че е избягала от Рожава с мъжа си след нападение на "Ислямска държава". Останали на първото възможно място, в един от лагерите в провинция Шанлъурфа. По-късно към тях се присъединили и трите сестри на мъжа й. Първоначално планът им бил да останат там, докато конфликтът свърши. Няколко месеца по-късно конфликтът не бил свършил, спестяванията им се стопили, а Зара се оказала бременна. Тогава разбрали, че някакви бизнесмени търсят работници в Измир. Знаели, че през него минава пътят на бежанците към гръцките острови. Ако погледнете на картата, островите Лесбос и Хиос са много по-близо до Турция, отколкото до Гърция.

"Помислихме си, ще поработим в големия град, ще спестим още пари и ще изчакаме детето да се роди, а ако нещата не се оправят, ще опитаме да идем в Европа". Вместо в Измир обаче попаднали в Торбалъ, забравено от бога изолирано място. Вместо работа за всички само мъжът й бил нает. Вместо да успяват да пестят, всичките им пари отивали за плащане на наем и малко храна – надницата на мъжа й се падала около 20 лв. на ден. 

Докато тече организацията по раздаване, някои от доброволците примамват децата настрани и отиват да си играят с тях. Като добри домакини те ни показват любимите си места в лагера и обикаляме заедно. Трудно е да се каже колко деца има, вероятно са над сто. Трудно е да се каже и кои точно са семействата им. Знаем, че някои нямат такива и попадат в т.нар. графа "непридружени". По външните стени на един от складовете е окачено пране – хавлии с надпис "UNHCR", който изглежда повече от нелепо на този фон, дънки, бельо.


С едно от децата влизаме навътре в един от складовете, където почти няма светлина. Вътре са отворени няколко големи палатки. Намираме майката на детето да пере. Жената явно не е разбрала за пристигането на гостите и се учудва да ни види. Надвесила се е над един леген и търка някаква риза над мътната вода. С жестове се опитваме да почнем разговор, питаме къде има течаща вода в помещението, майката сочи навън. Дъщеря й ни хваща за ръката и ни води до един маркуч край оградата, от който капе вода. За следващите пет часа, в които сме тук, не виждаме нито един друг водоизточник.

Връщаме се при останалите, които започват да разпределят кашоните с мляко, пелени, храни и лекарства от едната страна на оградата. Викат хората по номер. Малко момиченце успява да се провре между решетките на оградата. Облечено е с дрипава, но красива шарена рокля и бели сандали, поне с два номера по-големи от необходимото. Някой обаче се провиква към нея от другата страна да се върне обратно. Момиченцето се сепва и тръгва назад, но за беда се препъва в една кална локва по пътя. Разплаква се, защото си е изцапала сандалите. Плаче си така до локвата известно време, но като вижда, че родителите й са твърде заети, за да й обърнат внимание, става, събува си калната обувка и почва да си я бърше в рокличката. После с изсъхнали сълзи се втурва към другите деца, които играят на топка.

Самира в търсене на интернет

Раздаването върви бавно и трябва да разберем дали някой има нужда от нещо специално, за да се уведоми следващата група. Връщаме се обратно към складовете. Встрани от единия са седнали група жени, които ни гледат някак втренчено и с недоверие. Отиваме натам с един от хората, които говорят арабски. Като чуват познати думи, жените се усмихват и стават, почват да се суетят, изваждат от вътрешността на склада още няколко "стола" - туби от вода, смачкани по начин, който да позволява да се сяда върху тях, и любезно ни канят да се присъединим. Само една жена не помръдва от тубата си. Докато слушаме неразбираемите разговори на арабски, се оглеждаме наоколо, мерваме стара инвалидна количка.

Жените са част от едно семейство, идват от Халеб. Техните мъже са някъде по полето. Питаме ги какво мислят да правят в бъдеще, планират ли да идат в Европа. Момчето, което превежда, започва дълъг разговор на арабски. След известно време казва "Не". Обяснява ни, че обикновено на такива места попадат най-бедните сирийци, които нямат пари или възможност да продължат. Това ги прави и най-уязвими за всякакви експлоатации. От автобуса се разнасят викове на турски, викат ни да тръгваме към следващото място. Жените се натъжават, прегръщат ни. Самира, която говори малко английски, ни иска имената във Facebook, записва ги върху някаква салфетка и обещава да ни добави, като намери интернет. 

Ахмед – добрата новина

Ахмед е симпатичен, усмихнат мъж. Тъмното му лице е издълбано от бръчки и белези, косата му побелява. Той се качва с нас в автобуса и скоро става ясно, че следващата спирка е неговият дом. Ахмед е добрата новина, казват ни. Двамата с брат му са намерили работа в местна фабрика в Торбалъ, където бързо ги оценили и започнали да изкарват добри заплати. Това им позволило да напуснат лагера заедно с жените си и общо седемте им деца. Сега живеят в хубав апартамент в самия град, а не изолирани като останалите. Всъщност определянето на апартамента като "хубав" навярно е пресилено. Но след лагера всичко изглежда луксозно. Тук става дума за нормално жилище, с килими, с врати, с нормална температура. И макар и сега да му е трудно да свързва двата края, Ахмед е доволен, че е осигурил самостоятелност на семейството си. Доброволците му оставят мляко и играчки и потеглят.

Докато ни разказват историята му, се оказва, че Ахмед е на 32 години, хората наоколо ахват. Той изглежда поне на 50.

Басмане


Басмане е оживен площад в центъра на Измир, намира се до едноименната гара. Това е сборният пункт на бежанците в града. Тук са били срещите с контрабандистите, тук са се продавали оранжевите жилетки, които сме свикнали да гледаме в репортажите струпани по гръцките плажове, тук са живели хората, буквално по улиците, преди да предприемат рискованите пътувания по море. Днес всичко изглежда тихо. Само надписите на арабски по местните магазини и чейндж бюра издават, че населението на квартала е по-различно от това в останалите части на Измир. Автобусът паркира до двора на джамията. И доброволците изскачат отвътре с около 30 кашона. Планът е следният – да се намерят онези семейства, които са в най-голяма нужда, които живеят на улицата, имат малки деца или болни хора, и да им се дадат стоки от първа необходимост. Кашоните вече са почнали да свършват и трябва да се приоритизира. 

Всичко в Басмане изглежда толкова тихо, улиците са така празни, че доброволците се оглеждат наоколо някак плахо, докато изнасят кашоните, и за миг се поколебават дали ще намерят нуждаещи се. Колко наивно. Секунди след като първите кашони са стоварени в двора на джамията, се появяват трима възрастни мъже и почват да ги дърпат. След малко още петима. После още двадесет. Накрая са стотици. За по-малко от пет минути дворът на джамията е пълен с хора, майки с деца дърпат кашоните с мляко, мъже се прескачат един друг и си крещят, дядовци налитат на бой. Студентите, които говорят арабски, се струпват около даренията и се опитват да вкарат някакъв ред, но никой не ги слуша, един по един всеки кашон се изплъзва, докато накрая те остават само с няколко хартийки в ръце. "Не им се сърдете, гладни са", казва им успокоително една жена, която минава покрай двора на джамията.

Какви са настроенията сред младите хора в Турция, които са активно ангажирани с каузата на бежанците, по-долу са интервютата с Фатма Дилек и Озан Агбас, както и с Кристофър Доулинг, който работи в Измир и на о. Хиос в Гърция.

Озан Агбас: Бежанците в Турция работят при условията на модерно робство


Озан Агбас е турски активист. В момента живее и работи в Измир.

Как управляващата партия представи сделката си с ЕС на своите поддръжници вътре в страната?

- В турските масови медии сделката беше представена като "победа в пазарлъка". Премиерът изглеждаше изключително доволен от "постигнатото". Мога да откроя три опорни точки, ползвани от медиите. Първата е, че Турция не само ще получи бежанци, но и за всеки приет обратно, ще изпрати по един сириец. Никой турски политик не изясни какъв ще бъде профилът на върнатите, нито как точно ще се прилага правилото 1:1. Особено ситуацията с не-сирийците напълно липсваше от медиите.

Втората им точка беше, че тази сделка ще позволи на турците да пътуват в Европа. С тази част от споразумението се спекулираше най-силно, защото управляващите искат да създадат впечатлението, че "отключват" вратата на Европа. Последното е болката на турската средна класа от години. Но и тук нищо не е ясно. И последно, че благодарение на споразумението, ще бъде отворена нова глава за Турция по пътя към членството в ЕС. Това беше представено като важно постижение, още повече, че процесът беше наскоро спрян от ЕС, най-вече заради нарушенията на човешките права тук.

А какви бяха реакциите на хората около вас след сключването на сделката?

- За разлика от партийните твърдения, аз не виждам тази сделка като постижение за Турция. И много хора тук (дори някои поддръжници на АКП) са дълбоко критични. В момента в Турция тече един процес по силно поляризиране на хората по отношение на вътрешната политика и бежанците са още един елемент към тази поляризация. Опозиционните групи използват все повече ксенофобия, като следствие от това споразумение. Един от основните аргументи е " вече имаме 3 милиона, това е достатъчно!" Особено в крайбрежните райони на запад хората са сериозно загрижени, че там ще бъдат заселвани завърналите се.

Според много опозиционери правителството просто иска парите и няма да харчат тези 3 милиарда евро за бежанците, а за собствените си партийни интереси. Липсата на контрол и прозрачност в Турция са основателна причина за хората да вярват в това твърдение.

Колкото до мен, аз лично считам, че тази сделка е против правата на човека и международното хуманитарно право. Турция не е сигурна страна нито за бежанците, нито за собствените си граждани. Мисля също, че управляващата АКП успя да обърне драмата във възможност за себе си, защото сега ЕС ще трябва да си мълчи, въпреки че страната ни минава през някои от най-бруталните моменти в историята си по отношение на нарушенията на човешките права и свободата на словото. 

Струва ли ви се вероятен сценарият, при който управляващите дават гражданство на търсещите убежище, за да си осигурят нови гласоподаватели?

- Според турските закони трябва да си пребивавал в страната 5 години, за да имаш право да кандидатстваш за гражданство. Някои сирийци тук отговарят на тези изисквания и вече започнаха да си подават документите. Няма индикации, че правната рамка ще бъде променена, за да обслужва някакви други цели. Същевременно старши политици в АКП наскоро обясниха, че те не гледат на създалата се ситуация като на временна, а като на постоянна. Въпреки това не мисля, че ще има някакви масови раздавания на гражданство скоро.

Как се отнася държавата към бежанците?

- Трудно е да се обобщи, защото условията на живот се различават много. Лагерите приютяват едва 10% от сирийците в Турция. Останалите живеят в големите градове като се издържат с ограничените си средства или от хуманитарни помощи. Има и около 300 хиляди бежанци от други държави, които живеят къде ли не. 

А какви са условията в самите лагери?

- Всъщност не са лоши. Предлагат се различни социални услуги, като детски градини, джамии, здравни центрове и т.н. Но проблемът е друг – те функционират като полу-затвори заради силните мерки за сигурност за влизане и ограниченията за предвиждане на бежанците, живеещи вътре.

Една от големите неясноти покрай сделката е строежът на нови лагери в Турция. Това все още е мистерия. Не знам какъв тип съоръжения, колко и къде ще бъдат построени. Засега само можем да видим снимки от чисто новия "център за депортиране" в Къркларели*. Там се изпращат първоначално депортираните от Гърция преди да бъдат върнати обратно в държавите си.

Бежанците в Турция имат ли право да работят?

- Да, вече имат право да работят, след като преди два месеца беше приет нов закон. Но това е труден процес. Разрешителното за работа се иска от работодател от името на работник. Така, когато сирийски бежанец намери работа, шефът му ще подаде искане за разрешително и ще плати цената, това е един доста дълъг и скъп процес. Затова повечето бизнесмени избягват разрешителното и предпочитат неформалното наемане на сирийци.
Последните обикновено намират работа в обслужващия сектор, в разни цехове или сезонна работа в селското стопанство. Заплатите и условията на труд могат да бъдат сравнени с модерно робство.

* Къркларели или Лозенград е град в най-северозападната част на Турция. Намира се в непосредствена близост до границата с България и в него живеят много помаци от български произход. Информацията за лагера е ограничена, защото през април ВКБООН и доброволчески организации нямаха достъп до него.

Фатма Дилек: Европа се държи егоистично и отказва да поеме отговорност


Фатма Дилек е от южния турски град Караман. В момента прави докторантура в Анадолския университет в Ескишехир и е активно ангажирана с благотворителна дейност в подкрепа на бежанците в региона.

Какво е отношението ви към сделката между ЕС и Турция?

- Мисля, че затварянето на границите към ЕС е наистина нечестно. Много от европейските правителства и дори гражданите им отказват да поемат отговорност и да проявят хуманност, въпреки че и те носят вина за войната в Сирия. Нито правителствата, нито хората искат да изгубят част от комфорта си, да споделят парите си, стандарта си на живот. За мен това е проява на егоизъм. Хората трябва да имат свобода на придвижване и е странно да се водят преговори за тях, сякаш са някаква стока. Досега Турция плати милиони долари, повече от Европа и ООН и продължава да плаща. Същевременно това не е само наш проблем и отговорност.

Чак сега ЕС осъзна сериозността на ситуацията и започна да търси решения, но това се прави само за да не отиват бежанците там. Мисля, че преговорите с ЕС са нечестни за Турция, но така поне ЕС ще плати пари и ще поеме някаква отговорност.

Що се отнася до моята държава – за нас ще бъде трудно да им осигурим по-добър живот скоро. Ще ни е нужно време и пари. Защото ние тук също имаме безработица и бедност. Има и още нещо – макар културите ни да имат своите сходства, съжителството неминуемо ще създаде социални проблеми. Въпреки всичко, аз вярвам, че трябва да ги оставим да живеят с нас, защото те нямат земя, нямат и дом.

А какво е отношението на хората около вас?

- Повечето хора останаха доволни след финализирането на сделката. Истината е, че и преди нея вече живеехме с условията по нея, бяхме приели милиони хора и споделяхме. Сега ще получим и нещо в замяна. 

Била сте в много места, обитавани от бежанци. Какви са условията на живот, които Турция осигурява?

- Мисля, че държавата се опитва да им осигури един по-добър живот. Но да се постигне еднакво висок стандарт за всички изведнъж е трудно. Работи се по това, но не е по силите на правителството. Неправителствени и международни хуманитарни организации трябва да помогнат. И в този смисъл мисля, че европейските пари идват точно навреме.

А какво е положението в родния ви град Караман?

- В Караман няма толкова много бежанци, колкото в Измир и Ескишехир, но все пак градът е и по-малък. Там, например, общината има "Фейсбук профил" и го ползва да обявява от какво се нуждаят бежанците в града. Много хора откликват и даряват. Мисля, че това е типично за малките градове в Турция - солидарността. В големите градове хората не се познават, нямат си доверие и отказват да носят отговорност и за други човешки същества. 

Доброволец от Хиос: Лагерите на острова са претъпкани затвори


За ситуацията на гръцкия остров Хиос през април разказва Кристофър Доулинг, учител по английски, живеещ в Измир, Турция. На Хиос той прекарва декември и април, като подпомага търсещите убежище. 

Кристофър, кога за пръв път отидохте на о. Хиос?

- Бил съм на острова няколко пъти, но като турист. През декември миналата година отидох заради бежанската криза, заминах от Измир и се присъединих към спасителен екип от източния бряг на Хиос. Това бяха местни хора, които бяха превърнали собствения си хотел в нещо като склад за дарения и сборен пункт за доброволците - около 80 души по това време.

Освен нас работеха няколко други хуманитарни организации, професионални спасители от острова заедно с група от държавата на баските, които бяха там със собствена линейка. Работата ни беше да патрулираме всяка вечер и, щом пристигне лодка, да помогнем на хората вътре, да им дадем сухи дрехи. За да не се стигне до екологична катастрофа и да не се харчат излишни пари, имахме система за изпиране на дрехите, изоставени по плажовете от новодошлите, и раздаването им на следващите.

Приблизително по колко лодки идваха на ден?

- През декември островът беше в едно трескаво състояние. Лодки идваха всеки ден. Всичко зависеше от времето през деня. Понякога идваха по 2-3 лодки, после изведнъж – 20 - 30, което означава 1000, дори 1200 души.

Как се промени ситуацията между декември и април след подписването на споразумението между ЕС и Турция?

- През април попаднах в един различен Хиос. През първия ден дойдоха 2 лодки, в следващите 10 дни – нито една. Преди бежанците идваха, регистрираха се и след 1-2 дни продължаваха по балканския маршрут към Европа. Сега те бяха заклещени на острова, имаше напрежение.

Къде живееха бежанците на острова в момента?

- В центъра за регистриране "Виал". Това е нов център, построиха го на хълмовете, много далеч от града. Той всъщност представлява затвор, от него не може да се излиза. Същевременно там има деца, има много бебета. Пристигнах един ден след като 800 души бяха избягали от "Виал".

А колко души живеят там?

- Според Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН) там могат да се поберат 800 души, според полицията - 1200. В началото на април бяха 1600. Условията бяха покъртителни. Макар че нямат право да излизат, не им се осигурява почти нищо. Получават само едно ястие на ден, отвратителна храна. Нивото на хигиена е под всякаква критика. Бебетата не получават мляко, нито пелени. Почти не се допускат доброволци.

Само две религиозни групи имат право на пропуск за раздаване на дарения. Но и много доброволчески организации, както и големи НПО-та взеха решение да откажат да участват. Те не искат да бъдат възприемани като част от тази система на злоупотреба. Ден преди пристигането ми бяха започнали сблъсъци – предимно между сирийски и афганистански граждани.

Каква е причината за подобни конфликти между сирийци и афганистанци?

- Подобни сблъсъци започнаха да се случват при затварянето на границите, най-вече на гръцко-македонската граница в началото на март. Имаше натрупано напрежение сред афганистанците, че сирийците получават привилегии. За тях това е неразбираемо, защото са в състояние на война от години и това често са хора от наново завладени от талибаните райони. От друга страна, някои сирийци са склонни да обвиняват афганистанците за затварянето на границите. Защото общото мнение е, че това не са хора от държава, която е във война.

Други групи като пакистанците пък се чувстват игнорирани, защото получават най-малко от всички. Има и съвсем изолирани групи – например от Мианмар. Но причините за сблъсъците не са толкова съществени. Защото винаги ще се намери причина, когато хората са страшно изнервени и са изгубили надежда.

Стигна ли се до сериозни последствия при тези сблъсъци?

- Ден преди да отида, 600 души бяха разкъсали телената ограда. Полицията дори отворила вратите и пуснала всички хора, които желаят да излязат. Една част от хората бяха отишли в лагера Суда, който се управлява от ВКБООН. Но много други се бяха настанили на пристанището и го окупираха. Така, докато бях там, пристанището беше окупирано от около 300 души. Всяка вечер те организираха и мирен протест. Това завърши с нападение от страна на малка група местни неофашисти, които изтласкаха бежанците.

Кой организира това нападение?

- Не знам, изглеждаха аматьори, не приличаха на членове на "Златна зора" например. Редица доброволци на острова съобщиха, че е имало уговорка между нападателите, от една страна, и кмета и полицията, от друга. Полицаите казваха: "Елате с мен, ако не дойдете мирно, ще трябва да останете сами с нападателите." И всъщност, видимо, това беше добре координирана акция.

Полицията не направи ли опит да арестува тези нападатели?

- Не. В крайна сметка арестувани бяха няколко от бежанците. Арестуваха едно момче, което познавам добре. Той беше преводач, превеждаше на всички доброволци, дори на кмета. Мисля, че кметът и нападателите си го избраха, защото го възприемаха като лидер. Но всъщност той беше просто преводач. Беше подложен на произволен арест и пребит. В крайна сметка дори го осъдиха по някаква бърза процедура.

Според теб какво ще се случи с хората, заклещени на Хиос?

- Най-вероятно – депортации. Досега имаше две депортации от Хиос към Турция - в първия ден на прилагане на договора между ЕС и Турция – 4 април, и после на 26 април. Но да, мисля, че ще депортират хората от островите в Турция и после тихомълком – в държавите им на произход. Това е трудно да се проследи, защото никой не знае какво точно се случва в Турция, особено на юг.


Няма коментари: