"Българите сме известни като толерантна нация." - тази оценка ни беше поставена на нас (българите) през ноември 2013 г. от вицепремиера и правосъден министър Зинаида Златанова. Цитатът е от встъпителните й думи на международна конференция в София, чиято основна тема беше езикът на омразата.
Категоричното твърдение повдигна много вежди на иначе добре възпитаните международни експерти в залата и засрами българските им колеги, които се размърдаха неловко в столовете си, положиха чела в шепите си и зачакаха речта да свърши. В периода, когато речта беше произнесена, хора с по-тъмна кожа бяха нападани вечер по улиците с ножове и вериги, хайки националисти с националния флаг на ръкава "проверяваха" самоличността на чужденците в центъра на София, властта кроеше планове за изграждане на стена срещу бежанци по границата с Турция, десетки прокурори се стичаха към пограничните райони, за да преследват сирийците, преминали границата, търсейки закрила у нас.
(
Проблем 1.) Залата беше пълна с хора, които следят ситуацията в България именно в тази област и които си дават сметка до какво може да доведе налагането на необосновани стереотипи при самооценката на "нацията", системното набутване на "българите" в подобна нереалистична рамка и то от официози, които разполагат с лостовете на властта, с нейните трибуни и микрофони.
(
Проблем 2.) България не е единствената държава, в която има слово на омразата - расизъм, антисемитизъм, сексизъм или хомофобия, не. Нито само тук хората отказват да признаят, че има проблем с омразата към другите, доколкото не ги засяга, доколкото те са част от "нацията", бели, здрави, хетеросексуални, православни християни, не. Големият ни проблем е, че този отказ е институционализиран. На всички нива на властта – законодателна, изпълнителна и съдебна, местна и централна. Властта се прави на "ударена".
И ако опитаме да преведем думите на министърката, ако опитаме да разберем какво значи да сме толерантна нация, ще излезе следното - ние проблеми със словото на омразата, словото, което подбужда към дискриминация, което цели да унижи и обиди, нямаме. Безсмислено е да се говори за това, хеле пък да се обсъжда пред чужденци. Тъй като ние сме "известни" с това, те знаят, че българите са толерантни, приемат различните, не ги обиждат, не ги нападат. И тъй като говорим за проблем, който не съществува, то е абсурдно някой да се опитва да го разрешава.
Това е преводът. Нека погледнем реалността и, по-конкретно, един от най-тревожните случаи на слово на омраза, ескалирало в насилие, показателен за ситуацията в България. На 20 май 2011 г., в резултат от поредната провокация на партия "Атака", пред софийската джамия Баня Башъ се стигна до сблъсъци и насилие срещу мюсюлманите, събрали се за най-важната – петъчна, молитва.
Един от тези мюсюлмани, г-н Вели Караахмед, обиждан и заплашван наред с другите по време на атаката, потърси правата си пред Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) поради това, че българската държава не съумя да го защити – не предотврати нападението, не успя да възпре извършителите и впоследствие не ги наказа.[1] След като се оказва, че в България не може да получи правосъдие, през април 2013 г. той сезира Евросъда. В края на 2013 г. на тази жалба бе даден приоритет, което се случва изключително рядко и което значи, че тя ще бъде разгледана в много по-кратки срокове и че Съдът в Страсбург приема нападенията от омраза у нас като ключов проблем.
Когато през април 2014 г. в офиса на Български хелзинкски комитет се получи становището на правителството по тази жалба, писано впрочем именно от правосъдното министерство, не би трябвало никой да е останал учуден, особено предвид горецитираните думи. Въпреки това, становището предизвика изненада с категоричния отказ на властите да поемат вината си за случая и да заемат отговорна позиция за притеснителната ескалация на ксенофобията и религиозната омраза в България. Предлагаме ви седем цитата от него, придружени с надлежен превод (макар текстът да е написан на български език).
Параграф 43: "[…] Проявата на ПП "Атака" е била политическа, с надлежно уведомление на общината и държавата не е имала правно основание при липсата на насрещно уведомление от страна на мюсюлманското вероизповедание да се противопостави на законен митинг. […]"
В превод - държавата се опитва да докаже, че не е разполагала с правни механизми да спре или да промени хода на едно "законно" събитие, което съвсем неочаквано за нея се е превърнало в заплаха за обществения ред и тя едва тогава е следвало да се намеси. В действителност, съгласно чл. 12, ал. 2, т. 4 от Закона за събранията, митингите и манифестациите кметът на общината може да забрани провеждането на митинга, когато има несъмнени данни, че се нарушават правата и свободите на другите граждани. Според ал. 1 кметът на общината предлага промяната им, когато времето и мястото на митинга създават условия за нарушаване на обществения ред. Така властите са имали на разположение нормативен инструмент, който след своевременен анализ на конкретните факти би им позволил да предприемат ефективни мерки за предотвратяване на нападението. Общинските власти обаче са бездействали и тяхното нехайство се равнява на съучастие в деянието на "Атака".
Параграф 5: "[…] Видно и от приложения снимков и видео материал един от представителите на мюсюлманското вероизповедание напада вербално лицето, поставящо тонколони върху прилежащата към джамията тоалетна. След секунди към него се присъединява цяла група от представители на същото вероизповедание, крещейки към представители на митинга, на което последните отговарят също с крясъци и взаимни обиди.".
В действителност, подобна теза противоречи на всички доказателства по делото – видео материалите, полицейските документи, разпитаните свидетели, мнението на вещите лица. Разбира се, че представителите на националистическата партия са тези, които отиват там и провокират агресията. Преводът на горното сочи, че българските власти предпочитат да се касае едва ли не за междуличностен конфликт между две групи еднакво агресивни хора, които просто се оказват на едно и също място. Така въпросът за това защо държавата България е позволила на крайни националисти да провеждат митинг пред джамията точно когато в нея тече най-важната за мюсюлманите молитва би станал ирелевантен.
Параграф 34: "[…] колкото и риториката на симпатизантите на ПП "Атака" да преминава далеч отвъд добрия тон и стандартите на добрите нрави, тя е изцяло базирана на политическите им възгледи и конкретният повод за сблъсък е породен не от нетолерантност към вероизповеданието като такова, а от отказа на ръководителите му да се съобразят години наред с разпоредбите на общината […] за намаляване на звука на колоните […]."
Параграф 20: "[…] целта на събранието, организирано от ПП "Атака" е била да обърне внимание на проблема с увеличения звук на високоговорителите на джамията […]."
Преводът тук е лесен. За държавата е най-изгодно да се окаже, че мюсюлманите сами са виновни, че те са нарушителите, а "законно" манифестиращите представители на партията са искали "да обърнат внимание" на "проблем", че те не са нетолерантни. На фона на цялата документирана ислямофобска реч, този аргумент е фалшив и е сред най-лицемерните твърдения на правителството. Истинската причина, поради която хората са притеснявани от езана, е тяхната неприязън към исляма и разбирането, че "чужда" религия, и то тази, изповядвана от някогашните ни окупатори, за каквито и днес са приемани турците в окраски, изпълнени с национално самосъжаление и желание за разплата, няма място на територията на България. Ако причината за събирането наистина беше нивото на звука, а не ислямофобията, то хората биха скандирали: "По-тихо!" или нещо подобно, а не "България" на фона на разкъсването на червен фес, възприеман като символ на окупаторите.
Горецитираният параграф ясно показва колко неискрени са властите, когато става дума за защита на свободата на малцинствата да изповядват своята идентичност - не на теория, нито зад затворени врати, а открито.
Параграф 20: "[…] след тези събития, звукът на високоговорителите е намален."
Най-страшният цитат, задоволството на правителството, че след сблъсъка звукът е намален. Властта се радва: целта е постигната, нарушителите са били наказани и след това са се поправили, значи атаката срещу тях е допълнително легитимирана.
Разбира се, че звукът ще бъде намален, разбира се, че нападнатите ще опитат да минимизират присъствието си, за да избегнат последващо виктимизиране. Това е съвсем естествено, предвид бездействието на властите да защитят тяхната общност и да гарантират, че няма да толерират подобен тормоз. Акцентирането върху тези последици е абсолютна проява на лош вкус и е сравнима с това да се изтъква, че една жена е престанала да ходи свободно през нощта по улиците на града си, след като е била изнасилена. Това предполага и едно завоалирано схващане – жената е трябвало да остане у дома (така както мюсюлманите и техните звуци е трябвало да останат скрити зад стената на джамията), за да не бъде изнасилена.
Параграф 40: "Визираният в жалбата инцидент е изолиран и не е подбуден или толериран от националните власти."
Превод: Тук превод дори не е необходим, тъй като горното твърдение е неистинно. Разбира се, че агресията е предизвикана от национални власти, тя е организирана и провокирана целенасочено от български депутати, безспорно представители на законодателната власт. Те приемат закони, те правят политики, те ни представляват на срещи пред света. Нападнатите са разчели това нападение именно като такова – като силни представители на властта, изправени срещу тях. И докато се правим, че една партия в парламента няма нищо общо с нас и не осъждаме ясно проявите й, заплашващи основните принципи на демокрацията, ще сме обречени да бъдем представлявани именно от такива партии. Тези партии може да са с нови имена или с нови лица, но те ще продължават да трупат електорални дивиденти, благодарение на най-примитивните човешки емоции - страхът и омразата към различния и, без съмнение, благодарение на пасивността на наблюдаващите.
Параграф 49: "Разследването на инцидента е подробно описано в писмото на МВР […] като досъдебно производство […] е приключило с привличане в качеството на обвиняеми по чл. 325, ал 2 от Наказателния кодекс (НК) на 7 лица – 5 представители на ПП "Атака" […]."
Тук правителството убеждава ЕСПЧ, че добре си е свършило работата и ако е имало виновни, то те са наказани. Въпросният текст от НК обаче касае престъплението "хулиганство". Хулиганска проява е да счупиш пейка в парка. Да обиждаш и да нападаш хора с различна от твоята религия по време на молитвата им, обграден от тълпа привърженици и закрилян от депутатския си имунитет, скандирайки изрази като: "турски мекерета", "терористи гадни", "еничари", "резаци", "фесове", "ислямисти", "Вън от България!", "България е наша!", "Хайде в Анкара!", "Не ни цапайте земята!", "Миришат ви краката!", "Спрете този срамен вой в центъра на София!", "Да изчистим земята на дедите ни!"[2] е деяние съвсем различно, много по-болезнено за жертвите и много по-опасно за обществото като цяло, то е симптом, а доказателства за това могат да бъдат намерени в най-тъмните петна от човешката история. И именно затова властите нямат никакво извинение да не наричат тези престъпления с истинските им имена, да не се справят с тях по предвидения в закона начин, а да ги крият зад неутралното "хулиганство", което нищо не значи за жертвите и нищо не казва на потенциалните извършители на престъпления от омраза.
Вероятно омразата не може да бъде безвъзвратно изкоренена, да се бориш с мислите на хората е трудна работа. Има обаче неща, които могат да се направят и първото от тях е да признаем проблемите и да говорим за тях. Клишетата и необоснованите стереотипи за нас или другите около нас не са от полза никому и само пречат на трезвия разсъдък. Защото времето между възникването на мислите и тяхното материализиране в думи и действия може да бъде много кратко и трезвеността ни е необходима. Би било хубаво да разполагаме с държава, чиито представители се отнасят отговорно и разумно към деянията, които заплашват младата ни демокрация, държава, която достатъчно убедително да възпитава такова отношение у всички хора. Но не разполагаме. И това може да се промени едва след като обществото изиска адекватно отношение от отговорните. Защото способни да изискват са обществата, времето на нациите мина.
Г-н Вели Караахмед е представляван пред Европейския съд по правата на човека от адв. Маргарита Илиева от Български хелзинкски комитет. В статията са ползвани извадки от нейния отговор на становището на правителството на Република България, изпратен до ЕСПЧ, както и от самото становище.
[1] Вж. статията "Български мюсюлманин сезира Съда в Страсбург за нападението срещу джамията "Баня Башъ": http://www.legalworld.bg/31654.bylgarski-miusiulmanin-sezira-syda-v-strasburg-za-napadenieto-sreshtu-djamiiata-bania-bashy.html.
[2] Запис от събитието може да бъде видян тук: https://www.youtube.com/watch?v=FZujFDs7uVo.
Източник:
Правен свят
