Атмосферата в Зала Фестивална по време на концерта на Massive Attack си отиваше с музиката. Беше задушно, претъпкано, лепкаво. Имах чувството, че ще бъда смачкана или, че няма да успея да си поема следващия дъх. Но тази музика влиза толкова навътре, че те съживява и убива през цялото време.
В един кратък момент, след дълга пауза, в която музикантите не излизаха на бис, въпреки скандиранията на публиката, Диана каза: Ей сега ако не изпеят Unfinished Sympathy. След секунди чухме първите тончета на песента и почнах да скачам, след още няколко секунди тончетата се развиха в мелодията на Масив Атак и както си висях във въздуха, цялата публика изригна. Докато падах надолу всички скачаха нагоре. Красива работа.
Посланията зад "Inertia crees" - заглавията от българската преса. Не знам кой им беше казал как да ги подберат, дали беше случайно. Но целта беше постигната - "каква е тази гняс, в която живея, ебаси!" Визуално е така измислено всичко, че те поглъщат и подчинява мисленето ти. Поне в този час и половина, таблото мисли вместо теб. 5:54 от горния клип за доказателство.
А после надписите изчезват. Ти се впускаш в див ориенталски танц. Настъпваш краката на хората около себе си, все едно са пясък, племе сте и танцувате в кръг. Вече нямаш капчица мисъл в главата, освен че ти е топло и ти се танцува. Докосваш се до някакви потни ръце около себе си и не те е гнус. Всички сте част от нещо общо. Общо и голямо.
После излизаш на въздух. Топлата юлска нощ те обгръща със свежестта си и се потапяш в тълпата посока Плиска. Чувстваш се като след часове тичане в парка - изморен и задъхан, но свеж. Със съзнание за изпълнена мисия.
А два дни по-късно, депресията още си лежи надълбоко. И не ти се слуша нищо. Все едно си пропуснал да направиш нещо важно и няма как да върнеш времето. Или пък това, което си чакал през цялото време, е свършило. И сега какво?
Беше силен концерт. Много силен концерт.
Няма коментари:
Публикуване на коментар