След сделката между Европа и Турция за бежанците - на живо от Измир

Текстът ми за ситуацията с бежанците в Турция след сделката между Ердоган и ЕС. Оригинално публикуван в Дневник.

На 20 март тази година споразумението между ЕС и Турция за бежанската криза официално влезе в сила. Историческа стъпка, която може както да промени хода на геополитическите процеси в Европа, така и да нанесе необратими последствия върху животите на поколения граждани на Турция и Близкия изток. Според сделката емигрантите, които достигат Гърция, ще бъдат връщани обратно в Турция. За всеки такъв емигрант, приет от Турция, тя получава правото да изпраща в ЕС по един сириец, търсещ убежище. ЕС прави още три обещания към Анкара - 3 млрд. евро помощ за справяне с кризата, ускоряване на процеса за визова либерализация за турските граждани, както и възобновяване на преговорите за членство в ЕС.

Ако човек следи внимателно събитията в Сирия, а и в отделни райони на Ирак и Афганистан, ще е наясно, че разрешението на конфликтите там не е близо, напротив. А бягството често е единствен изход за гражданите на тези държави. От друга страна, пътят им към богатите държави в Европа вече е почти невъзможен. Така милиони остават заклещени в периферията. Какво е положението по турското западно крайбрежие и гръцките острови наоколо? Какво се случва с бежанците там? "Дневник" посети домове на бежанци около Измир и разговаря с млади жители на Турция, ангажирани с бежанските въпроси.

Споразумението в цифри:
Днес Турция е дом за 3 млн. бежанци. Към 21 април сирийците там са 2.750 млн. души. Съществуват 26 лагера (наричани временни центрове за защита), които се поддържат от държавата. Тези центрове обаче са разположени само в най-югоизточните провинции по границата със Сирия и Ирак. Според данните на Турската агенция за управление на извънредни ситуации към 18 април в тях са настанени по-малко от 300 хиляди души. 
Другите места, в които живеят бежанци, са или затворени центрове за задържане/екстрадиране, или са се образували постепенно, де факто са нерегламентирани и за тях няма информация в официалните статистики. Пример за това са прашните складове в Торбалъ и улиците на Басмане, за които разказваме в този текст. 

Гръцките острови
Само на няколко километра от турското крайбрежие живеят бежанци, заклещени на трите гръцки острова. Според информацията на ВКБООН и гръцкото правителство на о. Лесбос към началото на май се намират около 4000 души, търсещи убежище, на о. Хиос – около 2200, а на о. Самос – около 1000. Статистиката показва, че целите на споразумението вече дават резултати. След влизането му в сила броят на влизащите в Гърция граждани рязко спада. Така например, ако през януари в Гърция са влизали до 5050 души дневно, в началото на май броят им пада до между 0 и 120. Преди те продължаваха по т.нар. балкански маршрут напред към Западна Европа, в момента обаче остават по островите, задържани в лагери, с пропускателен режим като затвори. 
И на трите острова броят на бежанците надхвърля капацитета на предвидените лагери и други съоръжения. Това предизвиква напрежение както сред бежанците, чиято съдба е неясна, така и сред местното население. През април избухнаха протести в лагерите "Мория" на Лесбос и "Виал" на Хиос, където бежанците за кратко окупираха и местното пристанище. За събитията в Хиос ни разказа Кристофър Доулинг.
Депортации от островите към Турция
Според официалните данни от началото на април досега са извършени три депортации от Гърция към Турция – на 4, 8 и 26 април. Информацията за профила на връщаните хора се различава леко, но основно това са граждани на държави, които се считат за "недопустими", като Бангладеш, Пакистан, Афганистан. По данни на международната организация "Хюман райтс уоч" броят на върнатите в Турция хора е 375. 

Торбалъ

Торбалъ е един от онези нерегламентирани турски лагери, за които не се намира официална информация, не е ясно колко души живеят там, откъде идват и с какво се издържат. Влизаме заедно с група доброволци, дошли да раздадат храна, обувки и играчки за децата, а после да си поиграят с тях. Даренията са събирани в продължение на месеци от различни студенти. Намираме се близо до малко градче, някъде на запад от Измир. От прозорците на автобуса виждаме три огромни склада, заобиколени от желязна ограда, а между тях - мърляв двор, изпълнен с боклуци и кални локви. Въпреки че още е едва 10 ч. сутринта, слънцето е силно и хората явно са се изпокрили на сянка. Докато автобусът се опитва да паркира и маневрира наоколо, в процепите на оградата започват да изскачат личица, десетки любопитни детски погледи се вперват в нас. И още, и още. 

След децата запъхтени дотичват и възрастните. Знаят, че това са дарения, и имат спешна нужда от тях. Но трябва да мине още много време, преди да ги получат. "Ако едно дарение не се организира правилно, с предварително договаряне, с раздаване на номера и посочване на семейства, които имат нужда от повече, то би имало по-скоро лош ефект", обяснява ми момче от групата – един от четиримата арабски студенти, които са дошли да превеждат. "Хората тук са гладни", добавя той. Но уточнението е излишно. 

Торбалъ е импровизиран лагер, в който живеят семействата на сирийци, пристигнали в Турция и намерили работа в селскостопанския сектор. Повечето хора тук са араби от Алепо (Халеб) и кюрди от Кобане, Сирийски Кюрдистан (известен още като Рожава). Не е ясно какъв е броят им, защото хората често се сменят. Обработват земята наоколо, а работодателите им отдават под наем тези складове, в които да живеят. 

Зара от Рожава

След няколко часа 19-годишната Зара, момичето с най-зелените очи, които сме виждали някога, ще ни разкаже, че е избягала от Рожава с мъжа си след нападение на "Ислямска държава". Останали на първото възможно място, в един от лагерите в провинция Шанлъурфа. По-късно към тях се присъединили и трите сестри на мъжа й. Първоначално планът им бил да останат там, докато конфликтът свърши. Няколко месеца по-късно конфликтът не бил свършил, спестяванията им се стопили, а Зара се оказала бременна. Тогава разбрали, че някакви бизнесмени търсят работници в Измир. Знаели, че през него минава пътят на бежанците към гръцките острови. Ако погледнете на картата, островите Лесбос и Хиос са много по-близо до Турция, отколкото до Гърция.

"Помислихме си, ще поработим в големия град, ще спестим още пари и ще изчакаме детето да се роди, а ако нещата не се оправят, ще опитаме да идем в Европа". Вместо в Измир обаче попаднали в Торбалъ, забравено от бога изолирано място. Вместо работа за всички само мъжът й бил нает. Вместо да успяват да пестят, всичките им пари отивали за плащане на наем и малко храна – надницата на мъжа й се падала около 20 лв. на ден. 

Докато тече организацията по раздаване, някои от доброволците примамват децата настрани и отиват да си играят с тях. Като добри домакини те ни показват любимите си места в лагера и обикаляме заедно. Трудно е да се каже колко деца има, вероятно са над сто. Трудно е да се каже и кои точно са семействата им. Знаем, че някои нямат такива и попадат в т.нар. графа "непридружени". По външните стени на един от складовете е окачено пране – хавлии с надпис "UNHCR", който изглежда повече от нелепо на този фон, дънки, бельо.

С едно от децата влизаме навътре в един от складовете, където почти няма светлина. Вътре са отворени няколко големи палатки. Намираме майката на детето да пере. Жената явно не е разбрала за пристигането на гостите и се учудва да ни види. Надвесила се е над един леген и търка някаква риза над мътната вода. С жестове се опитваме да почнем разговор, питаме къде има течаща вода в помещението, майката сочи навън. Дъщеря й ни хваща за ръката и ни води до един маркуч край оградата, от който капе вода. За следващите пет часа, в които сме тук, не виждаме нито един друг водоизточник.

Връщаме се при останалите, които започват да разпределят кашоните с мляко, пелени, храни и лекарства от едната страна на оградата. Викат хората по номер. Малко момиченце успява да се провре между решетките на оградата. Облечено е с дрипава, но красива шарена рокля и бели сандали, поне с два номера по-големи от необходимото. Някой обаче се провиква към нея от другата страна да се върне обратно. Момиченцето се сепва и тръгва назад, но за беда се препъва в една кална локва по пътя. Разплаква се, защото си е изцапала сандалите. Плаче си така до локвата известно време, но като вижда, че родителите й са твърде заети, за да й обърнат внимание, става, събува си калната обувка и почва да си я бърше в рокличката. После с изсъхнали сълзи се втурва към другите деца, които играят на топка.

Самира в търсене на интернет

Раздаването върви бавно и трябва да разберем дали някой има нужда от нещо специално, за да се уведоми следващата група. Връщаме се обратно към складовете. Встрани от единия са седнали група жени, които ни гледат някак втренчено и с недоверие. Отиваме натам с един от хората, които говорят арабски. Като чуват познати думи, жените се усмихват и стават, почват да се суетят, изваждат от вътрешността на склада още няколко "стола" - туби от вода, смачкани по начин, който да позволява да се сяда върху тях, и любезно ни канят да се присъединим. Само една жена не помръдва от тубата си. Докато слушаме неразбираемите разговори на арабски, се оглеждаме наоколо, мерваме стара инвалидна количка.

Жените са част от едно семейство, идват от Халеб. Техните мъже са някъде по полето. Питаме ги какво мислят да правят в бъдеще, планират ли да идат в Европа. Момчето, което превежда, започва дълъг разговор на арабски. След известно време казва "Не". Обяснява ни, че обикновено на такива места попадат най-бедните сирийци, които нямат пари или възможност да продължат. Това ги прави и най-уязвими за всякакви експлоатации. От автобуса се разнасят викове на турски, викат ни да тръгваме към следващото място. Жените се натъжават, прегръщат ни. Самира, която говори малко английски, ни иска имената във Facebook, записва ги върху някаква салфетка и обещава да ни добави, като намери интернет. 

Ахмед – добрата новина

Ахмед е симпатичен, усмихнат мъж. Тъмното му лице е издълбано от бръчки и белези, косата му побелява. Той се качва с нас в автобуса и скоро става ясно, че следващата спирка е неговият дом. Ахмед е добрата новина, казват ни. Двамата с брат му са намерили работа в местна фабрика в Торбалъ, където бързо ги оценили и започнали да изкарват добри заплати. Това им позволило да напуснат лагера заедно с жените си и общо седемте им деца. Сега живеят в хубав апартамент в самия град, а не изолирани като останалите. Всъщност определянето на апартамента като "хубав" навярно е пресилено. Но след лагера всичко изглежда луксозно. Тук става дума за нормално жилище, с килими, с врати, с нормална температура. И макар и сега да му е трудно да свързва двата края, Ахмед е доволен, че е осигурил самостоятелност на семейството си. Доброволците му оставят мляко и играчки и потеглят.

Докато ни разказват историята му, се оказва, че Ахмед е на 32 години, хората наоколо ахват. Той изглежда поне на 50.

Басмане

Басмане е оживен площад в центъра на Измир, намира се до едноименната гара. Това е сборният пункт на бежанците в града. Тук са били срещите с контрабандистите, тук са се продавали оранжевите жилетки, които сме свикнали да гледаме в репортажите струпани по гръцките плажове, тук са живели хората, буквално по улиците, преди да предприемат рискованите пътувания по море. Днес всичко изглежда тихо. Само надписите на арабски по местните магазини и чейндж бюра издават, че населението на квартала е по-различно от това в останалите части на Измир. Автобусът паркира до двора на джамията. И доброволците изскачат отвътре с около 30 кашона. Планът е следният – да се намерят онези семейства, които са в най-голяма нужда, които живеят на улицата, имат малки деца или болни хора, и да им се дадат стоки от първа необходимост. Кашоните вече са почнали да свършват и трябва да се приоритизира. 

Всичко в Басмане изглежда толкова тихо, улиците са така празни, че доброволците се оглеждат наоколо някак плахо, докато изнасят кашоните, и за миг се поколебават дали ще намерят нуждаещи се. Колко наивно. Секунди след като първите кашони са стоварени в двора на джамията, се появяват трима възрастни мъже и почват да ги дърпат. След малко още петима. После още двадесет. Накрая са стотици. За по-малко от пет минути дворът на джамията е пълен с хора, майки с деца дърпат кашоните с мляко, мъже се прескачат един друг и си крещят, дядовци налитат на бой. Студентите, които говорят арабски, се струпват около даренията и се опитват да вкарат някакъв ред, но никой не ги слуша, един по един всеки кашон се изплъзва, докато накрая те остават само с няколко хартийки в ръце. "Не им се сърдете, гладни са", казва им успокоително една жена, която минава покрай двора на джамията.

Какви са настроенията сред младите хора в Турция, които са активно ангажирани с каузата на бежанците, по-долу са интервютата с Фатма Дилек и Озан Агбас, както и с Кристофър Доулинг, който работи в Измир и на о. Хиос в Гърция.

Озан Агбас: Бежанците в Турция работят при условията на модерно робство

Озан Агбас е турски активист. В момента живее и работи в Измир.

Как управляващата партия представи сделката си с ЕС на своите поддръжници вътре в страната?

- В турските масови медии сделката беше представена като "победа в пазарлъка". Премиерът изглеждаше изключително доволен от "постигнатото". Мога да откроя три опорни точки, ползвани от медиите. Първата е, че Турция не само ще получи бежанци, но и за всеки приет обратно, ще изпрати по един сириец. Никой турски политик не изясни какъв ще бъде профилът на върнатите, нито как точно ще се прилага правилото 1:1. Особено ситуацията с не-сирийците напълно липсваше от медиите.

Втората им точка беше, че тази сделка ще позволи на турците да пътуват в Европа. С тази част от споразумението се спекулираше най-силно, защото управляващите искат да създадат впечатлението, че "отключват" вратата на Европа. Последното е болката на турската средна класа от години. Но и тук нищо не е ясно. И последно, че благодарение на споразумението, ще бъде отворена нова глава за Турция по пътя към членството в ЕС. Това беше представено като важно постижение, още повече, че процесът беше наскоро спрян от ЕС, най-вече заради нарушенията на човешките права тук.

А какви бяха реакциите на хората около вас след сключването на сделката?

- За разлика от партийните твърдения, аз не виждам тази сделка като постижение за Турция. И много хора тук (дори някои поддръжници на АКП) са дълбоко критични. В момента в Турция тече един процес по силно поляризиране на хората по отношение на вътрешната политика и бежанците са още един елемент към тази поляризация. Опозиционните групи използват все повече ксенофобия, като следствие от това споразумение. Един от основните аргументи е " вече имаме 3 милиона, това е достатъчно!" Особено в крайбрежните райони на запад хората са сериозно загрижени, че там ще бъдат заселвани завърналите се.

Според много опозиционери правителството просто иска парите и няма да харчат тези 3 милиарда евро за бежанците, а за собствените си партийни интереси. Липсата на контрол и прозрачност в Турция са основателна причина за хората да вярват в това твърдение.

Колкото до мен, аз лично считам, че тази сделка е против правата на човека и международното хуманитарно право. Турция не е сигурна страна нито за бежанците, нито за собствените си граждани. Мисля също, че управляващата АКП успя да обърне драмата във възможност за себе си, защото сега ЕС ще трябва да си мълчи, въпреки че страната ни минава през някои от най-бруталните моменти в историята си по отношение на нарушенията на човешките права и свободата на словото. 

Струва ли ви се вероятен сценарият, при който управляващите дават гражданство на търсещите убежище, за да си осигурят нови гласоподаватели?

- Според турските закони трябва да си пребивавал в страната 5 години, за да имаш право да кандидатстваш за гражданство. Някои сирийци тук отговарят на тези изисквания и вече започнаха да си подават документите. Няма индикации, че правната рамка ще бъде променена, за да обслужва някакви други цели. Същевременно старши политици в АКП наскоро обясниха, че те не гледат на създалата се ситуация като на временна, а като на постоянна. Въпреки това не мисля, че ще има някакви масови раздавания на гражданство скоро.

Как се отнася държавата към бежанците?

- Трудно е да се обобщи, защото условията на живот се различават много. Лагерите приютяват едва 10% от сирийците в Турция. Останалите живеят в големите градове като се издържат с ограничените си средства или от хуманитарни помощи. Има и около 300 хиляди бежанци от други държави, които живеят къде ли не. 

А какви са условията в самите лагери?

- Всъщност не са лоши. Предлагат се различни социални услуги, като детски градини, джамии, здравни центрове и т.н. Но проблемът е друг – те функционират като полу-затвори заради силните мерки за сигурност за влизане и ограниченията за предвиждане на бежанците, живеещи вътре.

Една от големите неясноти покрай сделката е строежът на нови лагери в Турция. Това все още е мистерия. Не знам какъв тип съоръжения, колко и къде ще бъдат построени. Засега само можем да видим снимки от чисто новия "център за депортиране" в Къркларели*. Там се изпращат първоначално депортираните от Гърция преди да бъдат върнати обратно в държавите си.

Бежанците в Турция имат ли право да работят?

- Да, вече имат право да работят, след като преди два месеца беше приет нов закон. Но това е труден процес. Разрешителното за работа се иска от работодател от името на работник. Така, когато сирийски бежанец намери работа, шефът му ще подаде искане за разрешително и ще плати цената, това е един доста дълъг и скъп процес. Затова повечето бизнесмени избягват разрешителното и предпочитат неформалното наемане на сирийци.

Последните обикновено намират работа в обслужващия сектор, в разни цехове или сезонна работа в селското стопанство. Заплатите и условията на труд могат да бъдат сравнени с модерно робство.

* Къркларели или Лозенград е град в най-северозападната част на Турция. Намира се в непосредствена близост до границата с България и в него живеят много помаци от български произход. Информацията за лагера е ограничена, защото през април ВКБООН и доброволчески организации нямаха достъп до него.

Фатма Дилек: Европа се държи егоистично и отказва да поеме отговорност

Фатма Дилек е от южния турски град Караман. В момента прави докторантура в Анадолския университет в Ескишехир и е активно ангажирана с благотворителна дейност в подкрепа на бежанците в региона.

Какво е отношението ви към сделката между ЕС и Турция?

- Мисля, че затварянето на границите към ЕС е наистина нечестно. Много от европейските правителства и дори гражданите им отказват да поемат отговорност и да проявят хуманност, въпреки че и те носят вина за войната в Сирия. Нито правителствата, нито хората искат да изгубят част от комфорта си, да споделят парите си, стандарта си на живот. За мен това е проява на егоизъм. Хората трябва да имат свобода на придвижване и е странно да се водят преговори за тях, сякаш са някаква стока. Досега Турция плати милиони долари, повече от Европа и ООН и продължава да плаща. Същевременно това не е само наш проблем и отговорност.

Чак сега ЕС осъзна сериозността на ситуацията и започна да търси решения, но това се прави само за да не отиват бежанците там. Мисля, че преговорите с ЕС са нечестни за Турция, но така поне ЕС ще плати пари и ще поеме някаква отговорност.

Що се отнася до моята държава – за нас ще бъде трудно да им осигурим по-добър живот скоро. Ще ни е нужно време и пари. Защото ние тук също имаме безработица и бедност. Има и още нещо – макар културите ни да имат своите сходства, съжителството неминуемо ще създаде социални проблеми. Въпреки всичко, аз вярвам, че трябва да ги оставим да живеят с нас, защото те нямат земя, нямат и дом.

А какво е отношението на хората около вас?

- Повечето хора останаха доволни след финализирането на сделката. Истината е, че и преди нея вече живеехме с условията по нея, бяхме приели милиони хора и споделяхме. Сега ще получим и нещо в замяна. 

Била сте в много места, обитавани от бежанци. Какви са условията на живот, които Турция осигурява?

- Мисля, че държавата се опитва да им осигури един по-добър живот. Но да се постигне еднакво висок стандарт за всички изведнъж е трудно. Работи се по това, но не е по силите на правителството. Неправителствени и международни хуманитарни организации трябва да помогнат. И в този смисъл мисля, че европейските пари идват точно навреме.

А какво е положението в родния ви град Караман?

- В Караман няма толкова много бежанци, колкото в Измир и Ескишехир, но все пак градът е и по-малък. Там, например, общината има "Фейсбук профил" и го ползва да обявява от какво се нуждаят бежанците в града. Много хора откликват и даряват. Мисля, че това е типично за малките градове в Турция - солидарността. В големите градове хората не се познават, нямат си доверие и отказват да носят отговорност и за други човешки същества. 

Доброволец от Хиос: Лагерите на острова са претъпкани затвори

За ситуацията на гръцкия остров Хиос през април разказва Кристофър Доулинг, учител по английски, живеещ в Измир, Турция. На Хиос той прекарва декември и април, като подпомага търсещите убежище. 

Кристофър, кога за пръв път отидохте на о. Хиос?

- Бил съм на острова няколко пъти, но като турист. През декември миналата година отидох заради бежанската криза, заминах от Измир и се присъединих към спасителен екип от източния бряг на Хиос. Това бяха местни хора, които бяха превърнали собствения си хотел в нещо като склад за дарения и сборен пункт за доброволците - около 80 души по това време.

Освен нас работеха няколко други хуманитарни организации, професионални спасители от острова заедно с група от държавата на баските, които бяха там със собствена линейка. Работата ни беше да патрулираме всяка вечер и, щом пристигне лодка, да помогнем на хората вътре, да им дадем сухи дрехи. За да не се стигне до екологична катастрофа и да не се харчат излишни пари, имахме система за изпиране на дрехите, изоставени по плажовете от новодошлите, и раздаването им на следващите.

Приблизително по колко лодки идваха на ден?

- През декември островът беше в едно трескаво състояние. Лодки идваха всеки ден. Всичко зависеше от времето през деня. Понякога идваха по 2-3 лодки, после изведнъж – 20 - 30, което означава 1000, дори 1200 души.

Как се промени ситуацията между декември и април след подписването на споразумението между ЕС и Турция?

- През април попаднах в един различен Хиос. През първия ден дойдоха 2 лодки, в следващите 10 дни – нито една. Преди бежанците идваха, регистрираха се и след 1-2 дни продължаваха по балканския маршрут към Европа. Сега те бяха заклещени на острова, имаше напрежение.

Къде живееха бежанците на острова в момента?

- В центъра за регистриране "Виал". Това е нов център, построиха го на хълмовете, много далеч от града. Той всъщност представлява затвор, от него не може да се излиза. Същевременно там има деца, има много бебета. Пристигнах един ден след като 800 души бяха избягали от "Виал".

А колко души живеят там?

- Според Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН) там могат да се поберат 800 души, според полицията - 1200. В началото на април бяха 1600. Условията бяха покъртителни. Макар че нямат право да излизат, не им се осигурява почти нищо. Получават само едно ястие на ден, отвратителна храна. Нивото на хигиена е под всякаква критика. Бебетата не получават мляко, нито пелени. Почти не се допускат доброволци.

Само две религиозни групи имат право на пропуск за раздаване на дарения. Но и много доброволчески организации, както и големи НПО-та взеха решение да откажат да участват. Те не искат да бъдат възприемани като част от тази система на злоупотреба. Ден преди пристигането ми бяха започнали сблъсъци – предимно между сирийски и афганистански граждани.

Каква е причината за подобни конфликти между сирийци и афганистанци?

- Подобни сблъсъци започнаха да се случват при затварянето на границите, най-вече на гръцко-македонската граница в началото на март. Имаше натрупано напрежение сред афганистанците, че сирийците получават привилегии. За тях това е неразбираемо, защото са в състояние на война от години и това често са хора от наново завладени от талибаните райони. От друга страна, някои сирийци са склонни да обвиняват афганистанците за затварянето на границите. Защото общото мнение е, че това не са хора от държава, която е във война.

Други групи като пакистанците пък се чувстват игнорирани, защото получават най-малко от всички. Има и съвсем изолирани групи – например от Мианмар. Но причините за сблъсъците не са толкова съществени. Защото винаги ще се намери причина, когато хората са страшно изнервени и са изгубили надежда.

Стигна ли се до сериозни последствия при тези сблъсъци?

- Ден преди да отида, 600 души бяха разкъсали телената ограда. Полицията дори отворила вратите и пуснала всички хора, които желаят да излязат. Една част от хората бяха отишли в лагера Суда, който се управлява от ВКБООН. Но много други се бяха настанили на пристанището и го окупираха. Така, докато бях там, пристанището беше окупирано от около 300 души. Всяка вечер те организираха и мирен протест. Това завърши с нападение от страна на малка група местни неофашисти, които изтласкаха бежанците.

Кой организира това нападение?

- Не знам, изглеждаха аматьори, не приличаха на членове на "Златна зора" например. Редица доброволци на острова съобщиха, че е имало уговорка между нападателите, от една страна, и кмета и полицията, от друга. Полицаите казваха: "Елате с мен, ако не дойдете мирно, ще трябва да останете сами с нападателите." И всъщност, видимо, това беше добре координирана акция.

Полицията не направи ли опит да арестува тези нападатели?

- Не. В крайна сметка арестувани бяха няколко от бежанците. Арестуваха едно момче, което познавам добре. Той беше преводач, превеждаше на всички доброволци, дори на кмета. Мисля, че кметът и нападателите си го избраха, защото го възприемаха като лидер. Но всъщност той беше просто преводач. Беше подложен на произволен арест и пребит. В крайна сметка дори го осъдиха по някаква бърза процедура.

Според теб какво ще се случи с хората, заклещени на Хиос?

- Най-вероятно – депортации. Досега имаше две депортации от Хиос към Турция - в първия ден на прилагане на договора между ЕС и Турция – 4 април, и после на 26 април. Но да, мисля, че ще депортират хората от островите в Турция и после тихомълком – в държавите им на произход. Това е трудно да се проследи, защото никой не знае какво точно се случва в Турция, особено на юг.

Турското подхлъзване към пропастта

Текстът ми от Измир за това как хората там гледат на случващото се в Турция през последните месеци. Оригинално текстът е публикуван в Дневник.

"Той напълно е загубил разсъдъка си и ни дърпа към пропастта. Мисля си срещна ли го някъде и имам ли пистолет в себе си, бих го застрелял. Не се шегувам", казва Айдън*.

Сепвам се, не само от думите, но и защото чувам абсолютно същото изречение за втори път тази седмица в Измир. Ако сте тук в малкия рибен ресторант до морския бряг и вие бихте се учудили. Айдън е учтив, тих човек, на около 40. От Истанбул е и по образование е инженер, но от години държи ресторантчето в Измир и посреща туристи от цял свят. Докато ни говори какво се случва с политиката в Турция, погледът му кръстосва бавно масите в полупразния ресторант.

Горните думи слагат край на разговора ни за състоянието на туризма в Измир тази година и са насочени към президента Реджеп Тайип Ердоган. Името му бързо изскача, след като питаме Айдън за бизнеса му. Измир е красив тримилионен град на Егейско море, който привлича гости със своите плажове, архитектура, история, с типичната за крайбрежна Турция пъстра атмосфера, в която човек ту се чувства на Средиземноморието, ту някъде в дълбините на Азия.

Атака срещу туризма

"Страх ме е за сезона тази година. Макар все още да не е почнал активно, осезаемо се усеща спад на клиентите", разказва Айдън. По думите му това се дължи на няколко фактора. След като Турция свали руски самолет, руските клиенти на Айдън внезапно изчезнали. През януари турското министерство на културата и туризма обяви, че очаква да загуби 4,5 милиона туристи от Русия тази година, след като Москва въведе санкции срещу Анкара и взе мерки, насочени срещу турската туристическа индустрия.

Другите фактори, които Айдън посочва, са бежанската криза и терористичните атаки.

Така, докато ние избираме сувенири от пъстрите претъпкани пазари, на метри от нас в квартал Басмане хиляди бежанци от Сирия, Ирак, Афганистан живеят на улицата или къмпингуват на плажовете наоколо в очакване за лодка, която да ги закара към гръцките острови и бленувания Европейски съюз. Днес много от тях са загубили надежда, сделката между ЕС и Турция вече е в сила и те са заклещени по островите, улиците и нелегалните си лагери.

Докато се разхождаме из хълмовете над Измир, американските, германските, израелските външни министерства разпространяват съобщения към гражданите си мигновено да напуснат страната поради опасност от атентати.
Докато спим край красивия морски бряг, турските сили за сигурност обявяват, че са заловили 15 члена на Ислямска държава, действащи в града. По улиците срещаме униформени мъже с автомати, а в градския транспорт периодично се качват цивилни агенти и с изпитателни погледи обикалят край пътниците.

Миналия октомври в Анкара са убити над 100 души при самоубийствена атака срещу мирно шествие на прокюрдски и профсъюзни активисти, през януари в Истанбул при друг терористичен акт загиват 10 туристи, през март в Анкара - близо 40 души, няколко дни по-късно в туристическия квартал Таксим загиват петима, през тази седица имаше самоубийствен атентат в Бурса. Атаките се свързват или с Ислямска държава, или с отцепилото се радикално крило на Кюрдската работническа партия (ПКК) – т.нар. "Кюрдски соколи на свободата".

Айдън обаче нехае за конкретния извършител. По думите му онова, което има значение в случая е не кой, а какво провокира тези атаки. И според него подобно насилие обслужва властта.

Атака срещу свободното слово

"Днес, тук в Турция трябва да си много внимателен с източниците на информация, които ползваш. Повечето медии са контролирани от правителството и изключително манипулативни, но не е достатъчно да четеш и анти-правителствените медии или да следваш социалните мрежи, трябва да си отваряш ушите и очите на 100 процента, за да не се оставиш да те манипулират. Имам късмет, че брат ми е журналист на свободна практика, който постоянно пътува – в най-затънтените кътчета на Анадола, по границата с Армения и Иран, в кюрдските райони на юг. Благодарение на него имам много ясна представа за случващото се в Турция", ми е обяснила две вечери по-рано Мариам*, красивото тъмно момиче със спокоен тон и горделиво изражение на лицето.

Нищо чудно, че мнението на млад и любопитен човек звучи така. Няколко седмици по-рано, през март, властта в Турция поема поредна офанзива срещу медии в страната. В нощта на 4-ти срещу 5-ти нахлу в редакцията на в. "Заман" и в следващите дни рязко променя редакционната му политика, преди това властите затварят и други медии като телевизионния канал "Каналтюрк" и вестника "Бугюн". Всички те се считат за свързани с ислямския духовник Фетхулах Гюлен, живеещ като изгнаник в САЩ от 1999 г.
Турското подхлъзване към пропастта

Мариам е отседнала в нашия хостел и се заприказваме на балкона, където тя пуши, а ние пием бира. Впрочем пием бира, след като сме се уверили, че е разрешено да се консумира алкохол в сградата. През последните години Турция започна да налага високи акцизи върху алкохола, и всячески да затяга ограниченията върху продажбата и консумацията. Собственикът на нашия хостел, сприхав, дребен човек от смесен турско-германски произход, сякаш намира въпроса ни за обиден. "На територията на този хостел можете да изпиете колкото искате бири - 20-30, няма значение Що за отношение се е сформирало у чужденците вече, тук не е Иран", измърморва той под носа си, докато снове из кухнята в търсене на отварачка.

Атака срещу кюрдите

Мариам прави докторантура по политология в Истанбул, но родом е от град Адана. Семейството й е с арабски корени. Въпреки това родителите й са националисти, гласуват за АКП, партията на Ердоган, съобщава ни тя и клати глава неодобрително. Самата Мариам е поддръжничка на ХДП (Демократичната партия на народите), про-кюрдска социалистическа партия, която набира популярност по време на протестите за Гези Парк през 2013 г. На двата парламентарни вота през 2015 г. изненадващо успява да прехвърли огромната 10 процентова бариера за влизане в турския парламент, като първия път дори проваля плановете на АКП за мнозинство.

"Етнически нямам нищо общо с кюрдите, въпреки това гласувам за ХДП, защото това не е просто про-кюрдска партия по модела на ПКК, те отричат насилието, налагат автентични прогресивни политики, издигат открити гей-хора за кандидати, в партията цари нечувано за Турция равенство между половете и уважение към всички национални малцинства", изброява Мариам. Според нея гореспоменатата атака срещу мирното шествие в Анкара е била насочено именно срещу ХДП.

"Обяснете ми как, в тази полицейска държава, където приятелите ми не могат да пренесат едно пакетче с трева от центъра до вкъщи, без полицията да ги пребърка, някой се вдига от Източна Турция, минава целия път до столицата, натоварен с експлозиви, без никой да го спре, без да предизвика подозрения, застава в центъра на столицата, насред централната гара и се гръмва ей така! ....", спокойният, равен глас на Мариам затихва. Тя издърпва дълбоко цигарата си и рязко изпуска дима през ноздрите си. "Булшит**", отсича.

Питаме я как би защитила кюрдите в контекста на упражняваното от ПКК насилие – основна критика към кюрдските политици, били те от ПКК, ХДП или където и да било другаде. Според нея ХДП не подкрепя терористичните актове, напротив – все по-ясно се дистанцира от ученията на основателя на ПКК - Абдула Йоджалан. Замисля се за миг и продължава: "Но ако искате искреното ми мнение – имам толкова приятели кюрди, те са близо 20% от населението на страната, а винаги са били третирани като хора втора ръка, особено там долу – на юг, толкова са страдали, през толкова са минали, не мога да ги виня за нито едно тяхно действие", казва ни Мариам.

Питаме я тази подкрепа колко далече може да стигне – подкрепа за повече граждански права, подкрепа за създаване на автономна област, подкрепа за отделяне и създаване на независима държава? "Не ми пука. Съвсем сериозно – не ме интересува. Кюрдските райони вече функционират като отделни от държавата Турция, ако искаш да навлезеш надолу, на юг, минаваш през военни пунктове, трябва да носиш паспорта си със себе си, това е отделна държава, която се е отделила не въпреки, а благодарение на наложените от централната власт ограничения. И да, аз нямам нищо против те да създадат собствена държава един ден. Това няма да ме засегне ни най-малко", споделя младото момиче и допълва, че думите й не са плод на младежка непокорност, а на трезва преценка на реалността.

Действително, кюрдите никога досега не са били толкова силни – имат своя партия в Парламента, управляват автономни региони в Ирак и Сирия. Питаме я дали очаква в Турция да избухне напрежение. "Какво напрежение? В Турция се води война. Югът е във война, ежедневно измират хора, военни и граждани, там се живее под военен режим с полицейски час и всякакви рестрикции трябва да пишете за Суруч, да пишете за Диарбекир, днес там смъртта е ежедневие, трябва да пишете за мазетата на Джизре, обградени от турската армия, която не допускаше линейки, не даваше на ранени, умиращи хора, дори вода. И вие очаквате от мен да наричам всички кюрди терористи, а моята държава да е бял ангел? Не съм толкова наивна", завършва Мариам преди да се извини и да отиде да си легне.

Според правозащитни организации и кюрдски източници по време на масови кланета от февруари тази година в Джизре 178 невъоръжени граждани са убити от турските власти, като телата им са намерени в три мазета. Мариам говори за това.

Малко по-късно в един препълнен бар в квартала Алсанджак продължаваме разговора за кюрдите там, където Мариам го е спряла. Група младежи от Анкара, пътуващи към крайбрежен град за сватбата на свой приятел, се опитват да ни обяснят про-кюрдската мания на прогресивните млади леви в Турция по прост начин: "Ние сме против идеята за национална държава, против сме насилственото налагане на етнически хомогенно общество, на чужди за нас консервативни ценности. И понеже тъкмо това се прави от държавата Турция днес, то ние подкрепяме кюрдите. Считаме, че няма по-голям шамар за Ердоган от това младите етнически турци да подкрепят кюрдската независимост", обяснява ни млада двойка, като един друг се прекъсват и допълват, умело преплитат мнението си с цитати на модерни философи, докато свиват цигари с тютюн (а и кой знае какво още).

Атака срещу интелектуалците

"Ако се окажа срещу него с пушка в ръка, не бих се поколебал да го застрелям", процежда през зъби Емир*, който идва в бара закъснял, както винаги. Повдигаме вежди, още не знаем, че ще чуем същото два дни по-късно в рибния ресторант. Емир е родом от Измир, но е прекарал последните години в правене на магистратура в Европа.
Турското подхлъзване към пропастта
Президентът Реджеп Тайип Ердоган
 Associated Press

"Всеки ден власт на Ердоган ни тласка към повече несвобода", продължава той – "тласка Турция към една нова Сирия, на сила поляризира обществото до крайности, затваря медии, които се опълчват, запушва устите на уважавани учени, хвърля ги в затвора, заедно с кюрдски сепаратисти, с военни... Управляващите в Турция се опитват да се окопаят в максимална степен и се готвят за финална атака, за авторитарна власт", казва Емир. Той споменава започналото разследване срещу близо 400 университетски преподаватели за терористична дейност.

Всъщност техният "терористичен акт" се състои в това, че през януари написват и разпространяват петицията, наречена "Ние няма да бъдем част от това престъпление". Тя представлява декларация, която осъжда военните операции срещу кюрдите в турския юг. Над хиляда университетски преподавателя, наричащи себе си "Академици за мир" заявяват публично, че се противопоставят на правителствената политика на държавата срещу кюрдите.

Разбира се, тези академици, а и хората, с които разговарямe, не могат да бъдат определени като представителна извадка. Измир и изобщо цялото западно крайбрежие на Турция, традиционно се считат за крепост на Републиканската народна партия, основана от Мустафа Кемал Ататюрк.

Айдън, Мариам, Емир, сватбарите от Анкара са будни хора с добро образование, идващи от големи градове. Не е за пренебрегване и фактът, че говорят английски език, което е рядкост в Турция.

Ислямизъм, национализъм и мафията на помощ

Безспорно е, че Ердоган се ползва с много широка обществена подкрепа. Той е популярен както в малките населени места, така и в големите градове. Все пак няколко месеца по-рано 49.5% от гласоподавателите в Турция са избрали АКП, неговата партия.

Притеснителен обаче е и друг факт - около управляващия елит гравитират редица тъмни субекти, които сякаш изричат на глас онова, което е неприемливо да излиза от устата на европейски партньори. Като осъждания мафиотски бос Седат Пекер, който в средата на януари заплашва университетските преподаватели, подписали гореспоменатата петиция със следните думи: "Ще пролеем вашата кръв и ще се къпем в нея".

В статията си на тема засилващия се тоталитаризъм в Турция професор Джихан Тугал разглежда и пробуждането на паравоенни формирования, като "Сивите вълци", "Османски огнища", кръга "Хаксьоз", кръга "Малатя" и други. Te комбинират националистическа с ислямистка риторика, осъществяват нападения срещу кюрди, вкл. срещу офиси на ХДП и други опозиционери. "Тези паравоенни групировки очевидно не са сами в борбата с кюрдите, но линиите между тях и официалните сили за сигурност са замъглени. По време на обсадата на няколко кюрдски града, турските военни и полицейски части използваха, както цитати от Корана, така и ултра-националистически лозунги, докато убиваха бунтовници", пише Тугал.

Гласът на Айдън нарушава настъпилата тишина около масата: "Най-стряскащото за мен е, че това подхлъзване в бездната се подпомага от ЕС". Според него заради краткосрочните си политически цели да угодят на националистите у дома и да не разпределят равномерно тежестта от бежанската криза, европейските лидери в дългосрочен план създават още една огромна зона на нестабилност. "Това ми се струва късогледо и се чудя, ако Турция се превърне в нова Сирия, къде ли ще избягаме ние", казва той и понечва да продължи, но в заведението влиза негов приятел.

Излизаме от ресторанта му с тягостно чувство, сякаш чуваме бученето от пропукващия се свят, бучене, което отеква най-силно в Турция днес. Държавата, която рязко попадна във епицентъра на всички големи проблеми на 21 век – религиозен фанатизъм, тероризъм, в средата на Голямото бягство от Изтока към Запада, която се оплита все повече в национализъм, сепаратизъм, плъзгане към бездната на тоталитаризма.

Излизаме от рибния ресторант на Айдън, а той нито се казва Айдън, нито ресторантът му е рибен, но на излизане ни моли да сменим личните му данни, ако ще го цитираме. Страхува се за сигурността си.

*Имената, отбелязани със звезда в текста, са сменени поради съображения за сигурност на интервюираните.
**Английски израз в превод "Глупости".

Албанските бойци на ИДИЛ

Улица "Байрам Келменди" се намира в центъра на Прищина, буквално на метри от модерната част на града, където малки барчета обсипват тротоарите, а жени с ярки червила надигат дълбоки винени чаши и надничат в смартфоните си. Улица "Байрам Келменди" обаче е различна. В месеца на Рамазан всички магазини и ресторанти по нея са затворени, а кварталът е необичайно тих.

В Прищина обикновено само новодошлите използват официалните имена на улиците, те или са новоизникнали вследствие на бурното нерегулирано строителство през последните 15 години, или имената им са сменени наскоро и вече величаят албански наместо сръбски национални герои. Но не е нужно много време да се досети човек, че именно "Байрам Келменди" е мястото, което местните наричат "Консервативния квартал" или "Улицата на уахабитите". Районът е неофициалният център на практикуващите мюсюлмани в града. По време на Рамазан те спазват пост в светлата част на денонощието и не консумират нито напитки, нито храна, затова и заведенията са затворени. Онова, което работи, е джамията в квартала и няколко малки магазинчета за продажба на ислямско облекло, броеници и други религиозни предмети.

Някои от обитателите на района носят дълги бради и панталони, които не покриват глезените им – два от типичните външни белези за уахабитите. "Обществото вижда тези мъже непременно като радикали, като потенциални престъпници", казва пред "Капитал" Шпенд Курсани, експерт в областта на сигурността. Според него, макар физически кварталът да не е отделен от светския център, разделителната линия в обществото между либерални и консервативни хора става все по-дебела. Това потвърждава и Йета, с която се срещаме нагоре по улицата. Йета работи в мюсюлманска организация и носи забрадка. "Обществото в Косово е тласкано към агресивна ислямофобия. Всеки нормален ислямски ритуал и практика се анализира през призмата на "потенциална ИДИЛ-изация", казва тя. И уточнява, че често забрадката й създава необясними за нея проблеми в работата и ежедневния живот в Косово.

Нарастващата социална чувствителност към признаците на екстремизация не е изненадваща. Докато стотици хиляди бежанци вървят към Балканите, прогонени от конфликтите в Близкия изток, друга, по-малка група поема по същия път, но в обратната посока. Според различни данни над 900 ислямски бойци са се върнали в Западните Балкани, след като са се сражавали за "Ислямска държава в Ирак и Леванта" (ИДИЛ). Те са основно от Босна, Косово, Македония и Албания. Което обяснява защо службите периодично получават информация за подготвяни атентати в Косово например и регионът около България се счита за застрашен от тероризъм.

Албанската връзка

Около 300 граждани на Косово са се присъединили към сунитски екстремистки организации в Сирия и Ирак според съобщения в медиите и официалните изявления на Скендер Хисени, министър на вътрешните работи на страната. Числото е голямо на фона на малкия брой население – под 2 млн. души. Така според данните от представения през април 2015 г. доклад на Косовския център за изследване на сигурността (КЦИС) Косово се нарежда на първо място сред западните изпращащи държави по брой на глава от населението. Същевременно между 100 и 200 души според различните източници са чуждестранните бойци от Албания. А според приблизителната оценка на властите в Македония там броят е между 130 и 146 души. Следва да се подчертае, че в Косово албанците са около 93% от населението, в Македония – около 25%, в Албания - около 97%. Но докато в първите две държави албанците се самоопределят предимно като мюсюлмани, в Албания ислям се изповядва от едва 60% от населението. Историята на македонците и косоварите, които през миналия век са били част от славянската Югославия, също се различава от тази на албанците, които над 40 години са живели в отделна държава, макар и под управлението на тоталитарния лидер Енвер Ходжа. Общото между всички тях е редкият албански език, което улеснява общуването помежду им в различни държави по света.

Според доклада на КЦИС ислямският екстремизъм е дошъл в Косово след края на конфликта със Сърбия и е започнал да се разпространява интензивно след 2005 г. чрез албански имами от Македония, обучени в Близкия изток. Техни последователи се събирали в частни помещения и в две незаконни джамии, построени без разрешение от религиозните власти.

Счита се, че 25-годишният Лавдрим Мухаджери от южния косовски град Качаник е бил командир на албанскоезичните бойци в ИДИЛ (или "Даеш"), както и връзката между групировката и етническите албанци в Албания, Косово и Македония. На 29 юли 2014 г. той придобива печална популярност в Косово, когато поредица от снимки, показващи обезглавяването на млад иракчанин, са публикувани във Facebook профила му. Това предизвиква спешни срещи на високо ниво в Косово, които водят до редица арести през лятото и есента на 2014 г. През това време някъде от Близкия изток Мухаджери дори дава интервюта за албански медии, където заявява, че иракският тийнейджър е бил убит по подозрения в шпионаж и обявява, че албанските имами, които критикуват "халифата", също трябва да бъдат обезглавени. Сведенията къде се намира той днес са противоречиви. Някои медии на Балканите го обявяват за мъртъв през август 2014 г., други твърдят, че все още е в Ирак или Сирия, а наскоро беше разпространен и слух, че се укрива в района на Скопие. 

В едно от пропагандните видеа на ИДИЛ, разпространено през юни 2015 г., са включени балкански бойци, които призовават сънародниците си да се включат в борбата срещу сирийския президент Башар ал Асад. Във видеото се появява и боец от Косово, представящ се с името Абу-Мучатил ал Косови. Местните медии го идентифицират като Ридван Хачифи, продавач на сладолед и самообявил се имам от Гниляне, град в източно Косово. Според някои анализатори днес той заема лидерското място на Мухаджери. Във видеото, което разказва и историята на Сребреница, Хачифи заявява: "Изпращам съобщение на неверниците от Косово, Македония, Албания и всички краища на Балканите. Не сме забравили как потискахте мюсюлманите."

Под знамената на ИДИЛ

Феноменът "чуждестранен боец" в неговото религиозно измерение, и то намиращ оправдание в ислямската вяра, се счита за продукт от съветската инвазия в Афганистан през 1979 г., когато мюсюлмани от различни държави се стичат натам в подкрепа на своите братя по религия. Твърди се също, че арабски бойци са изиграли съществена роля в чеченските войни между 1994 и 2009 г. По време на балканските войни през 90-те също се включват няколкостотин бойци от Саудитска Арабия, Египет, Пакистан и Алжир, включително ветерани от войната в Афганистан. Продължителната гражданска война в Сирия за пръв път привлича чуждестранни бойци от Балканите към Близкия изток.

Наличието на албанскоезични чуждестранни бойци в ИДИЛ е официално признато и от самия Абу Бакр ал Багдади по време на речта му през юни 2014 г., когато той обявява създаването на ислямски халифат и се самопровъзгласява за халиф. Тогава международните медии остават изненадани от факта, че освен на масово използваните английски, френски, немски, турски и руски, речта му е преведена и на албански език.

Не всички бойци от Албания, Косово и Македония се присъединяват към ИДИЛ. Според доклад на Международния център за изследване на радикализацията и политическото насилие първоначално повечето от новобранците от Западните Балкани (около 83%) са се присъединявали към "Джабхат ал Нусра", организация, която се води официален "партньор" на "Ал Каида" в Сирия. Едва в края на 2013 г. ИДИЛ се е превърнала в основна притегателна сила. "В началото на конфликта в Сирия режимът на Асад беше осъждан от мюсюлманите в световен план и конкретно в Албания. Тази съпричастност беше използвана от терористичните групировки за привличане на последователи. Така първата група от Албания се присъедини към "Джабхат ал Нусра" от чувство на хуманен дълг към своите събратя", разказа пред "Капитал" Еби Спахиу, експерт по религиозен екстремизъм към базирания в Тирана Албански институт за международни изследвания.

Фактор ли са парите

"Имаше слухове, че на хората са им предлагани пари, за да се присъединят към ИДИЛ, но аз не съм намирала никакви свидетелства за това", коментира Спахиу, която е интервюирала бойци от Албания и техни близки. Тя пояснява още, че някои хора дори са продали домовете си, за да финансират пътуването си до Сирия. Мнозина са взели със себе си и своите семейства, включително деца. Така например към лятото на 2015 г. около 20 деца от Косово се намират в Сирия или Ирак заедно с родителите си. Наскоро бяха разпространени данни, че над 30 деца с албанско гражданство също са в контролирани от ИДИЛ и Джабхат ал-Нусра територии.

Според Спахиу това е ясна индикация, че финансовите придобивки не са фактор. "Обикновено е изключено да вземеш семейството си със себе си, когато работиш в условията на военен конфликт – оставяш ги у дома в безопасност, а по-късно се връщаш със спечеленото, за да им осигуриш по-добър живот", обяснява тя. По думите й зад решението на повечето чуждестранни бойци в ИДИЛ се крие нещо далеч по-голямо от финансов интерес - идеята да бъдеш част от създаването на дългосрочна политическа система.

Бедността, която ражда чудовища

Освен че също изключва заплащането като мотив, Шпенд Курсани посочва и друга гледна точка. "Най-малкото ИДИЛ им осигурява храна, подслон и дрехи, докато в Косово някои хора нямат дори това", казва той. Той има предвид катастрофалната икономическа ситуация в страната, където безработицата достига близо 50%, а около една пета от населението живее с по-малко от евро на ден. За Спахиу е трудно да се разделят факторите бедност и образование. "Обикновено общата хипотеза е, че хората, които са бедни, са озлобени към системата, друга хипотеза е, че бедността не генерира качествено образование, а граждани, които не са добре образовани, са лесно манипулируеми", посочва тя. Факторът образование е особено относим към случая на Косово, където по време на режима на Слободан Милошевич и поради бойкота на паралелната държава на Ибрахим Ругова официално образование на практика не съществува в продължение на 10 години.

Битката за умовете

"Може да изглежда, сякаш някой се радикализира, на следващия ден хваща пистолет и заминава за Сирия, но не е така - да обучиш някого как да използва "Калашников" отнема пет дни, но да накараш някого да иска да ползва "Калашников" отнема години", казва Ервин Чафмоя. Днес той живее и работи в Косово, но през 90-те е бил привлечен от салафистки кръгове в Тирана. В юношеските си години той контактува с няколко благотворителни саудитски организации, в частност "Ал Харамейн", която през 2004 г. ООН обявява за свързана с "Ал Каида" и Осама бин Ладен. По думите му хората от организацията, с които той е общувал в Тирана, са пътували непрестанно между Албания, Босна и Косово. 

Чафмоя разказва как заедно с невръстните си приятели е посещавал частни лекции на "независими имами", които лесно се срещали край кварталните джамии в Тирана през 90-те. Полу на шега, полу на сериозно ги нарича терористични лагери. Там се проповядвало как всички неверници трябва да бъдат убити и че това е правилният ислям, а всички останали са изгубени. Видеокасети, показващи зверства в Чечня – обезглавявания, убийства, се разпространявали съвсем открито. "Родителите ми не знаеха какво гледам и нямаха време да се замислят. Представете си какво беше тук, на Балканите", стрелва с поглед той и продължава: "Албания току-що се беше отървала от брутален комунистически режим... Босна минаваше през ужасяваща война... Косово имаше своя конфликт. Регионът беше благодатна почва за проповядването на всякакви идеологии. Кой би обърнал внимание?"

Това, което спасява Ервин според неговите думи, е четенето. Първоначално са му давани индивидуално подбрани книги - или от хората, които е срещнал край джамията, или от служителите на фондация "Ал Харамейн". Тези книги включвали например творбите на Хасан ал Бана (основателя на "Мюсюлманско братство" в Египет). По-късно обаче започнал да чете самостоятелно. "Спомням си, че уахабитите се чувстваха неудобно от този факт, казваха ми, че с четенето дяволът може да постави мисли в ума ми, които да ме накарат да се съмнявам в съществуването на бога", разказва Чафмоя. Според него четенето дори на т.нар. терористична литература е начин за бягане от подобно влияние, тъй като то се превръща в навик и човек впоследствие започва да чете самостоятелно. "Имаше и такива книги, които не ни бяха особено препоръчвани, например тези, написани от други египтяни, за чудесата на исляма, на корана, книги, които са мирни. Там човек ще прочете за божията благодат, за неговата милост и любов към мира и че животът е прекрасен сам по себе си. Така постепенно ще започне да тълкува корана сам", обяснява той.

Според експертите един от силните козове на екстремистите е, че дават далеч по-прости отговори от науката по отношение на големите въпроси, свързани със смисъла на живота, космологията, проблемите в брака, имуществените спорове. Ервин Чафмоя не помни екстремистите - и араби, и албанци, да са говорели много-много за вярата като такава, за духовност, за мъдрост. "Учеха ни много практически неща – колко да ти е дълга брадата, как да не докосваш ушите си, докато се молиш, кога ти е позволено да плюеш на земята, как да правиш секс със съпругата си. Общо взето саудитите ни говореха така: "Това е харам (забранено), онова е халал (чисто, разрешено), харам, халал, харам, халал, убий неверника и толкова", казва той през смях.

Как се бори вътрешния враг

Същевременно предприетите от властите в Албания, Косово и Македония мерки все още имат неясен ефект. Основно те се изчерпват със законодателни промени. От 2014 г. албанският и македонският наказателен кодекс са изменени, а през март 2015 г. косовският парламент приема специален Закон за забрана на присъединяването към въоръжени конфликти извън държавната територия. И трите акта съдържат сходни разпоредби, според които присъединяването, набирането и организирането на лица за участие във военни действия в чужда страна се наказва с лишаване от свобода за срокове между 3 и 15 години. Само през август и септември 2014 г. в Косово при масови полицейски акции са арестувани 62-ма души, които впоследствие са освободени поради липса на доказателства. Спорадичните арести продължават и през 2015 г.

Имам от Прищина, който пожела самоличността му да не бъде разкривана, защото разследването срещу него продължава, коментира, че след полицейските акции религиозните хора в Косово са наплашени. "Тези мъже, които заминаха за Сирия, направиха погрешен избор, но това е техен избор и обществото не може да носи отговорност за чужди решения. Ефектът на подобни необмислени действия, в които властите нападат не агресивни, а религиозни хора, е всъщност пробуждане на исляма", казва имамът. Той добавя, че за 16 години от края на войната не знае за нито един акт, доказващ радикализация вътре в Косово. 

Действително, данни за терористични атаки няма, с изключение на един неясен инцидент от нощта на 12 юли 2015 г. Тогава петима души са арестувани край язовира над населения предимно със сърби град Грачаница. Подозрението е, че са планирали да сложат отрова във водоизточника, който осигурява вода за почти половината население на Прищина. По първоначални данни в автомобила на мъжете са намерени боеприпаси и знаме на ИДИЛ. Случаят предизвиква медийна истерия, която достига дори медии като Guardian и New York Times. През декември миналата година обаче става ясно, че точката за отравяне на водата е отпаднала от обвинителния акт на прокуратурата поради липса на доказателства. Според прокурорите единствената цел на мъжете била да прочетат клетва за вярност към Ал Багдади край язовира и да запишат видео.

Със задълбочаването на конфликта в Сирия, засилването на ИДИЛ и увеличаващият се брой хора, които се вливат към ислямистки групи, а зад гърба си оставят поляризирани и уплашени общества, за страните от Балканите е важно да разберат какво тласка хората към подобно радикално решение и как да се предотврати това. И докато политиката в областта на религията е тънка и хлъзгава плоскост, по която от години спорят експерти, журналисти, религиозни лидери и управляващи, то има и далеч по-важни и непротиворечиви мерки, които могат да бъдат взети в засегнати държави като Косово, Албания и Македония. Една от тях е подобряването на образованието, особено в неглижираните райони като селските такива в Косово. "За да изкореним тероризма, не ни трябва да водим война - трябва да плащаме по-добре на учителите", казва Йета със спокойна усмивка малко преди да се разделим и да потъне някъде из кривите неасфалтирани пресечки на "Байрам Келменди".

Какво прави албанците различни от останалите чуждестранни бойци на ИДИЛ?

• Отличителна черта на албанците е огромният им про-американизъм. Благодарността към САЩ за тяхната помощ в преустановяването на сръбската власт над Косово може да се усети навсякъде - от американските знамена, през булевардите на име "Джордж Буш" и "Бил Клинтън" в Тирана и Прищина, паметниците на живи американски президенти, имената на магазини, имитацията на ресторанти за бързо хранене.
• Тъй като в Албания се проповядват три религии, албанските националисти в Македония, Косово и Албания никога не са използвали активно религията като маркер за идентичност в процеса на национално изграждане. Вместо това обединителният фактор е бил езикът.
• Любопитна е и изключителната популярност на дервишкия религиозен орден бекташизъм сред албанците. Дори хора, които не се определят като вярващи, се придържат към някои от неговите традиции, както е в косовския град Джакова. Бекташизмът се определя като независим от традиционния сунитски ислям, а понякога дори като ерес. Например, бекташите открито пият алкохол и техните ритуали могат да бъдат ръководени от жени. Централното управление на ордена е в Тирана.

Според анализаторите тези три белега са сред факторите, които пречат на широкото разпространение на крайни религиозни учения сред албанците и правят работата на уахабитите много трудна.

Оригинално публикувано в Капитал.

Хората бранят жените си?

"И далеч преди правата на жените (благородна кауза) и отвъд споровете около феминизма, се воюва за сигурността и честта на нашите майки, жени и дъщери."

"Хората бранят жените си отпреди да признават правата им, и дори да не ги признават."

Това са две изречения - от статус на народния представител Радан Кънев и от негов коментар отдолу, публикувани в личния му профил във "Фейсбук" на 8 януари 2016 г. Поводът за тях са събитията в Кьолн в навечерието на отминалата Нова година, когато голяма организирана група мъже извършиха серия нападения над жени в града – повечето с цел грабеж, а част от тях сексуални посегателства, включително поне едно изнасилване.

Ако считаме, че полово базираният тормоз е проблем, не само когато го извършват араби и африканци, или пък мюсюлмани, то не бива да насърчаваме условията, при които той се ражда, включително мирогледите, които го легитимират. Еле пък ако сме политици. Разбира се, Радан Кънев не е единственият в България, който прави коментари изпълнени със сексизъм. Но тези двата ме жегнаха по две причини.

Първо, защото аз гласувам за него, а с такъв нелеп коментар той само ме отблъсква от себе си и фактически ме оставя без политически избор.

Второ, и най-важно – защото

такива изказвания са именно онова, което създава благоприятна среда за тормоз и насилие над жени

Определяйки жените като "нашите майки, жени и дъщери", той начертава граница между "нас", разбирайте - "хората" от втория му коментар.

Това "ние" – "хората" са мъжете, жените са нещо друго. Те са сведени до обекти, които имат нужда от един Радан Кънев, който да воюва за тях и да ги брани. Второ, това "наши", значи, че "ние" – мъжете, ги притежаваме. Те са наши майки или майки на нашите деца. Те са някакви раждащи тела. И преди да повдигнете вежди с присмех, помислете колко често сте виждали целокупния мъжки род да се определя като "бащи, съпрузи и синове"?

Трето, той изключва цяла група жени, които поради някакво стечение на обстоятелствата не попадат в нито една от трите категории, съответно не са притежавани от мъж. Какво правя аз, ако не съм "майка, жена и дъщеря" никому?

Ако трябва да се приказва сложно –

апроприацията на женското тяло, неговото обективизиране, одругостяването на жената (гледането на нея като на Друг), са онези разбирания, с които са израснали мъжете край гарата в Кьолн

И не само те, ами всички онези, които си позволяват да опипват непознати женски тела, да им шепнат мръсни думи по улиците, да проникват с членовете си в телата им без разрешение.

Ако трябва да го кажем просто – когато срещу себе си имаш човек, за когото си възпитаван цял живот, всеки ден, от баща си, от медиите, филмите, от изказванията на политици, че е обект, който притежаваш ("Хората бранят жените си, дори да не признават правата им"), и този обект е различен от теб, тогава пътят до мисълта да се възползваш или разпореждаш с тялото му хич не е дълъг.

И това, докато го пиша, си мисля за Кристина**, която обиколи цяла Южна Америка, научи испански по пътя и живя сама една година в бедните квартали на Богота, Колумбия. За Ани, която се върна от Австралия и стана учителка в едно забравено село с изцяло ромско население, където прекара няколко години сама. За ученичката ѝ Лена, която сама се грижеше за алкохолизирания си баща и цялото си разпадащо се семейство и продължаваше да е най-умното момиче в класа (и, впрочем, до чийто дом навярно няма да иде линейка, ако зависеше от един съпартиец на Кънев). За Мила, която на 19 замина сама за Япония да следва биология и 6 години по-късно откритията ѝ могат да имат сериозен принос в борбата с най-тежки заболявания.

Всички тези жени са много повече от някакви митични майки, жени, дъщери

Те са личности, които се справят сами с трудности, каквито вероятно Кънев не си и представя. Те са момичета, които спортуват, катерят планини, мият чинии, работят с опасни химикали, четат книги, борят се всеки ден и се оправят благодарение на себе си. Те не просто нямат нужда от Радан Кънев (като техен баща, съпруг или брат), от неговото "бранене" и "воюване", нещо повече – мисля си, че, ако се наложи, биха се отбранявали и воювали доста по-успешно от него и такива като него, които си придават важност само поради това, че са се родили с различни полови белези.

** Имената са сменени, защото не съм взела предварително разрешение от приятелките си.

Коментарът ми е публикуван в Дневник.