...е нещо удивително! Когато някой прокара пръсти през косата ви... онова усещане между погалване и почесване... изтръпвате ли от кеф... независимо от човека... независимо от връзката с него... любим или фризьорка... все тая? Ако да, този уред е за вас! Причинява същото, но е в пъти по-добър, защото: 1)Получавате 12 "пръста" 2)Получавате 12 "пръста", много по-тънки от човешките; 2)Не ви е нужен друг човек. Чешачката я изпробвахме в един френски магазин и така и си останахме там. На хората, които бяха с нас, им се наложи да ни дърпат, за да излезем.
Вчера на първия ми Котарашки концерт в Строежа се чувствах ей така. Просто ритъмът на музиката му напълно съвпада с моя и ме влудява, кара ме да танцувам. Понякога това просто се получава. Представям си какво щеше да е, ако бяхме в зала с готино озвучение и малко повече пространство. Ако трябва да покажа качествена бг музика, без претенции, модерна, но не копи-пейст от чужди музиканти, това със сигурност ще е той. Дано музиката му да излезе извън границите ни, опа ей!
Гледах филма в една огромна аудитория на университет в предградие на френския град Лил преди седмица. В киното бяхме може би най-много 10 човека. Прожекцията беше съвсем евтина за тамошните стандарти- 4 евро. Беше част от студентски фестивал, сравнително добре рекламиран. Може би Антихрист смъкна рейтинга на Ларс Фон Триер, както и изказванията му от Кан с наци-привкус, когато сам се заплете в опита си за политически-некоректни шеги. Но всичко се превърна в смутено недоразумение, при което всяко следващо изречение е по-грешно от предишното.
Този път филмът беше много похвален от критиката и реших да рискувам, за разлика от Антихрист, който така и не гледах след всички отвратителни отзиви. Меланхолия е красив и влиза много надълбоко в съзнанието. С невероятна актьорска игра - Кирстен Дънст е заразяващо бавна. Има интересна идея и умопомрачителни режисьорски решения (не мога да намеря снимка на умиращия кон в началото, която сцена се е забила в главата ми). Това е филм, чиито отделни елементи ще се появяват в главата ми години наред, съвсем без да съм ги очаквала. Но през цялото време го мразех. Исках да свърши. И, когато наистина свърши, станах и си тръгнах веднага. Без да губя нито миг повече в това кино. И имах болезнена нужда от нещо смешно, леко, позитивно, оптимистично. Защото наистина се чувствах все едно светът е свършил.
А другите девет човека в киносалона останаха... загледани в буквите по екрана... все едно имаше какво още да се случва след края на света.
Допълнение, 18 септември 2012 г.: Меланхолия е един от най-силните и красиви филми, които съм гледала и много често се сещам за него. Изобщо не го мразя : ) Намерих и снимка на коня:
Може да е шоколад, ама поне е organic raw vegan, та даже и handmade! Така че - спокойно!
(може да бъде закупен от аптеки ремедиум и, доколкото пише в блоговете, е гаден)
*Тази статия е посветена на Жоро Г., по случай скорошното излизане на неговия дарк метал албум: "the last grave of the 7 fallen angels of darkness guarded by the knights of the holy hell doom's fire"
С огромно закъснение, предвид това, че още миналата година взеха Mercury за албума си xx, пиша за the xx. Лятото свърши прекалено рязко, а ако има нещо, което със сигурност ще остане от него в мен, то това е гореспоменатият албум, звучащ в ушите ми от юли. И няма да е там за кратко.
Защото лятото винаги свършва прекалено рязко и после няма как да го пипна, трудно мога да го помириша пак. A да го видя повече ми пречи, отколкото помага - снимките ми създават изкуствени спомени, натрапват ми отделни непълни моменти, които в крайна сметка изсмукват всички други детайли от главата ми. Музиката обаче е друг случай.
The xx някакси успяват да направят мелодия и да не я развият. Което, предполагам, е голямо изкушение за всеки музикант. А-ха да почнеш да си я тананикаш и тя спира, всички инструменти замлъкват, а гласът на вокалиста се превръща просто в глухо шептене. И не е като да е някакъв контемпорари шит, дето никой не го харесва, а само се прави. Напротив, има си идея. Heart Skipped A Beat, например: в 2:18 тръгва да се развива, в 2:34 започва припевът, повтаря се, в 3:04 почти излита, в 3:36 всичко спира. Но не съвсем, може и да продължи.. разкошен минимализъм, бе! И не само там, ами целия албум.
И така винаги когато чуя Intro, ходя по онзи мост в Сараево, реката под мен е синя и буйна, мирише на водорасли, тревата е обсипана с фасове, виждам небето през дупките от войната в старите сгради наоколо, а навсякъде по него слънцето е оставило отблясъците на някакъв прелестен лилаво-оранжев залез...
Есен 2011. Танцува ми се в опушено мазе, набутано някъде между ниски лющещи се сгради, пълно с усмихнати хора, избягващи погледите си, ухаещо на разлято по пода червено вино, портокалови кори и отдавна изгорели свещи, размиващо се в приглушена светлина. Пейките умират.
На шоуто "Аз обичам България" попаднах случайно преди половин час. Изгледах около 10 минути и съм изумена. То е като някакво ноу-хау как да направим най-кичозното предаване, използвайки най-отвратителните, пошли и изкуствени хора в публичното пространство на една страна. Студиото, шапките на предаването, този ужас с планетата, обсипана с крави, гъдулки, рози и паметници... Не ми стигнаха силите да го изгледам цялото и прехвърлях минутите, но след като чух въпроса към Валерия Велева (известна също като Мадам В) на 33:22 окончателно се отказах да гледам. Питат я кой е измислил някакви думи в българския език, тя, без да се замисли и за секунда, отговаря "Константин Кирил Философ" (все едно си ляга и става с неговата биография) и после добавя, че той е сътворил и думите "лицей" и "юбилей", последван от възгласа на водещата: "Кой друг освен ВВ може да ни каже тези неща! Браво, Валерия! Вие всички страшно ме впечатлявате наистина!" на фона на участник от противниковия отбор, стискащ й ръката. Само дето тъкмо тези две думи звучат по почти същия начин на всички латински езици
