Двете момчета
Двете момчета рязко спират и отбиват вдясно. Качват туристите, които току-що са вдигнали палци. В Грузия всеки втори до трети човек спира на стопаджии. Махваш и след 30 секунди вече се возиш нанякъде. Момчетата палят цигари, обръщат се към туристите и навират кутията в ръцете им. Mузиката е хаус, усилен докрай. Всички прозорци са отворени, а колата лети в насрещното, дори когато има други срещу нея. Шофьорът е шефът на пътя и отстоява смело позициите си, ръката му натиска клаксона почти постоянно и на колите отсреща дори им се налага да отбиват в тревата.
Посоката е Батуми, черноморската перла на Грузия. До 2004 г. регионът Аджара, чиято столица е Батуми, не е бил подчинен на Тбилиси. В последните години на своята автономия играта съвсем загрубява – богатият крайморски регион е в ръцете на един човек, бизнесменът Аслан Абашидзе. Прогонването му е от първите значими успехи за Михаил Саакашвили, възпитаник на Колумбийския университет, който управлява Грузия от началото на 2004 г. Той поема страна, разкъсвана от корупция, престъпност, в която има райони, където шансът да те застрелят на път за магазина е немалък, страна, в която липсата на електричество и вода е ежедневие, с разпадаща се данъчна система и с три региона, които се опитват да избягат от нея.
Саакашвили е спорен образ, той превръща Грузия в една от най-безопасните държави в Европа, но я нарежда и на челните места по брой затворници на глава от населението, като постепенно става ясно, че в затворите му се прилагат мъчения и сексуални издевателства; бори корупцията и създава централизирани административни сгради, в които на едно място се осъществяват почти всички контакти между гражданите и държавата, но с недопустима сила разпръсква протестите в Тбилиси; с независимото си от Русия поведение успява да вбеси дотолкова Путин, че последният в съвсем недипломатичен тон заявява, че би го "увесил за топките", противниците му обаче го наричат "кукла на САЩ". И, да се върнем в Батуми, взима си обратно Аджара, но претърпява пълен крах в Абхазия и Южна Осетия.
Край стъклото на туристите се нижат футуристични сгради – нови, големи и в абсурдни форми, после стари и величествени постройки, после виенски колела, после соцблокове, паметници, статуи. Хаус и модерни хитове звучат от баровете, увити в плажни кърпи хора се влачат по улиците, рускини в къси панталони се снимат в предизвикателни пози край всяка забележителност наоколо. Градът е жив. А момчетата хвърчат с колата, пушат, понякога си цъкат по смартфоните и изглеждат напълно безразлични към обстановката. Само като минат покрай някоя църква, поглеждат към нея и се прекръстват три пъти. Двайсет минути след като са ги взели от границата, Сарпи, набиват спирачки и
спират в сърцето на Батуми. Изчакват туристите да разтоварят раниците си и отпрашват някъде надолу по пътя. Секунда. . . и ги няма вече.
Али и Нино
Али и Нино са деца на Кавказ, те се обичат и са готови да отидат навсякъде, за да бъдат заедно. Всеки в региона е чувал за тях, тук са толкова известни, колкото и Ромео и Жулиета. Нино е грузинка, а Али - азер, Нино е християнка, а Али – мюсюлманин. Трагичната им любов се развива на брега на Каспийско море в Баку, по тесните улички на Тбилиси, в Техеран, в смутните времена в началото на ХХ век, на фона на бягства, войни, окупация, докато Али не намира смъртта си в борбата срещу болшевиките. Авторът на книгата за тях – Курбан Саид, е фантом. Името е псевдоним и не е ясно кой стои зад него – мистерия, която продължава да провокира ожесточени спорове в литературните среди.
Историята разказва за културните различия между общностите в региона, но е възприемана като пътеводител из душата на Кавказ, защото връзката между Али и Нино е важна не заради сблъсъка между Европа и Азия, както някой чуждестранен критик е заключил някъде. Модерните географски понятия са претопени от историята по тези земи и остават лишени от смисъл за местните. Историята е за общото между две различни, но все пак дълбоко свързани култури в Кавказ и за това какво може да направи планината с душата на един човек. Интересно е, че продължава да бъде на почит и е актуална в един регион, днес разкъсван от сепаратизъм.
Али и Нино все още са живи в Батуми и повдигат въпроси у любопитните туристите. Това са две движещи се статуи, направени така, че безконечно да се доближават, да се докосват за миг и после да преминават един през друг.
Михаил
Канят Михаил на гости винаги когато имат туристи. Михаил е живял няколко години в Дъблин и е единственият човек наоколо, който говори английски достатъчно добре, за да се оправя с тях. В Дъблин Михаил е имал жена и дете, но нещо се е случило и вече от две години работи в малкия северен град Зугдиди. Градът е последната точка, която можеш да достигнеш по нормален път, когато си тръгнал към Кавказ, региона Сванети. Доскоро не е имало дори асфалт до Местия, стартовата точка за трекинг маршрутите нагоре. Михаил е приятел на един от шофьорите на маршрутките, които ежедневно тръгват към високопланинския град. Той "отвлича" заблудени туристи по пътя към единствения хостел в Зугдиди и за 5 лари по-малко ги убеждава да спят в къщата му в покрайнините, а на другата сутрин да ги кара нагоре.
На грузински маршрутка е... маршрутка, остатък от омразните окупатори. Работата на шофьорите е тежка, защото пътят е много стръмен, изпълнен с остри завои и по-лошо – с още много луди шофьори на маршрутки в насрещното. Затова и приятелят на Михаил, шофьорът, в момента спи на креслото до масата. От време на време вратата се отваря и в стаята плахо влиза някоя от дъщерите му да сервира – местния чудно вкусен хляб с масло, сирене и яйца – качапури и салата с някаква много странна и неприятна на първо опитване подправка.
В малките грузински градове жените не сядат на масата, мъжете не им подават ръка, а когато им задават въпрос, чакат отговор от мъжа до тях. Затова и за туристите от различни полове е по-удобно да лъжат, че са женени. Михаил пуши цигара с горделиво изражение, разказва истории на гостите и ги налива с ча ча (местната дума за водка), за разредител тук се ползва бяло вино. Тостове се вдигат един по един за всички хора около масата, за всички членове на семействата им, за починалите, за хубаво време, за спорна работа, за здраве и после отначало. Още при първото сипване Михаил стрелва туристите с изучаващ поглед от горе до долу и пита: "Как пиете вие – по западния начин или по истинския?"
Въпросът е зададен така, че туристът инстиктивно пожелава да пие по истинския, вътрешно, от сърце го желае и за нищо не света не иска да се излага с някакви западни привички, издаващи нищо друго освен слабохарактерност. И така - туристите скоро се оказват подхлъзнати в един водовъртеж от тостове и пиене на екс, мигновено доливане и пиене отново. Туристите бързо трябва да свикват с тези работи. Още на следващата сутрин учудването им ще бъде още по-голямо, когато потеглят към Местия и когато останалите пътници в колата отворят бутилка ча ча и почнат да я въртят помежду си като осмокласници на първа екскурзия извън града. Това учудване обаче няма да трае твърде дълго, защото бутилката ще се окаже пред лицето им, а изражението на човека срещу тях ще пита почти толкова изпитателно като михаиловото: "Ти сега по западния модел ли ще се държиш или ще се поотпуснеш малко?" И ще поемат шишето, ще погледнат през прозореца и ще се замислят как пият водка в 9 ч. сутринта, как колата лети по завоите с напълно несъобразена скорост, на фона на гърмяща грузинска музика с типично полифонично пеене, а около тях се появява Кавказ, все по-близък и все по-поглъщащ, величествен, огромен, зелен, заснежен. Още един завой. Още една глътка ча ча. Спокойно, Михаил, разбира се, че избираме истинския начин. Поне докато сме тук.
Лелята
Лелята гледа през прозореца. Силно е извила врата си надясно, сякаш иска да покаже, че не желае да бъде в тази стара волга. Не. Не и на този осеян с кал коларски път, до този изпит мъж, който пали цигара от цигара до нея и гледа втренчено напред. Не си продумват. Тя си тананика леко някаква песен и гледа към гората.
Самотният път не е асфалтиран и волгата подскача нагоре-надолу по него. На предното стъкло се клати кръст. В селата, покрай които колата минава, има повече разхождащи се прасенца, отколкото хора. Играят си необезпокоявано в калта и ядат, каквото намерят. Всичко е влажно и кално, защото реките в подножието на Кавказ са много пълноводни. Не се съобразяват с бедната инфраструктура в малките грузински села и прииждат отвсякъде, събарят мостове, къщи и пътища. Лелята прави опит да заговори на руски туристите, които преди малко е взела на платен "стоп". Руският е интернационалният език. Той обаче не е от силните й страни и тя бързо се предава на тишината, отново си надява замисленото изражение, все едно й се иска да живее в някоя голяма столица, да ходи на опера, да води изтънчени разговори. Но е тук. Продава сирене. От време на време върти телефони, спира край някоя селска къща, вади тефтер, а около нея се суетят жени с найлонови пликове. Тикат й ги в ръцете, жадно гледат към пръстите, които им отброяват банкноти, а после се нареждат до колата и махат, докато я наблюдават как се отдалечава от тях. Освен да изкупуват сирене, лелята и мъжът й спират често да зареждат бензин в малки количества. Край пътя, встрани от погледа на незапознатите пътници, има стари колонки, явно продаващи контрабанден руски бензин. Лелята вади туба, носи я на хората зад тезгяха и после с помощта на сламка и фуния я преливат в туловището на колата. Посоката на волгата, сиренето и лелята е Лентеки. Лентеки е 10-хиляден град, разположен на южния склон на Централен Кавказ, на 323 км северозападно от Тбилиси.
Дядото на пейката
Дядото стои на пейката под ореха. Вече е 16:00 ч., а още никой не е минал, само в обратната посока – двойка чехи, няколко други източноевропейци, които напоследък са се навъдили из планината, голяма група младежи с вълнени еврейски шапчици. Ама че слаб ден. И е 40 градуса. Дядото обаче предпочита да стои тук, защото никой няма да му се спре в хотела иначе. Намира се зад куп дървета и хич не се забелязва.
Затова е сложил една табела до туристическата пътека, но от толкова дъжд е ръждясала и де да ги знае и тези туристи дали изобщо я виждат. Жена му пере чаршафи на мивката в двора и той чува чешмата, от която непрестанно извира водата на Кавказ. Селото се казва Чверпи и пътеката от Ушгули минава през него. Почти никой не живее тук, има няколко съседи, една красива жена с азиатски черти, която не знае как да ползва фотоапарат и още няколко човека, коли почти не минават, маршрутка само една сутрин.
Ушгули, виж, е много туристическо, мисли си с известна завист дядото. Там е пълно с туристи, понеже го водят най-високото населено място в Европа, освен това Юнеско са го включили в техните списъци. И ей го на - там пълно, тук празно. Рядко някой ще се наеме да мине през прохода горе и да прехвърли Кавказ така. Но ако го направи и слезе в Чверпи, а не в Мами, няма начин да не види дядото, който стои там на пейката и го чака. Дори сега е там и гледа навъсено към празния път.
Нарикала
Или на грузински - ნარიყალა. Не че мога да го прочета. Вече съм тук от 11 дни, а за цялото време успях да запомня само "ი", което е "и". Ни повече, ни по-малко. Сложна е азбуката. Но така се казва крепостта, върху чиято стена стоя в момента. Бурен вятър развява косите ми, а аз съм се надвесила по корем над блещукащия под мен град. И всичко би било суперромантично, ако не ми беше лошо. Всъщност ме е страх от високо. Стоя като парализирана и гледам да не мърдам. Тук една грешна стъпка и си паднал, а въпреки че е пълно с подпийнали туристи, хич не са се постарали с обезопасяването. Долу е пропаст, долу е Тбилиси. Вече минава 12:00 ч., но мога да усетя пулсациите на града, широките улици са изпълнени с хора, трафикът не спира. Колите бибипкат непрестанно, грузинците са пристрастени към клаксоните си. В далечината от мощни колони гърми съвсем неподходящата Non, je ne regrette rien и среднощният вятър я довява на пресекулки към мен.
Внушителен шарен фонтан долу танцува с нея. На хълма отсреща, осветена от прожектори, се извисява огромна чисто нова църква, която хем е величествена, хем е толкова грандоманска, че човек тръпки да го побият. Лифт неуморно превозва туристи от центъра на града до крепостта и обратно. Тук ме довя вятърът, почивката ми свърши. Утре ще се кача на автобуса за Истанбул и ще му се оставя да ме отнесе далеч от тук. Тук, в този град долу и из всички парчета от Грузия, където ново, старо, мизерно и лъскаво, кичозно и красиво се преплитат така, че туристите се чудят какво да мислят. Тази страна е въпрос на гледна точка, не знам дали ще ви се хареса.
Оригинално публикувано в
Капитал Лайт (май официално това е текстът ми с най-смешни коментари долу), снимките като цяло са на Момчил Блъсков.
