Paradise Circus

Лезгинка

Чеченската версия на кавказкия танц "Лезгинка". Намерих го случайно след като гледах "12" на Никита Михалков, римейк на американския "12 разярени мъже". Във филма има една сцена, в която едно чеченче малко танцува някакъв странен танц, нещо средно между хоро и балет. Като го гугълнах ми излязоха десетки сватбарски клипчета на разни чеченци, танцуващи този адски труден танц без никакво усилие. А винаги асоциацията ми за чеченец е била: брадат, лош, терорист. Но както и да е, аз съм просто поредна жертва на общата си култура. Хубав танц. И хубав филм. А единият от 12-те, Сергей Маковецкий е и невероятен актьор.

Масив Атак София

Атмосферата в Зала Фестивална по време на концерта на Massive Attack си отиваше с музиката. Беше задушно, претъпкано, лепкаво. Имах чувството, че ще бъда смачкана или, че няма да успея да си поема следващия дъх. Но тази музика влиза толкова навътре, че те съживява и убива през цялото време.



В един кратък момент, след дълга пауза, в която музикантите не излизаха на бис, въпреки скандиранията на публиката, Диана каза: Ей сега ако не изпеят Unfinished Sympathy. След секунди чухме първите тончета на песента и почнах да скачам, след още няколко секунди тончетата се развиха в мелодията на Масив Атак и както си висях във въздуха, цялата публика изригна. Докато падах надолу всички скачаха нагоре. Красива работа.



Посланията зад "Inertia crees" - заглавията от българската преса. Не знам кой им беше казал как да ги подберат, дали беше случайно. Но целта беше постигната - "каква е тази гняс, в която живея, ебаси!" Визуално е така измислено всичко, че те поглъщат и подчинява мисленето ти. Поне в този час и половина, таблото мисли вместо теб. 5:54 от горния клип за доказателство.



А после надписите изчезват. Ти се впускаш в див ориенталски танц. Настъпваш краката на хората около себе си, все едно са пясък, племе сте и танцувате в кръг. Вече нямаш капчица мисъл в главата, освен че ти е топло и ти се танцува. Докосваш се до някакви потни ръце около себе си и не те е гнус. Всички сте част от нещо общо. Общо и голямо.

После излизаш на въздух. Топлата юлска нощ те обгръща със свежестта си и се потапяш в тълпата посока Плиска. Чувстваш се като след часове тичане в парка - изморен и задъхан, но свеж. Със съзнание за изпълнена мисия.

А два дни по-късно, депресията още си лежи надълбоко. И не ти се слуша нищо. Все едно си пропуснал да направиш нещо важно и няма как да върнеш времето. Или пък това, което си чакал през цялото време, е свършило. И сега какво?

Беше силен концерт. Много силен концерт.

Баските празнуват Испания

Победата на Испания на Световното не ме засяга особено. Дори гледах само последните няколко минути от мача. Но пък испанците са интересни хора. Както една приятелка казваше за андлусците, те на първо място са такива и се представят като такива, а по-нататък евентуално може да се стигне и до определението испанци. Така че, далеч от чисто футболните емоции, развяването на испанското знаме от баски и андалусци и представители на всякакви други сепаристично настроени области с автономни права може само да радва испанците. Странно, но футболът, заедно с общата история и култура, е от най-силните арументи за сплотяване на една нация. Достатъчно е да кажеш САЩ'94 на който и да било българин и гордостта в очите проблясва.

тъпа Муха

Уж лети към слънцето, а се сблъсква с лампа. Мисли си, че се разхожда по небето, а не разбира, че това е прозорец. Колко струват мечтите на една муха? И имам ли аз право да определям цената?

Фани зяпаше тъпата Муха и си мислеше, че с нищо не се различава от нея. Пешо й изневеряваше вече от месец, а тя така и не говори с него. Отлагаше, защото я беше страх... в началото. Сега май дори не й пукаше. Искаше някой най-сетне да излезе официално и да каже дали всичко свършва 2012 г. Щеше толкова неща да промени. Но дори и при това висящо положение все нещо трябваше да се направи. Винаги можеш да махнеш с ръка и да станеш диригент, казваше една нейна приятелка и Фани искаше да й повярва.

Скочи си в дънките, сложи си късото яке и си уви около врата мегатъничък шал. Даже не... за всеки шал би било обидно подобно сравнение. Просто дълга кафява връзка. Въобразяваше си, че ще прокара мода в Левски Г, ако го носи наистина много често. Но днес се чувстваше като слон с дълги крака. Пешо я чакаше отпред вече 10 минути. Тя пое ръката му, подскочи два пъти, за да вървят в крачка и си придаде обичайния вид на заинтересована, инфантилна и мила. Насочиха се към спирката на четворката.

Само позволете една вметка - ако сте фотограф, трябва някой път да отидете да снимате полето в Левски Г вечер по залез слънце, при мъгла и много сняг. И полето, и панелките, и бездомните кучета, и старите хора, втренчени в автобусите от Централна гара. Ужасно грозно е. После може да направите изложба в Апартамента или нещо такова.

На Фани и Пешо, естествено, не им правеше впечатление. Живееха тук от достатъчно време, за да не се замислят за пейзажа. Не се замисляха дори защо всички са в „Г”, защо не познаваха никого, който да е от „А” или „Б”... Бяха живяли тук винаги, почти от толкова време и ходеха. Фани беше на 13, когато се запознаха, Пешо беше на 21. Вече работеше при баща си, докарваше си пари, беше мъжкар. Фани се влюби от пръв поглед, поне така си помисли тогава. Той също в нея. Абе нещо такова, вече никой не си спомняше подробностите.

И, ето, 10 години по-късно, висяха на спирката и чакаха шибания тролей. Не че Пешо нямаше кола, имаше. Но тази вечер щеше да пие. В петък, събота и вторник излизаха без кола, защото той пиеше. Ходеха в един рок бар до Английската. Там Пешо играеше дарц с някакви приятели от училище. Изпиваше три големи джина с тоник и после след кратък скандал с Фани, си поръчваше уиски. Фани пиеше горе долу със същите темпове, но винаги успяваше да го скрие. После се прибираха у Пешо. Евентуално правеха секс. И заспиваха.
-------------------------------------------------------------------------
Тази вечер беше различна. Фани не си спомняше ясно какво се случи. Изчака го да си изпие първия джин, вероятно му каза, че знае, че не му се сърди, че не я боли, че дори го разбира и че си тръгва. Той вероятно първоначално отричаше. После започна да обвинява нея, май я дръпна силно за ръката, тя се вбеси, каза му, че е прав и че дори се радва, че й е създал причина, че ако ги нямаше хората, които им завиждаха, връзката им отдавна нямаше да има смисъл. И горе долу по това време излезе разревана от бара навярно на фона на “Is this love” или някоя друга тъпотия. Не й пукаше. Вече не беше длъжна да слуша тази музика, нито да си вдига телефона.

Вървеше, ревеше. И дишаше дълбоко. Беше махнала нещо тежко от себе си, тежко, но топло. Топло, но тежко.

След няколко дни стигна един бар, където ходеха колегите й от университета. Все не излизаше с тях, защото Пешо се дразнеше, че не го взима, а като го вземеше, не му беше интересно и се дразнеше, че го е взела...

Влезе вътре и веднага забеляза онзи от Философския. Дълга руса коса, хилав, но красив, китарист в една средно известна група. И той нея я забеляза. И пак не остана време за нейните колеги. Въобразяваше си, че всичко е било случайно, но всъщност знаеше, че ще го срещне там. Надяваше се на този момент. Беше го чакала несъзнателно 5 години. Дори, ако беше съвсем честна със себе си, представяше си него, докато се гримираше днес вкъщи. Пък и той беше забавен, умен, свободен, разбираше я напълно.. Съвсем скоро последва дълга целувка. После още една. Отказа да отиде у тях. В Стрелбище. Пешо й звънеше. Но го направи на следващата нощ. След като бяха заедно на вечеря. И после пак. После се целуваха цял ден в Южния парк. После ходиха на кино. После си говориха с часове, пиейки вино в същия онзи бар. После ходиха на екскурзия до Райското пръскало. После я покани на концерт на групата. Запозна я с другите.

И... после престана да си вдига телефона. Заглъхна някъде там между Стрелбище и Философския.

Отначало Фани се притесни. После бърза проверка във Фейсбук показа, че няма за какво да се притеснява. Поне не за него.
-------------------------------------------------------------------------
Чакаха четворката вече половин час. Отиваха към бара, после на концерт на AC/DC. Фани му беше сърдита за нещо. Май пак беше намерила странни съобщения в телефона му.

Когато се качиха, тя му обърна гръб и седна. Една муха се блъскаше в стъклото. Пешо зае седалката зад нея. Помоли я да не се сърди и й каза, че я обича, че само тя е важна и че ще се промени. През това време разсеяно гледаше залеза през мръсния прозорец, чистеше си ухото с пръст, а жуженето на тъпата Муха изнервяше и двамата.

МВР на сцената

Когато майка ми каза днес, че имало някакъв смешен МВР химн, който го пеел Веселин Маринов, а на сцената зад него униформени танцували модерен балет, реших, че нещо се е объркала и е гледала някое комедийно шоу. После видях лайв версията на въпросния химн. И реших, че полицаите са монтирани отзад, а Маринов самичък е решил, че е време да престане с жените и виното, а да дари с малко любов и своята полиция, така незаслужено пренебрегвана от обществото и недарявана с цветя. После видях репортажа на ПРОБГ и всичко се срина. Вие можете ли да си представите, че всичко това се прави официално с подкрепата на министър:

1)Химн
2)Веселин Маринов
3)Неадекватен текст
4)Неадекватен танц - в униформа
5)Паркирани на сцената автомобили... полицейски автомобили

Не знам какво са целяли и какво са си мислели, но това изглежда и звучи по-респектиращо и от операция "Респект".



Нашата полиция

Ако някой някъде предава
своето отечество и слава,
ако клетвата за дълг прегази -
моята полиция ме пази.

Ако някое продажно братство
граби от народното богатство,
истината днес е само тази -
родната полиция ни пази.

Ако някой вярата убива
и престъпниците сам прикрива,
ако някой пред лъжата лази -
нашата полиция ме пази.

Припев: Хора, подарете цвете,
хора, запомнете ни добре!
Гордост е да служиш в редовете
на България и МВР

Текст: Евтим Евтимов
Музика: Тончо Русев

ПС: И, коп*ле, остави другото, ами той измислял имената на спецакциите... това "Регистраторите", това "Терористите", "Сладурите", "Цигарите", "Октопод", "Наглите", “Наглите - 2”, "Медузите", "Недосегаемите", "Фалшификаторите", "Тотаджиите", "Апашите", "Факирите", "Безхаберниците", "Сводниците", "Акцизите", "Мутрите", "Братята", "Кърлежите", "Лихварите", "Джамбазите", "Чиновникът" и разбира се "Тиквите" - някаква невероятна комбинация от звучене - нещо между роман на Достоевски, роман на Гришам и име на американска пародия на екшън с Роб Шнайдер. И зад цялата тази креативност - само едно име. Цветан Цветанов!

Hipsters mocking hippies