50 години самота

Стоя на бара, а до мен някакъв пиян мъж излива половината си чаша на пода. Майкъл Джексън е умрял, казва той. А всички наоколо мислят, че се бъзика. Действието се развива снощи. А половин час по-късно съм вкъщи и гледам CNN, уикипедия вече пише Michael Jackson (1958-2009). Онзи се оказа прав.

12 часа по-късно все още ми е трудно да повярвам, че е възможно да се е случило това. Не е да не съм го очаквала, но не и днес. Не така. Дори съм си мислела, че за него щеше да бъде много по-добре да беше умрял в пика на кариерата си от свръхдоза, като Кобейн, като Меркюри, като Морисън, когато беше млад, хубав, всички го обичаха, пресата беше с него, а не да търпи това, което му се случи по-късно. Сега си давам сметка, че не е така. Дори и днес, когато дори и аз почти бях спряла да го слушам, загубата е огромна.

Коментарите валят. Оказва се, че повечето хора в крайна сметка са го уважавали, смятали са го за велик изпълнител. Но тъжното е, че признанието идва след смъртта. След като публиката го е въздигнала на най-високия връх на популярността, пищяла е, припадала е, купувала е албуми, билети и ... после го е изоставила там сам. Майкъл Джексън според мен беше от най-самотните хора в света. Джон Ленън беше казал веднъж: "В крайна сметка се прибираш сам и не можеш да си напълниш леглото с фенове". Мисля, че това с пълна сила се отнасяше и за него. Хората го обвиняваха, че е странен. Но, момент! Какъв се очаква да бъдеш, когато са те пуснали на сцената на 6 години и оттогава животът ти е само репетиции. Когато не можеш да излезеш на улицата, без тълпа нахални фотографи и пищящи тийнейджърки да те подгони. Тук не става въпрос за Риана примерно, 2 години и дотам. Става въпрос за един цял живот, в който практически няма човек на света, който не би могъл да те разпознае, ако си на плажа до него и разсеяно си бъркаш в носа. По форумите дори днес се обяснява как "тези операции, този педофил... едиквоси". Майкъл е имал много тежко акне като тийнейджър. От уникално сладкото хлапенце през 60-те, той се превръща в пъпчив хилав тийнейджър, а баща му го бие и му се подиграва за дебелия нос. В тези случаи мисълта за пластична операция сигурно не е много далеч. Витилигото е нещо съвсем различно обаче. А колкото до цялата тази "child-abuse" история - американският съд не го е признал за виновен по нито едно обвинение.

Майкъл Джексън е създателят на комерса. Но това не го прави комерс. Когато измислиш нещо ново, ти оставаш Първият и това е. Клиповете, хореографията, концертите, нищо не би било същото без него. Уникалният му талант на композитор, танцьор и певец се сливаше в едно с огромната му амбиция. Но това в което никога не е бил талантлив, беше да се прави на адвокат на себе си. И според мен нямаше нужда. Майкъл на първо място беше и човешко същество, а никой не му признаваше това право. Той не е мислел различно, ядял е и е спял като всички останали хора, дори според Лиза Мари е ругаел като всеки друг човек. Но това е нещо, за което може би и самият той е забравял, докато пищенето е проглушавало ушите му.

Не мога да си представя какво е да си отшелник, а в същото време всички да те познават. Да си невинен, а всички да те съдят без доказателства. Да правиш личен избор, а целият свят да го коментира критично. Това е трагедия. А и в последните години всичките му жалки подражатели се дистанцираха от него, да не би да им се лепне wacko-слава. Днес обаче валят трагични изявления от Бритни, от Бийонсе, от Тимбърлейк, Ашър и не знам си още кого. Дори Мадона и Лиза Мари обявиха, че не могат да спрат да плачат. Нищо лошо, разбира се, но защо никой не го подкрепи публично, докато срещу него валяха всекидневни подигравки и обвинения за какво ли не.

Резултатите от аутопсията ще са ясни късно тази нощ. Но каквото и да покаже, аз никога няма да изключа възможността и той сам да си го е причинил. Това се случи буквално дни преди началото на 50-те концерта в Лондон. 50 концерта, обявени от месеци, за които билетите са изкупени в първите няколко часа. Това може би беше наистина последното признание за него. Но и носеше огромна отговорност след себе си. Защото едно е да бъдеш отхвърлен от жълтата преса, друго е да разочароваш най-верните си фенове, когато са се надявали, че най-сетне ти ще се Завърнеш. А в крайна сметка какъв беше смисълът от това дългоочаквано завръщане? Майкъл все пак вече беше на 50, имаше куп здравословни проблеми, по едно време го возеха в инвалидна количка, срамуваше се от лицето си. Със сигурност на тези концерти той нямаше да се завърне така както очакваха всички. Не само неговите фенове, но и всички случайни посетители, отишли като в зоопарк да видят какво ще се случи. Със сигурност той е знаел колко високо е била вдигната летвата и то от самия него... Дори и да не е било нарочно, то поне напрежението е било прекалено голямо и така се е стигнало до снощи.

Много неща още исках да кажа, но вече не ми се пише.

Майкъл Джексън винаги ще бъде в топ 10 на най-великите изпълнители, независимо кои са останалите 9, каза някой днес. И аз съм склонна да му вярвам, дори да намаля бройката до 3.

Надявам се на хубав трибют концерт. Но знам какво ще стане... Достатъчно е да се сетя за концерта в памет на Фреди Меркюри. Музиката на най-великите може да бъде изпълнявана само от самите тях.